Радиотехника

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Принципна схема за излъчване, пренос и приемане на информация чрез радиотехнически средства. Горе - електромагнитен спектър и диапазон от честотната лента, използвана за разпространение на радиовълни

Радиотехниката е област от електротехниката, която изучава радиовълните, методите за предаване на сигнали и информация чрез тях и практическото приложение чрез използване на апаратни средства, разработени от тази приложна наука. Терминът е съставен от латинската дума Radio (изпускам лъчи) и гръцката дума, Techniké, която в многообразието си от значения означава и съвкупност от машини, механизми, уредби, както и процес на производство. В английския език популярния еквивалент е Radio technology, в руския - Радиотехника, в немски език - Funktechnik.

Обикновено радиовълните се излъчват и разпространяват свободно и за преносна среда (радиотрасе) се използва атмосферата, космическото пространство, почвата или водата, които служат за връзка между предавателя и приемника на тези високочестотни електромагнитни колебания. За радиотрасе може да се използват и специално създадени съоръжения - коаксиален кабел, оптичен вълновод, вълновод.

Научните открития и технологичните разработки във физиката, електротехниката, радиотехниката, електрониката и телекомуникациите са тясно свързани. Техният бурен напредък през 20-и век го направи век на информационните и комуникационните технологии.

История[редактиране | редактиране на кода]

През 1832 година английският физик Майкъл Фарадей (Michael Faraday) теоретически предсказва съществуването на електромагнитно излъчване.

През 1864 година Джеймс Кларк Максуел (James Clerk Maxwell) публикува за първи път основните уравнения от електродинамиката, описващи електромагнитното поле (A Dinamical Teory of the Electromagnetic Field).

През 1888 немският физик Хайнрих Херц (Heinrich Rudolf Hertz) получава електромагнитни вълни с дължина от порядъка на метър чрез електростатични разряди с висока честота. Чрез тези т. нар. вълни на Херц или радиовълни, Х. Херц проверява свойствата на предсказаното от Максуел електромагнитно поле, излъчено без проводници на разстояние.

Изучаването на техниката на радиокомуникациите продължава и се усъвършенства от французина Бранли и руснака Александър Степанович Попов. Последният на 7 май 1895 година демонстрира на заседание на Руското физико-химично общество в Санкт-Петербург радиовръзка с прием на електромагнитни вълни.

Съществен принос в развитието на безжичните телеграфни връзки имат италианецът Гулиелмо Маркони (Guglielmo Marchese Marconi), който осъществява първата междуконтинентална радиовръзка през 1901 г., и немският физик Карл Фердинанд Браун (Karl Ferdinand Braun), който работи за усъвършенстване на техническата база и антените. Те получават Нобелова награда за физика през 1909 г. за "принос в развитието на безжичната телеграфия".

Обект на радиотехниката[редактиране | редактиране на кода]

Радиотехниката е приложна наука с дейност: научно-технически изследвания, проектиране и производство на устройства за осъществяване на радиовръзка, пренос и предаване на информация за всички области на нейното многообразно приложение. В най-общ вид това са осъществява чрез:

Теоретични основи[редактиране | редактиране на кода]

Теоретичните основи при изследване на радиотехническите вериги и сигнали се отнасят главно в областта на:

  • Разпространение на електромагнитните вълни в различни среди;
  • Генериране на електромагнитни колебания;
  • Кодиране, модулиране и декодиране и демодулиране на електрически сигнали в радиоелектронните вериги;
  • Предавателни и приемни антени и фидери;
  • Радиоелектронни вериги за усилване на електрическите сигнали, за разделяне и пропускане на честотна лента, пренасяща предаваната информация, с което да се обезпечи висока чувствителност и избирателност при радиоприемането;
  • Възпроизвеждане на информацията от приемното устройство;
  • Изправяне, филтриране и стабилизиране на постоянното захранващо напрежение в радиотехническата апаратура.

Класификации характерни за работата на радиотехническите устройства[редактиране | редактиране на кода]

Видове излъчвани електромагнитни колебания[редактиране | редактиране на кода]

Видовете излъчвани електромагнитни колебания, а оттам и вида на обработка на информацията за радиопредаване се характеризира с особености класифицирани както следва:

  • Според вида на модулацията на основното носещо колебание;
  • Според характера на модулирания сигнал (аналогов или дискретен);
  • Според характера на уплътнение на каналите ;
  • Според вида на предаваната информация.

Вид на предаваните информационни сигнали[редактиране | редактиране на кода]

Според вида на предаваната информация, радиовръзката може да бъде:

  • Радиотелеграфна;
  • Радиотелефонна за предаване на звукови сигнали в т. ч. и звуково радиоразпръскване;
  • Телевизионна - предаване на видеосигнали;
  • Фототелеграфна;
  • Предаване данни за телеметрия и телеуправление.

Ниво на излъчваната изходна мощност[редактиране | редактиране на кода]

Може да се направи класификация според изходната мощност на радиотехническото средство, осъществило радиовръзката за предаване на информацията, независимо от работния честотен диапазон:

  • Микромощни радиопредавания - излъчена мощност Р< 1 w;
  • Маломощни радиопредавания - 1w ≤ P < 100w;
  • Средномощни радиопредавания - 100w ≤ P < 10 kw;
  • Мощни радиопредавания - 10 kw ≤ P < 100 kw;
  • Свърхмощни радиопредавания - P ≥ 100 kw.

Приложение[редактиране | редактиране на кода]

Постиженията на радиотехниката намират приложение в различните области на човешкото познание и дейност. Радиотехническите методи се прилагат в:

Вижте още[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Радиотехнически терминологичен речник, под общата редакция на проф. Спиро Пецулев, Държавно издателство "Техника", София, 1984, УДК 621.396 (038)
  • Ненов, Георги Димитров, Радиотехнически вериги и сигнали, Издателство "Техника", София, 1993 ISBN 954-03-0268-4
  • Тихчев, Христо, Радиопредавателни устройства, Издателство "Техника", София, 1992, ISBN 954-03-0071-1