Панайот Каракачанов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Панайот Каракачанов
Роден: 1 ноември 1917 г.
Починал: 31 декември 1997 г. (80 г.)

Панайот Александров Каракачанов (псевдоним Антон) е участник в комунистическото съпротивително движение по време на Втората световна война. Партизанин от Партизански отряд „Народен юмрук“. Български офицер и военен деец, генерал-лейтенант.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Панайот Каракачанов е роден на 1 ноември 1917 година в гр. Ямбол. Баща е на Александър Каракачанов. От 1933 е член на РМС, а от 1939 и на БКП. Член е на Окръжния комитет на Комсомола в Ямбол. От август 1934 г. минава в нелегалност. Арестуван е през февруари на следващата година и осъден на 12,5 години затвор. Лежи в Сливенския и Старозагорския затвори. Освободен е по-рано. През октомври 1939 г. става член на Околийския комитет на БКП и секретар на Околийския комитет на РМС в Ямбол. От юли 1941 г. е партизанин. Следващата година Околийския комитет на БКП в Ямбол е разкрит и е избран за секретар на новия комитет на БКП. Участва в Съпротивителното движение през Втората световна война, за което два пъти е осъждан задочно на смърт по ЗЗД. Заместник-командир на Партизански отряд „Народен юмрук“. Помощник-командир на VI въстаническа оперативна зона, както и командир на Ямболския революционен щаб. По време на българското участие във Втората световна война е помощник-командир на втори конен взвод.

В продължение на 7 години е командир на полк. От 1950 г. е генерал-майор. В периода 1951 – 1953 г. учи в Академията на Генералния щаб на въоръжените сили на СССР „Климент Ворошилов“. Командир на седма мотострелкова дивизия. Командир на Гранични войски на МВР (1955 – 1956) и Заместник-министър на Министерството на вътрешните работи (1953 – 1957). От 1957 до 1959 г. е заместник-командващ ВВС и ПВС на България. От 1959 г. преминава на стопанска работа по указание на ЦК на БКП. За различия с ръководството по работата на МВР е преместен на отговорна дипломатическа служба. Назначен е за военно аташе последователно в Букурещ, Москва и Делхи (1965 – 1979)[1][2]. С указ №2888 от 3 септември 1984 г. е обявен за герой на социалистическия труд. Носител е още на ордените „Георги Димитров“, „9 септември 1944 г.“ – III, II и I ст., „Народна република България“ – I и II ст., „Народна свобода 1941 – 1944 г.“ – I ст., орден „За храброст“, „За военна доблест и заслуги“ – I ст. и два съветски ордена „Червена звезда“[3].

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Личности в книгата Тодор Живков – мит и истина
  2. Иванов, Д. Кратка история на Държавна сигурност 1907 – 2013, Изд. Сиела, 2013, с. 186
  3. Аврамов, А. Трудовата слава на България, Държавно издателство д-р Петър Берон, 1987, с. 413