Пеликани
| Пеликани | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
 Розов пеликан (P. onocrotalus) | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Класификация | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Научно наименование | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Rafinesque, 1815 Linnaeus, 1758 | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Обхват на вкаменелости | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Пеликани в Общомедия | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| [ редактиране ] |
Пеликани (Pelecanus) са род големи водни птици, които съставляват цялото семейство Пеликанови (Pelecanidae). Характерни за тях са дългият клюн и големият месест джоб под него, служещ за улавяне на риба.[2] Като цяло те имат бледо оперение, като изключение правят кафявият пеликан и Pelecanus thagus. Клюновете, джобовете и оголената кожа на лицето на всички видове става ярко цветна преди настъпването на размножителния период.[3] Осемте съществуващи пеликанови вида имат разпокъсано разпространение по света, обхващащо областите между тропиците и умерените пояси, макар да отсъстват от вътрешността на Южна Америка.
Пеликаните са най-тясно свързани с китоглавата чапла и чукоглавата чапла, попадайки заедно с тях в разреда пеликаноподобни. Открити са вкаменелости на пеликани, датиращи от поне 30 милиона години във Франция. Смята се, че са еволюирали в Стария свят и са се разпространили до Америка.
Пеликаните често посещават вътрешни и крайбрежни води, където се хранят главно с риба, която улавят на водната повърхност. Те летят на ята, ловуват заедно и се размножават на колонии. Четири от видовете правят гнезда на земята, докато другите четири вида свиват гнезда главно по дървета. Пеликаните често са убивани от рибари, тъй като се конкурират с тях за риба. Популациите им спадат вследствие унищожаване на местообитания и замърсяване на околната среда. Имат културно значение в митологията и в християнската и хералдическата иконография.
Описание
[редактиране | редактиране на кода]Пеликаните са големи птици, с големи клюнове, характеризиращи се с извита надолу кукичка на края на горната част на човката и с месест джоб, прикрепен към долната част на човката. Тънката рамка на долната част на клюна и гъвкавите мускули на езика оформят джоба в кошница за улов на риба, а понякога и дъждовна вода,[4] като езикът е малък, за да се улесни поглъщането на по-големи риби.[5] Имат дълъг врат и къси здрави крака с големи и ципести ходила. Въпреки че са сред най-тежките летящи птици,[6] те са относително леки за обема си, тъй като имат въздушни мехури в скелета и под кожата, които им позволяват да плават добре във водата.[4] Опашката е къса, крилете са дълги и широки, подходящо оформени за реене и планиране, и имат необичайно много махови пера – между 30 и 35.[7]
Мъжките като цяло са по-големите от женските и имат по-дълги клюнове.[4] Най-малкият вид е кафявият пеликан, чиито индивиди могат да достигат 2,75 kg и 1,06 m и да имат размах на крилата до 1,83 m. Къдроглавият пеликан е най-големият, достигайки 15 kg и 1,83 m, с размах на крилата до 3 m. Клюнът на австралийския пеликан може да достигне половин метър при мъжките,[8] което го прави птицата с най-голям клюн въобще.[9]
По принцип пеликаните имат светло оцветено оперение, с изключение на кафявия пеликан и Pelecanus thagus.[10] Клюновете, джобовете и оголената кожа на лицето на всички видове става ярко цветна преди настъпването на размножителния период. Джобът под клюна на калифорнийския подвид на кафявия пеликан става ярко червен и избледнява към жълто, след снасянето на яйцата, докато джобът на Pelecanus thagus става син. При вида Pelecanus erythrorhynchos пониква бучка на клюна, която пада щом женската снесе яйца.[11] Оперението на незрелите пеликани е по-тъмно от това на възрастните индивиди.[10] Новоизлюпените са розови, посивявайки след 4 – 14 дни, след което развиват бял или сив пух.[12]
Разпространение и местообитание
[редактиране | редактиране на кода]Съвременните пеликани се срещат на всеки континент, с изключение на Антарктида. Обитават главно топли региони, макар да се размножават на географски ширини до 45° на юг (Тасмания) и до 60° на север (западните части на Канада).[9] Не се срещат във вътрешността на Южна Америка или на океански острови (с изключение на Галапагос), както и по източния бряг на Южна Америка, от устието на река Амазонка на юг.[4] Вкаменелости на кости от пеликани са намирани и на Южния остров на Нова Зеландия,[13] макар оскъдността им и изолираната им поява предполага, че тези останки вероятно са били просто скитници от Австралия.[14]
Поведение
[редактиране | редактиране на кода]Пеликаните плуват добре със силните си и ципести крака. Те търкат задната част на главите си, където се намира тръткова жлеза, от която вземат мазен секрет и го предават на перата си, за да станат водонепроницаеми.[9] Държейки крилата си свободно до телата си, пеликаните плават със сравнително малка част от телата си под водата.[15] Те разсейват излишната топлина като разчесват кожата на гърлото си с клюна, което укорява охлаждането чрез изпарение.[4] Те нощуват и ловуват заедно на плажове, пясъчни ивици и в плитки води.[4]
Влакнести слой дълбоко в гръдните мускули може да държи крилата здраво хоризонтално, което подпомага реенето и планирането на птицата при летене. Използват издигащи се топли маси за реене на височина около 3 km или повече,[16] за да прелитат в клинообразна формация на разстояния до 150 km.[9] Над вода летят ниско, възползвайки се от екранния ефект – въздухът близо до повърхността се компресира, получава по-висока плътност и оказва по-голяма повдигаща сила към птицата отгоре.[17] Така те спестяват голямо количество енергия, докато летят ниско.[18]
Възрастните пеликани разчитат на визуални знаци и поведение за комуникация,[19] особено чрез крила и клюнове. Враждебното поведение включва щракане с клюна по врага или махане с крила по заплашващ начин.[20] Възрастните пеликани сумтят, когато са в колония, но като цяло са тихи извън нея.[15][21][22][23] Новоизлюпените също са звучни, което прави пеликановите колонии шумни места.[19]
Видове
[редактиране | редактиране на кода]Родът включва общо осем вида:
- Pelecanus erythrorhynchos
- Pelecanus occidentalis
- Pelecanus thagus
- Pelecanus onocrotalus
- Pelecanus conspicillatus
- Pelecanus rufescens
- Pelecanus crispus
- Pelecanus philippensis
В миналото са съществували и още 12 вида:
- † Pelecanus cadimurka
- † Pelecanus cautleyi
- † Pelecanus fraasi
- † Pelecanus gracilis
- † Pelecanus grandiceps
- † Pelecanus halieus
- † Pelecanus intermedius
- † Pelecanus odessanus
- † Pelecanus proavus
- † Pelecanus schreiberi
- † Pelecanus sivalensis
- † Pelecanus tirarensis
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Brown Pelican breeding and nesting habits // Florida Wildlife Viewing. M. Timothy O’Keefe. Посетен на 5 август 2012.
- ↑ Beebe, C. William. The Bird, its Form and Function. New York, Dover Publications, 1965.
- ↑ Encyclopedia of Birds. New York, Facts on File, 1998, [1985]. ISBN 0-8160-1150-8. с. 53 – 54.
- ↑ а б в г д е Handbook of Australian, New Zealand and Antarctic Birds. Volume 1, Ratites to Ducks. Melbourne, Victoria, Oxford University Press, 1990. ISBN 0-19-553068-3. с. 737 – 38.
- ↑ Beebe, C. William. The Bird, its Form and Function. New York, New York, Dover Publications, 1965.
- ↑ Elliott (1992), p. 290.
- ↑ Perrins, Christopher M. The Princeton Encyclopedia of Birds. Princeton University, 2009. ISBN 978-0691140704. с. 78.
- ↑ Handbook of Australian, New Zealand and Antarctic Birds. Volume 1, Ratites to Ducks. Melbourne, Victoria, Oxford University Press, 1990. ISBN 0-19-553068-3. с. 746.
- ↑ а б в г Nelson, J. Bryan. Pelicans // Firefly Encyclopedia of Birds. Richmond Hill, Ontario, Firefly Books, 2003. ISBN 1-55297-777-3. с. 78 – 81.
- ↑ а б Marine Biology: A Derivative of the Encyclopedia of Ocean Sciences. London, United Kingdom, Academic Press, 2010. ISBN 978-0-08-096480-5. с. 524 – 30.
- ↑ Keith, James O. An Overview of the American White Pelican // Waterbirds 28 (Special Publication 1: The Biology and Conservation of the American White Pelican). 2005. DOI:[9:aootaw2.0.co;2 10.1675/1524-4695(2005)28[9:aootaw]2.0.co;2]. с. 9 – 17.
- ↑ A Dictionary of Birds. Calton, United Kingdom, Poyser, 1985. ISBN 0-85661-039-9. с. 443.
- ↑ Gill, Brian James. New Zealand's Extinct Birds. London, United Kingdom, Random Century, 1991. ISBN 1869411250. с. 46.
- ↑ New fossil records of pelicans (Aves: Pelecanidae) from New Zealand // Tuhinga: Records of the Museum of New Zealand Te PapaTongarewa 13. 2002. с. 39 – 44.
- ↑ а б The Handbook of Bird Identification: For Europe and the Western Palearctic. London, United Kingdom, A&C Black, 2010. ISBN 978-1408134948. с. 83 – 85. Посетен на 29 юни 2012.
- ↑ Reid, Julian. Mysteries of the Australian pelican // Australian Geographic, 28 април 2010. Архивиран от оригинала на 2012-06-14. Посетен на 18 юни 2012.
- ↑ Thomas, Bob. Bird Flight Over Water // College of Social Sciences Intranet. Center for Environmental Communication, Loyola University, 2 June 2011. Архивиран от оригинала на 2016-04-12. Посетен на 1 август 2012.
- ↑ Hainsworth, F. Reed. Induced Drag Savings From Ground Effect and Formation Flight in Brown Pelicans // Journal of Experimental Biology 135. 1988. с. 431 – 44.
- ↑ а б Khanna, D.R. Biology of Birds. New Delhi, India, Discovery Publishing House, 2005. ISBN 817141933X. с. 315 – 16. Посетен на 29 юни 2012.
- ↑ Terrill, Ceiridwen. Unnatural Landscapes: Tracking Invasive Species. Tucson, Arizona, University of Arizona Press, 2007. ISBN 978-0816525232. с. 36.
- ↑ Dunne, Pete. Pete Dunne's Essential Field Guide Companion. New York, New York, Houghton Mifflin Harcourt, 2006. ISBN 0-618-23648-1. с. 118.
- ↑ Davidson, Ian. Southern African Birds: A Photographic Guide. 2nd. Cape Town, South Africa, Struik, 2006. ISBN 1770072446. с. 22.
- ↑ Vestjens, W. J. M. Breeding Behaviour and Ecology of the Australian Pelican, Pelecanus Conspicillatus, in New South Wales // Wildlife Research 4. 1977. DOI:10.1071/WR9770037. с. 37 – 58.