Люс Иригаре

Люс Иригаре Luce Irigaray
	френска психоаналитичка и литературна теоретичка
Родена	3 май 1930 г. (93 г.) Блатон, Белгия
Националност	Франция
Учила в	Льовенски католически университет; Университет Париж-VIII
Научна дейност
Област	Психология
Работила в	Университет Париж-VIII – Венсан
Известна с	speculum, amour et altérité
Повлияна	Платон, Шопенхауер, Ницше, Фройд, Хайдегер, Мирча Елиаде
Повлияла	Джудит Бътлър

Люс Иригаре (на френски: Luce Irigaray) е френска феминистка, психоаналитичка и теоретичка на културата. Известна на първо място с книгите си „Рефлекторът на другата жена“ (Speculum of the Other Woman, 1974) и „Този пол, който не е един“ (This Sex Which Is Not One, 1977).

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Родена е на 3 май 1930 година в Блатон, Белгия. През 1955 г. получава магистърска степен в Лувенския университет. В периода 1955 – 1959 преподава в училище в Брюксел. През 1960 г. се премества да живее във Франция. Посещава семинарите на Жак Лакан, където е обучавана и получава право да практикува психоанализа (1960). През 1961 получава магистърска степен по психология от Парижкия университет и диплома по психопатология (1962). Следва защитата на докторантура по лингвистика (1968). От 1970 до 1974 г. преподава в Университет Париж-VIII – Венсан, член на École Freudienne de Paris (EFP), училище ръководено от Лакан. През 1969 г. е психоаналитик на феминистката лидерка Антоанет Фуке.

Идеи[редактиране | редактиране на кода]

Иригаре е вдъхновена от психоаналитичните теории на Жак Лакан и деконструктивизма на Жак Дерида. Тя има три главни намерения в своята работа:

представяне на мъжката идеология, лежаща в основата на цяла нашата система на значения и по този начин де факто на целия наш език;
създаване на женска система на описание и включване, която да предостави положителна полова идентичност за жените;
установяване отношение на междусубектна връзка на това да „бъдат двама“ – мъжа и жената.

Една от нейните ключови концепции е тази за „логиката на същото“ или фалогоцентризма, концепция, изразяваща как обществените две родови категории – тези за мъжа и жената, всъщност са просто една, и това е тази за мъжа, който е превърнат в универсален референт.

Критици[редактиране | редактиране на кода]

Иригаре е жестоко критикувана от Алан Сокал и Жан Брикмон в „Интелектуални измами“ за това, че твърди, че E=mc² е сексистко уравнение (понеже привилегирова скоростта на светлината) и за твърдението, че флуидната механика е пренебрегната и въобще „пропусната“ от „мъжката“ наука, защото последната предпочита да се занимава с твърди мъжки предмети, много повече от женските флуиди. Действително физиката на флуидите или още както е известна механика на флуидите съществува като научна област от Средновековието, през изследванията на Нютон, през известния математик Бернули (Hydrodynamica seu de viribus et motibus fluidorum commentarii) и т.н., макар че въпросната механика е например слабо представена в училищния курс по физика, за разлика от механиката на твърдите тела.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Le Langage des déments, Mouton / De Gruyter, 1973.
Speculum. De l’autre femme, Éditions de Minuit, 1974.
Ce sexe qui n’en est pas un Éditions de Minuit, 1977.
Този пол, който не е един, прев. Красимир Кавалджиев, София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1997.
Този пол, който не е само един, прев. Татяна Батулева, София: СОНМ, 2002.
Et l’une ne bouge pas sans l’autre Éditions de Minuit, 1979).
Amante marine de Friedrich Nietzsche Éditions de Minuit, 1980.
Le Corps à corps avec la mère, La Pleine lune, 1981.
Passions élémentaires, Éditions de Minuit, 1982.
L’Oubli de l’air – chez Martin Heidegger, Éditions de Minuit, 1983.
La Croyance même, Éditions Galilée, 1983).
Éthique de la différence sexuelle, Éditions de Minuit, 1984.
Parler n’est jamais neutre, Éditions de Minuit, 1985.
Sexes et Parentés, Éditions de Minuit, 1987.
Le Temps de la différence. Pour une révolution pacifique, LGF, coll. „Le Livre de poche. Biblio“, 1989.
Sexes et genres à travers les langues, Grasset, 1990.
Je, tu, nous. Pour une culture de la différence, Grasset, 1990 ; LGF., coll. „Le Livre de poche. Biblio“, n° 4155, 1992.
J’aime à toi, Grasset, 1992.
((it)) La democrazia comincia a due, Bollati Boringhieri, 1994.
Être deux, Grasset, 1997.
Entre Orient et Occident, Grasset, 1999.
Prières quotidiennes / Everyday prayers, Maisonneuve et Larose / University of Nottingham, 2004.
((en)) Teaching, Londres, Bloomsbury Academic, 2008.
((it)) Il mistero di Maria, Rome, Paoline, 2010.
((en)) Through Vegetal Being: Two Philosophical Perspectives, New York, Columbia University Press, 2016.
La Voie de l'amour, Sesto San Giovanni, Mimesis, 2016.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Милена Кирова, „Фалоцентризъм за разкотвяне“, рецензия на Този пол, който не е един, в. „Култура“, бр. 20 (2275), 16 май 2003

Портал „Психология“