Османско право

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето

Османското право се основава на османската правна система, която се състои от множество разнородни по естеството си компоненти. Те имат различни по форма, съдържание и основания – източници на правото. Отделните компоненти на османското право имат по-широко или по-ограничено приложно поле в зависимост от време и място.

Концептуалност[редактиране | редактиране на кода]

Обичайното османско право съществува от времето на Мурад I, загинал на Косово поле. [1]

Системата на османското право е конкурентна между религиозно и светско право и се формира при Мехмед II, след което се утвърждава при Сюлейман I, наричан още Кануни, т.е. Законодателят. В общи линии тази специфична правна система се запазва до времето на Танзимата, т.е. до въвеждането на позитивно право. [2]

В османската правна система има:

  1. Завареното византийско право (респективно римско право), по отношение на които са наблюдава голяма степен на приемственост;
  2. Спазвайки и следвайки традицията в/от завладените земи, османските султани Мехмед II и Сюлейман I въвеждат една особеност, още от Рума, а именно османското светско право, каквато няма в нито една друга ислямска държава, макар Османската империя да е теокрация;
  3. Действието на шериата като общо право, въпреки специалните османски светски закони – Lex specialis derogat generali. [3]

Първите османски светски закони са три кодекса, които излизат в периода след превземането на Константинопол (1453). В периода 1453 – 1456 се създава първия регламентиращ поземлените отношения. Вторият е създаден в годините 1477 – 1478 и регламентира държавното устройство. Третият и последен се съставя под ръководството на великия везир Мехмед паша от Карамания и регламентира фискалните правоотношения в империята. В резултат от тази законодателна политика в годините до управлението на Сюлейман Великолепни около 87% от земята се връща в патримониума на държавата (фонда „Мири“) и предопределя успеха на спахийската система. [4]

Сюлейман Великолепни утвърждава канунаметата за всеки санджак, както и задължението копие от всеки общоимперски юридически свод да бъде изпращан до всички кадийски учреждения и съдилища в империята. Законодателят отменя останалите от миналото регламенти спрямо повечето прослойки население в османското общество и либерализира режима на външната търговия със Сефевидите. Законодателят установява и тесен контакт между държавен глава и шейх юл-исляма. [5]

От годините на управлението на Завоевателя и Законодателя датират и първите османски архиви позволяващи детайлна систематизация на наследството и в областта на османското право.

Съдържание[редактиране | редактиране на кода]

Османската правна система е конкуретна и включва следните компоненти:

  1. Мюсюлманско религиозно право – шариат;
  2. Османско светско правокапитулационно право, т.е. капитулации;
  3. Каноническо (църковно) право на християнските общности;
  4. Обичайно право на турското население и на покорените народи, в това число и българско обичайно право.

Мюсюлманско религиозно право[редактиране | редактиране на кода]

Мюсюлманското религиозно право има няколко източника:

  1. Коран;
  2. Суна;
  3. Иджма;
  4. Кияс и
  5. фетви.

Османско светско право[редактиране | редактиране на кода]

Източници на османското светско право са кануните (закони) и канунаметата (законодателни сборници). Първоначално кануните са замислени като неофициални актове, които се съставят само за сведение на султана. Впоследствие обаче те стават задължителни при решаванито на държавни проблеми и правни спорове в практиката на кадийските съдилища.

Специфика[редактиране | редактиране на кода]

Кануните и канунаметата са източник на правото от по-нисък ранг в сравнение с шариата, защото произхождат от султаните, а не от Аллах. Те допълват религиозния закон, но никога не могат да го отменят.

Според описанието на съвременника Ожие Гислен дьо Бюсбек:

Сред цялото това множество нямаше нито един човек, който да дължи сана си на нещо друго освен на личните си заслуги и храбростта си. Никой не се отличава от останалите по произход и всекиму се отдава чест според естеството на задълженията и службите които изпълнява. По такъв начин не съществува първенство, защото всеки заема мястото, което му е определено съобразно с дейността, която развива. Султанът ... не обръща никакво внимание на богатството или на празните претенции за звание и не взема пред вид нито влиянието, нито популярността, с които може да се ползва даден кандидат. Той оценява единствено заслугите и внимателно изучава характера, естествените заложби и наклонности на всеки един от тях. По такъв начин всекиму е дадено според заслугите му, а службите се заемат от хора, които са в състояние да ги изпълняват. В Турция всеки човек е свободен да изгради както пожелае житейската си участ, независимо от положението в което е роден.

[6]

Османска съдебна система[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. История на Османската империя от Ахмед Садулов, стр. 60. Фабер, Велико Търново., 2000.
  2. История на Османската империя от Ахмед Садулов, стр. 60. Фабер, Велико Търново., 2000.
  3. История на Османската империя от Ахмед Садулов, стр. 60. Фабер, Велико Търново., 2000.
  4. История на Османската империя от Ахмед Садулов, стр. 60. Фабер, Велико Търново., 2000.
  5. История на Османската империя от Ахмед Садулов, стр. 61. Фабер, Велико Търново., 2000.
  6. Тодорова, Мария. Подбрани извори за историята на балканските народи (XV – XIX в.), стр. 26. Парадигма, ISBN 978-954-326-079-9, 2008.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]