Луи дьо Бурбон, Великият дофин

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Луи дьо Бурбон, Великият дофин по време на обсадата на Филипсбург през 1688, худ. Хиацинт Риго

Луи дьо Бурбон, наричан също Луи дьо Франс (на френски: Louis de Bourbon, Louis de France), но най-известен с името Великият дофин (le Grand Dauphin) (1 ноември 1661 – 14 април 1711) е първородният син на Луи ХІV и Мария-Тереза Испанска и през целия си 50-годишен живот – престолонаследник (дофин) без да доживее да стане крал. Като дете на първо братовчеди, той не е надарен с особени достойнства, което кралят добре разбира. Най-голямата му заслуга е, че има трима здрави синове, един от които става испански крал и един – баща на бъдещия Луи ХV.

Раждане и младост[редактиране | редактиране на кода]

Бракът на Луи ХІV е политически и му осигурява права върху Испанското наследство. Избраната за съпруга – Мария-Тереза, дъщеря на испанския крал – е посредствена и между тях не възникват топлота и близост. С оглед на политическите цели кардинал Мазарини пренебрегва факта, че кралят и кралицата са двойни първи братовчеди. Затова не е учудващо, че от тяхната физическа връзка се ражда само едно здраво дете – първородното, което получава името на баща си Луи. Впоследствие Мария-Тереза ражда още пет пъти – две момчета и три момичета,[1] но никое от тях не надживява петгодишна възраст.

Луи е роден във Фонтенбло и веднага обявен за fils de France (син на Франция). На седем години за негов учител е назначен прочутия теолог Жак Босюе.[2] Това е човекът, който влияе върху Луи ХІV за идейна обосновка на абсолютизма като власт дадена от Бога, така че е ясно в какъв дух е възпитавано малкото момче. Но той е разочарован от ученика си. „Мосю... е наследил хитрините и ниската интелигентност на майка си. През целия си живот той се възхищава на славния си баща и се страхува от него, дори когато получава подчертано великодушно отношение.“[3] Самият Луи го смята за „мързелив, комичен и глупав и само буржоазните му нрави карат народа да го обича“.[4] Действително, в противоречие с повечето си качества, дофинът е либерален, щедър и приветлив, което го прави любимец на парижани. Волтер го намира за „добронравен и скромен в поведението си и като че ли по всичко приличащ на майка си“.[5]

Роля в политическия живот[редактиране | редактиране на кода]

Още щом достига зряла възраст, дофинът получава право да участва във Върховния съвет (най-тесния кръг съветници на краля). Това не означава, че той има някакво действително участие във вземането на решения. Останалите го наблюдават как по цял ден стои на фотьойл и барабани по коляното си. Той е обиколен от приятели, които опитват чрез него да получат служба или пост, но той не смее да помоли за нищо баща си. През 1688 г., в началото на Деветгодишната война, Луи ХІV го назначава за главнокомандващ на 100-хилядна армия в Германия. На раздяла му казва прочутите думи: „Сине мой, като Ви пращам да командвате мои войски, Ви давам възможност да проявите достойнствата си; покажете ги пред цяла Европа, та като дойде време да умра, да не се забележи, че кралят е мъртъв.“[6] Операцията се подготвя внимателно, така че принцът да не се провали – действителната команда се поверява на опитни маршали, други присъстват наблизо с армиите си в случай на нужда. Тази значителна сила превзема Хайделберг и Майнц, така че има категоричен успех. През това време, подражавайки на баща си, Великият дофин участва лично в боевете, но само толкова, че да не се рискува животът му, показва загриженост и приятелски чувства към войниците.

Луи ХІV със сина си Великия дофин, внука си херцог дьо Бургон (или Малкия дофин) и правнука си херцог дьо Бретан през 1710 г. Всички те ще починат през следващите пет години.

Въпреки това е ясно, че той няма дарби за военачалник. Кронин нарича неговото представяне „разочароващо“. По това време в двора на шега се говори, че дофинът „прочистил вълците от Ил-дьо-Франс, но едва ли ще прочисти Нидерландия от враговете ни“. Той предпочита да живее скромно и меланхолично в своя дворец Мьодон и да не се меси в работите на държавата. За двора „беше обезкуражаващо да очаква един ден той да стане крал“.[7] Оттук нататък кралят рядко го включва в управлението и военните действия.

Семейство и наследство[редактиране | редактиране на кода]

През 1680 г. Великият дофин се жени за Мария Анна от Бавария, нов политически брак.[8] Съпрузите не са особено близки, но все пак имат трима сина:

Мария Анна умира през 1690 г. и Луи се жени тайно за досегашната си любовница Мари-Емили дьо Шоан. Бракът не е тайна за баща му, но новата съпруга не е призната официално, а детето, което ражда, е изпратено в провинцията и не получава име. Повече деца от този брак няма, но Луи има три дъщери от други любовници. Те доживяват зряла възраст и имат наследство.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. John Wolf, Louis XIV, New York 1968, p. 289
  2. Antonia Fraser, Love and Louis XIV : the women in the life of the Sun King, New York 2006, p. 161
  3. Philippe Erlanger, Louis XIV, New York 1970, p. 177
  4. John Wolf, Louis XIV, p. 606
  5. Франсоа Волтер, Векът на Луи ХІV, София 2016, т. 1, с. 202
  6. Пак там.
  7. Всички цитати по Vincent Cronin, Louis XIV, Boston 1965, p. 295
  8. Fraser, Love and Louis XIV..., p. 175