Испанско наследство

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Въпросът за Испанско наследство е един от най-важните дипломатически казуси в модерната история на Европа. От това как ще бъде решен той зависи съдбата на някои от най-важните европейски държави, както и цялостната политическа карта на континента. Най-сериозният опит за решаването на този въпрос е т. нар. Война за испанското наследство (1701 – 1714 г.), но като цяло той занимава умовете на европейските дипломати през целия век от 1648 до 1748 г.

Карта на владенията на Карл V при абдикацията му

Формиране на Испанското наследство[редактиране | редактиране на кода]

Въпросът за Испанското наследство е толкова важен, защото то е голямо като територия и обхваща стратегически важни части от Европа. Тъй като се формира най-вече по династичен път (чрез бракове и наследяване), то се счита за „легитимно“ от гледна точка на останалите владетели. В основата на Испанското наследство стоят три брака с голямо историческо значение. От една страна е бракът между кастилската кралица Изабел I и арагонския крал Фернандо II през 1469 г. Когато десет години по-късно двамата реално наследяват властта в страните си, се приема, че е поставено началото на обединена Испания. И ако кралство Кастилия е разположена само на Иберийския полуостров, то кралство Арагон владее Южна Италия (Неапол), Сицилия и Сардиния (виж Неаполитанско кралство, Сицилианско кралство и Сардинско кралство), както и Балеарските острови и областта Русийон (Росельон) в южна Франция. Другият важен брак е между императора на Свещената Римска империя Максимилиан I и Мария Бургундска – наследница на херцогство Бургундия и всичките му владения – Нидерландия, Брабант, Фландрия, Люксембург, Артоа и др. Чрез този брак те се сливат в обща държава с Австрия и прилежащите ѝ области. Децата от тези два брака Хуана Лудата и Филип Хабсбург осъществяват третия важен брак през 1496 г. Техният първороден син Карл V става единствен и законен наследник на всички тези земи.

През своето управление (1516/1519 – 1555/1556 г.) Карл V присъединява към всичко това херцогство Милано и северните нидерландски провинции, но постепенно разбира, че е трудно, ако не и невъзможно да управлява цялата тази колосална структура. Още през 1521 г. той отстъпва неофициално Австрия на брат си Фердинанд, а през 1555 и 1556 г. абдикира от всичките си владения, като ги поделя между сина си Филип II и брат си. Именно в този момент той свързва съдбата на Испания с тази на Нидерландия и Бургундия, като оставя всичко под властта на Филип. Много историци смятат, че по този начин той е обрекъл Испания на политическа катастрофа, ангажирайки я твърде много да защитава присъствието си в северна Европа.

При неговите наследници Хабсбургите, които управляват Испания до 1700 г. това наследство се променя значително. Филип II присъединява Португалия през 1580 г., но през 1668 г. Испания признава независимостта ѝ. От друга страна той губи северна Нидерландия (днешна Нидерландия), която въстава през 1572 г. и нейната независимост също е призната, но през 1648 г. Ако дотук промените са предимно благодарение на вътрешни центробежни процеси, след 1648 г. започва намесата и на външни сили – Франция. През 1659 г. Фелипе IV е принуден да отстъпи на Луи XIV Артоа и Русийон (виж Френско-испанска война), а синът му Карлос II – Лил през 1668 г. (виж Деволюционна война) и Франш-Конте (Бургундия) през 1678 г. (виж Нидерландска война).

Не трябва да се забравят и колониите в Америка, които носят огромни приходи от добиваното в Перу сребро. След като Ернан Кортес завоюва държавата на ацтеките (Мексико) през 1521 г., а Франсиско Писаро – държавата на инките през 1533 г., може да се каже, че испанската корона вече владее достатъчно територии в този нов и непознат континент, които представляват значителна част от наследството. Не само по площ, но и по доходи те привличат значително внимание и завист от страна на испанските съперници.

Претендентите за наследството[редактиране | редактиране на кода]

Схема на претендентите за Испанското наследство на немски език.

Испания[редактиране | редактиране на кода]

Испанските Хабсбурги са слаба династия от генетична гледна точка, защото поради целенасочената си политика на бракове с близки роднини (братовчедки, племенници, лели) династията постепенно се изражда. Освен това осигуряването на мъжкия наследник е сравнително трудно. Фелипе II успява да се сдобие с единствен здрав син едва от четвъртия си брак, когато е вече на 50 години. Фелипе III има трима сина, но само престолонаследникът живее достатъчно дълго и има деца. Що се отнася до Фелипе IV, неговият пръв и обичан син Балтазар живее само 17 години (1629 – 1646), а с втори син се сдобива едва през 1661 г. от втората си съпруга, която му е племенница. Момчето Карлос II е с толкова недъзи, че до 12 години едва ходи, говори и мисли. Едва на тази възраст здравето му поукрепва и заинтригуваните европейски дипломати разбират, че няма да умре скоро, но е ясно, че той не може да има никакви деца.

Дълги периоди (1568 – 1578, 1598 – 1605, 1646 – 1661 и 1661 – 1700) минават без Испания да има мъжки наследник на престола. През тези периоди смъртта на краля би дала веднага наследството в ръцете на дъщерите му, омъжени за различни европейски владетели. Испанските Хабсбурги ясно предпочитат френските Бурбони и австрийските Хабсбурги за брачни партньори, но отношението към тях не е еднакво. Докато испанските принцеси са принуждавани да се отказват от правата си върху наследството[notes 1], когато се омъжват за френски крале, това не е така при бракове с братовчедите от Австрия. Така се подсигуряват правата им, тъй като според испанските владетели точно те трябва да ги наследят.

Франция[редактиране | редактиране на кода]

Карта на френските завоевания от 1552 до 1798, включително времето на Луи XIV

Френските претенции също са сериозни, тъй като документите за отказ на техните кралици нямат такава тежест, че да анулират правата на кръвта. Още през 1665 г. Луи XIV заявява, че за него отказът на съпругата му е невалиден, тъй като зестрата ѝ не е платена. Две години по-късно той започва Деволюционната война срещу Испания, известна още като първа война за Испанското наследство. До голяма степен политиката на Луи се върти около този въпрос, но през 70-те и 80-те години Испания остава на заден план в мислите му. Така той е първият важен претендент за наследството, съпруг на най-възрастната дъщеря на Фелипе IV. Другият претендент е император Леополд I, австрийски Хабсбург, женен за втората дъщеря. Много по назад и като морални основания, и като политическа сила остават португалският крал и савойският херцог, а освен тях други практически няма.

Сватбата между Луи XIV и Мария Тереза

Борбата на Франция за наследяване на част от испанското наследство представлява цяла епоха в нейната история. Както е известно, през 1660 Луи XIV се жени за най-възрастната дъщеря на испанския крал Фелипе IV. На следващата година той се сдобива със син – Карлос II, но той е болнаво дете, което няма да оцелее дълго и няма да остави наследници. Така че претенциите на Франция за испанското наследство са първостепенни от теоретична гледна точка, въпреки че Мария-Тереза се е отказала от правата си в официален документ. Още през 1667 Луи обявява, че счита този отказ за невалиден, тъй като зестрата ѝ, гарантираща отказа, не е платена. Основният съперник на френския крал е император Леополд I, женен за втората дъщеря. Когато през 1696 г. Карлос II се разболява сериозно, въпросът за испанското наследство се поставя на дневен ред върху дипломатическата маса. Леополд не иска никакво делене, затова Луи се договаря с Англия и Нидерландия. През 1698 те подписват първия разделителен договор, който предоставя испанския трон на баварския принц Йозеф-Фердинанд (внук на Леополд), а за Франция предвижда само Неапол и Сицилия[1]. Смъртта на принца обаче налага нов договор през 1699, който този път облагодетелства австрийците – основната част от наследството да премине към втория син на Леополд Карл (по-късно Карл VI), а Франция да получи известни компенсации. Отново Австрия не пожелава да се присъедини към договора, въпреки че Луи прави значителни отстъпки.

Въпросът е, че Карлос II също има думата и неговото завещание, определящо наследника, също тежи много. Ако след първия договор той приема Йозеф-Фердинанд за наследник, след втория провокира европейските държави, като посочва внука на Луи XIV Филип д'Анжу. Неочаквано и в разрез с всички договори Луи приема завещанието и изпраща Филип в Испания, коронясан под името Фелипе V. Неговата фраза на изпращане „няма вече Пиренеи...“ всява страх у останалите държави, защото те приемат, че Франция и Испания ще са вече една непобедима сила. Англия, Нидерландия и Австрия веднага се съюзяват против Франция и Испания (те възстановяват Великия съюз от 1689) и провъзгласяват Карл за владетел на Испания, под името Карлос III. През 1702 г. с открити действия започва Войната за испанското наследство. Първоначално борбата е равностойна, но от 1704 г. френските армии търпят няколко поражения, които поставят страната в критична ситуация. Първо те са победени при Бленхайм в Южна Германия (1704), а след това при Рамили (1706) и Уденарде (1708) в Нидерландия. В основата на тези успехи на френските противници стоят двама гениални военачалници – англичанинът Марлборо и савойският принц на австрийска служба Евгений Савойски. Чуждите войски навлизат във Франция и превземат Лил, след което представят своите условия за мир на Луи XIV. Те искат той не само да направи големи териториални отстъпки и да изостави Фелипе V, но и да се бие против него. Луи отказва и използва възмущението на поданиците си, за да събере нова голяма армия. През 1709 г. с нови сили Вилар удържа равенство в битката при Малплаке и показва, че Франция няма да се предаде.

Победата на Вилар при Малплаке, 1709 г.

Великият съюз се разпада през 1711 г., когато неговият претендент Карл става император. Англия и Нидерландия оттеглят подкрепата си и напускат войната, а оставена сама, Австрия не може да се справи с Франция. През 1712 г. Вилар печели малка победа над Евгений Савойски при Денен, но така раздува случая, че внушава на Европа, че френската военна сила е възстановена. На следващата година в Утрехт се подписва мирния договор между Франция, Англия и Нидерландия, а през 1714 г. в Ращат – между Франция и Австрия. Между Фелипе V и император Карл договор не се подписва чак до 1720 г. По този начин династията на Бурбоните се установява и в Испания (и сегашното испанско кралско семейство е от нея) и тя се превръща с близък съюзник на Франция. Самата Франция обаче не печели нищо от войната, освен изтощение и пълно изчерпване на завоевателния ѝ потенциал.

Договори за подялба[редактиране | редактиране на кода]

Първият договор за подялба на наследството е сключен по време на Деволюционната война през януари 1668 г., когато изглежда, че Луи XIV бързо ще погълне цялата испанска империя. Френските дипломати предлагат на Леополд I договор за подялба и той бързо приема. Взема за себе си Испания, Милано, Сардиния и владенията в Америка, а Нидерландия, Франш-Конте, Южна Италия и Сицилия дава на Франция. Този договор не влиза в сила, тъй като войната скоро е прекратена, но Леополд до края на живота си съжалява за него и повече никога не се съгласява на каквато и да е подялба.

Много европейски държави се страхуват, че ако френските крале или австрийските Хабсбурги наследят Испания, ще се получи огромна и могъща империя, която ще наруши сериозно равновесието на континента. Всички малки сили споделят това опасение, както и Англия и Нидерландия. Под общата власт на Уилям III след 1689 г. двете сили ясно заявяват, че искат Испанското наследство да бъде поделено между претендентите (дори не само Австрия и Франция), а Англия настоява и за известни компенсации за себе си. На противоположното мнение са Хабсбургите в Мадрид и Виена, според които дележ не трябва да има. Но докато виенският двор е убеден също така, че правата са на негова страна, в Мадрид приемат и други възможни наследници – само да не се дели империята.

Карлос II, портрет от Хуан Кареньо де Миранда (1685 г.)

По това време Испанското наследство се приема като съвкупност от три части – ядката (Испания), която се смята за неделима, европейските владения, които имат автономия и които най-лесно могат да бъдат взети от други сили, и колониите в Америка, които също са силно свързани с Испания, за да бъдат отделяни от нея. През 1696 г. бездетният Карлос II се разболява тежко и едва не умира, което изведнъж поставя испанският въпрос отново на дневен ред. Луи XIV и Уилям III бързо се сближават поради общата си готовност да делят наследството и през 1698 г. изготвят втория договор за подялба. Той е силно компромисен документ, тъй като дава Испания с колониите ѝ на 6-годишния баварски принц Йозеф-Фердинанд, внук на Леополд и без особени шансове да наследи Бавария. По настояване на Уилям и Нидерландия остава за принца, а Франция получава само Неапол и Сицилия. Австрия трябва да се задоволи с херцогство Милано. Естествено, Леополд отхвърля договора, но е изумен, че братовчед му Карлос II потвърждава в завещанието си правата на бавареца, макар и без да признава клаузите за подялба. До конфликт така и не се стига, защото съвсем скоро Йозеф-Фердинанд умира и всичко трябва да се предоговори.

Този път няма компромисна фигура и Испания трябва да се даде или на Франция, или на Австрия. За да улесни ситуацията, Луи обявява, че не той ще вземе испанския престол, а неговия втори внук Филип д'Анжу. Същото прави и Леополд от името на втория си син Карл, по-късно Карл VI. В третия договор за подялба отново се стига до компромис, тъй като Испания, Сардиния, Милано и колониите остават за австрийците, а за французите – само Неапол и Сицилия. Нидерландия остава за бащата на Йозеф-Фердинанд като компенсация, но истинската цел на Уилям III е да запази тази област като буфер между Франция и родината си – Нидерландия. Леополд отново не приема споразумението, но Луи XIV и Уилям III заявяват, че ще го изпълнят ако трябва и със сила. През 1700 г. Карлос II оставя ново завещание, в което изненадващо предава всичко на Филип д'Анжу и скоро след това умира. П този начин той поставя Луи XIV в тежката дилема дали да изпълни договора си с английския крал или да признае благоприятното за династията му завещание.

Промени по време на войната[редактиране | редактиране на кода]

Вместо да избере мира, приятелството с Англия и сигурната власт в Италия, Луи XIV решава да осигури испанския престол за внука си, ако трябва и с война. В началото Англия не е готова да се бие, а и Австрия, която току-що е приключила война с Османската империя, но една реплика на френския крал променя ситуацията. Когато изпраща внука си, той казва „Няма вече Пиренеи“, което е разбрано като намек, че Испания ще бъде напълно инкорпорирана във Франция. Уилям III и Леополд I бързо възстановяват Великия съюз – антифренска коалиция от 1689 г., включваща също Нидерландия, Савоя, Бранденбург и други германски държавици. Така през 1701 г. започва Войната за Испанското наследство, в която Франция може да разчита само на съюза на Бавария и Испания.

Филип д'Анжу – Фелипе V
Ерцхерцог Карл – Карлос III

Целта на Великия съюз е да изгони френския принц (коронясан като Фелипе V) от Испания и да постави там австриеца Карл, обявен за крал под името Карлос III. Освен това да върне Франция в старите ѝ граници отпреди 40 години в началото на войните на Луи XIV. Военните действия се водят в Нидерландия, Италия, по река Рейн и в Испания. За разлика от досегашните войни обаче французите търпят серия поражения (Луцара, Бленхайм, Уденарде, Рамили), нанесени им от двама блестящи генерали на съюзниците – херцог Марлборо и Евгений Савойски. В Испания започва гражданска война между кастилците, подкрепящи Фелипе V и североизтока (каталонците), подкрепящи Карлос III. На два пъти през 1707 и 1710 г. австрийският принц превзема Мадрид, но се налага да бяга. Победите на френско-испанската армия при Вила Висоса и Алменара и през 1710 г. даряват крайната победа в гражданската война на френския претендент, чиито армии обсаждат и превземат Барселона през 1714 г. За оцеляването на Франция в цялостната война обаче са необходими повече усилия, тъй като кризата, която я обхваща през 1709 г. е жестока. Едва равната битка на Вилар при Малплаке и победата му при Денен през 1712 г. показват, че Франция няма да бъде победена.

По договора от Утрехт през 1713 г. Англия признава властта на Фелипе V в Испания, а Франция признава, че австрийците са взели Неапол, Сардиния, Нидерландия и Милано, а Савоя е получила Сицилия. Освен това Англия получава превзетия през 1704 г. Гибралтар и остров Менорка (от Балеарските). Фелипе се отказва от всичките си претенции към френския престол. Той обаче не признава чуждите завоевания на части от испанската империя и затова не сключва договор с Австрия. Карлос III също не се отказва от намерението си да вземе Испания. Без значение, че такъв договор няма, промените са реални – Испания остава цяла, но изгубва европейските си владения, за сметка на което запазва колониите си. Клон на династията на Бурбоните замества Хабсбургите – Бурбоните и досега са на власт в Испания в лицето на Фелипе Испански.

Опити на Испания за възстановяване на империята[редактиране | редактиране на кода]

Изабела Фарнезе

Вместо да се заеме с решаването на сериозните си вътрешни проблеми, Фелипе V иска да възстанови испанската империя във вида, в който я е заварил през 1700 г. В това отношение той е потикван от втората си жена Изабела Фарнезе, принцеса на Парма и от нейния фаворит кардинал Алберони. Испания показва нарастваща агресивност и без да се вслуша в предупрежденията на европейските държави минава в настъпление. През 1716 г., използвайки един конфликт между Австрия (заета с нова война с турците) и Савоя, испански части завземат остров Сардиния. По този начин Испания не нарушава мира, тъй като все още е във война с Австрия. Срещу нея обаче се създава съюз от Англия, Нидерландия и Франция, които искат запазване и признаване на статуквото. Когато Австрия и Савоя се присъединяват към него през 1718 г. (Четворният съюз), Испания напада Сицилия. Експедицията е впечатляваща и има успехи, но англичаните я провалят като свалят 3 000 души в Месина и унищожават испанския флот при нос Пасаро. Прави се последен опит за мирно разрешаване на проблема и през януари 1719 г. Англия и Франция обявяват война на Испания. Атаката им е неотразима и именно тя принуждава Фелипе V да сключи мир (януари 1720 г.). Той се изтегля от Сардиния и Сицилия, които се разменят между Австрия и Савоя и подписва мирен договор и с Карлос III. Австрия признава властта му в Испания, а той признава властта ѝ в отнетите от нея територии. Така първият опит за възстановяване на испанската империя е смазан от решителните действия на Четворния съюз.

След този епизод основната цел на испанската политика става осигуряването на херцогство Парма за първородния и любим син на Изабеле Фарнезе – дон Карлос (по-късно Карлос III). През 1729 г. след силен дипломатически натиск Испания убеждава Англия и Франция да подкрепят тази претенция с договора от Севиля. През 1730 г. Изабела Фарнезе изпраща войски в близката област Тоскана, за да са готови да подкрепят принца, но в отговор Австрия окупира Парма. Едва не се стига до война, която се разминава, когато родът Фарнезе се изчерпва и императорът се оттегля, признавайки властта на дон Карлос (1731 г.). Все пак само две години по-късно война между Франция и Австрия все пак избухва по полския въпрос (Войната за Полското наследство 1733 – 1735 г.) и Испания не чака, за да се намеси. С армията си дон Карлос нахлува в Южна Италия, разбива австрийците при Битонто (май 1734 г.) и завладява областта. През 1735 г. Австрия признава тази промяна, като заради това получава Парма. Испания може да триумфира, тъй като си е върнала поне част от изгубената империя.

Последният епизод на тази борба е установяването на втория син на Изабела – дон Фелипе в Парма и Пиаченца. Това се случва по време на войната за Австрийското наследство (1740 – 1748 г.). Испанците печелят големите победи при Велетри (август 1744 г.) и Басиняно (септември 1745 г.) – продължение на тази при Битонто – които осигуряват крайния успех на акцията. С договора от Аахен Австрия признава тази загуба.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Това се случва през 1614 г., когато Ана Австрийска се омъжва за Луи XIII и после през 1660 г., когато Мария Терезия се омъжва за Луи XIV.

Източници[редактиране | редактиране на кода]