Николай Кузански

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Николай Кузански
германски философ

Роден
1401 г.
Починал
11 август 1464 г. (63 г.)
Философия
Регион Западна философия
Интереси Теология
Николай Кузански в Общомедия

Николай Кузански (на латински: Nicolaus Cusanus, на български известен и като Николай от Куза) е немски мислител от 15 век, философ, теолог, учен, математик, църковно-политически деятел.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Николай Кузански е роден през 1401 г. в градчето Куза, Германия. Той заема високи постове в йерархията на католическата църква. Ръкоположен е за кардинал (1448 г.). Участва във важни мисии на църквата. В една от тях опитва да помага за примирението на Рим и Византия, но без успех и скоро след това Византия е завладяна от османските войски. Кузански е близък до много от известните хуманисти на Ренесанса. Умира на 11 август 1464 г. в гр. Тоди, Италия.

Идеи[редактиране | редактиране на кода]

Николай Кузански е майстор в диалектическите разсъждения и в съставянето на диалози. С това напомня за Сократ и Платон. Критикува схоластиката, като на "ученото незнание" противопоставя "мъдрото незнание" (docta ignorantia) в стила на Сократ.

Бог е Абсолют, който е едновременно нещо съвсем просто и нещо пределно богато. Бог има две крайни форми:

1. Абсолютен минимум – в него Бог е в неразгърнат вид, тук Бог е безкрайно малкото. За тази форма на Бога ние знаем, че съществува, но нищо повече.

2. Абсолютен максимум – в него Бог е разгърнат като свят, тук Бог е безкрайно голямото. За света ние може да имаме неограничено знание.

Идеите на Николай Кузански за безкрайното помагат за създаването на математиката на безкрайното – диференциалното и интегралното смятане. Кузански се отказва от йерархията на света, както тя е позната през Средновековието. Вещите, предметите са между максимума и минимума. Бог обхваща всички неща. Човек познава чрез сетивата, разсъдъка и разума, но само разумът може да мисли безкрайното. Затова именно в разума е богоподобието на човека. Тази мисъл ще бъде развита най-добре от Хегел.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • De maioritate auctoritatis sacrorum conciliorum supra auctoritatem papae (1433)
  • De concordantia catholica (1433/34)
  • De docta ignorantia (De la docte ignorance, ca. 1440)
  • De coniecturis (ca. 1441/42)
  • Epistola ad Rodericum Sancium de Arevalo (1442)
  • De deo abscondito (1444/45)
  • De quaerendo deum (1445)
  • De filiatione dei (1445)
  • De dato patris luminum (1446)
  • De genesi (1447)
  • Apologia doctae ignorantiae (1449)
  • Autobiographia (1449)
  • Idiota de sapientia (1450)
  • Idiota de mente (1450)
  • Idiota de staticis experimentis (1450)
  • De pace fidei (1453)
  • De visione Dei (1453)
  • Complementum theologicum (1453)
  • De mathematicis complementis (1453/54)
  • De beryllo (1458)
  • De mathematica perfectione (1458)
  • De aequalitate (1459)
  • De principio (1459)
  • Trialogus de possest (1460)
  • Reformatio generalis (ca. 1460)
  • Cribratio Alkorani (1460/61)
  • Directio speculantis, seu De non aliud (Le Non-Autre, 1462)
  • Commentatio de notione creandi (fragmentum ca. 1462)
  • De venatione sapientiae (La Chasse de la sagesse, 1463)
  • De ludo globi (Le Jeu de boule, 1463)
  • Compendium (1463)
  • De apice theoriae (1464)
  • Sermones