Реституционен едикт
.JPG)
Реституционният едикт (на немски Restitutionsedikt) е документ на император Фердинанд II от 6 март 1629 г., по време на Тридесетгодишната война. С него владетелят се опитва да изкорени или поне да отслаби протестантската ерес в земите си, като предава протестанстките църковни земи на католиците и отнема всички титли на протестантски принцове, придобити след Аугсбургския мир от 1555 г. Резултатът е недоволство от страна на протестантите и подновяване на войната. Неслучайно този период е наречен от историците „годината на гордост и падение на императора“.[1]
Ситуацията през 1629 г.[редактиране | редактиране на кода]
От появата на протестантството в началото на ХVІ в. в Свещената римска империя цари религиозно напрежение. То предизвиква въоръжени конфликти, уредени с мира, сключен в Аугсбург през 1555 г. Смисълът на споразумението се изразява с формулировката Cuius regio, eius religio, тоест „на когото е властта, на него е религията“. Така протестантските владетели си гарантират свободата да ръководят духовните дела в земите си. Специалната разпоредба в договора, наречена „Църковна резервация“ (Reservatum ecclesiasticum), забранява по-нататъшната секуларизация на църковните земи, но тя не се спазва. Принцовете от империята постепенно завземат църковни земи най-вече защото така се позват от доходите им, не толкова заради религиозна ненавист.
Фердинанд ІІ е известен като фанатичен католик. Още преди да стане император той полага всички усилия да изкоренява протестантството в своите земи. Вероятността да стане крал в протестантска Чехия предизвиква въстание през 1618 г., с което започва Тридесетгодишната война. На следващата година чехите избират за крал пфалцкия курфюрст Фридрих V, но католиците ги побеждават и Фердинанд заема мястото му. Последват тежки години на ожесточена война, в която се намесват Дания, Англия и Съединените провинции (Нидерландия). През 1629 г. всичко това е минало – Фердинанд е безспорен господар на германските земи и вярва, че е дошло време за изкореняване на протестантството.[2]
Прилагането на едикта[редактиране | редактиране на кода]
Реституционният едикт е преди всичко ход за укрепване силата на Хабсбургската династия.[3] Някои автори го оценяват като „смел план за сплотяването на лоялните протестантски владетели“ под властта на императора.[4] Едиктът цели да се изпълни със задна дата Църковната резервация. Ако това се случи в пълна степен, би засегнало две архиепископства – Магдебург и Бремен, 12 епископства и около 100 по-малки бивши църковни владения. Това би означавало огромна промяна в баланса между католици и протестанти. Хиляди протестантски семейства би трябвало а напуснат тези райони и да търсят нови места за живеене. Най-сложен е въпросът за Аугсбург – голям лутерански център в средата на католическо епископство, който е билл католически през 1555 г.[5] Въпреки това Фердинанд се впуска в прилаганетнамедикта у решително и дори брутално. В Бремен, опирайки се на манастирите, които са запазили католическия си характер, започва упорита контрареформация. В Магдебург е назначен нов архиепископ, а след разорението на града през 1631 г. – още един, който е католик. Най-голям ефект изпълнението на едикта има в североизточна Германия, където няма католици от поне сто години и влиянието на Фердинанд е минимално. Той назначава администратори да усвоят отново секуларизираните от Бранденбург, Меклембург и Померания земи. Този процес достига връх през 1630 г., когато мерките на императора са подкрепени от силната армия на Албрехт фон Валенщайн. Макар да е против едикта, Валенщайн подкрепя изпълнението му. Той неведнъж заявява, че „ще научи принцовете на маниери; те трябва да зависят от императора, а не той от тях“.[6] Това обаче поражда недоволството и на католическите държави и доскорошният съюзник на императора – Максимилиан Баварски – настоява от името на всички за премахмането на Валенщайн.
Последици[редактиране | редактиране на кода]
Пряката последица от едикта се състои в това, че сред протестантите в империята се чувства нуждата от нова намеса на външна сила. Никой не очаква, че това ще бъде шведският крал Густав ІІ Адолф, нито че действията му ще бъдат толкова арогантни и опустошителни. Когато през 1630 г. той нахлува в Германия с подкрепата най-вече на Франция, Тридесетгодишната война се подновява с още по-голямо ожесточение. През 1635 г. мирният договор от Прага анулира едикта. При обсъждането на това решение повечето теолози гласуват за отмяната, само малка група йезуити се противопоставят.[7] Шокиран от победите на шведите и от пагубния характер на войната, Фердинанд започва по-компромисна политика. Тя е продължена от сина му Фердинанд ІІІ (император от 1637 г.), който се връща към идеята за свобода на протестантите в името на това да се запази империята.
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ E. N. Williams, Dictionary of English and European History 1485 – 1789, London 1980, p. 143
- ↑ Александър Стоянов, Тридесетгодишната война, София 2015, с. 128
- ↑ C. V. Wedgwood, The Thirty Years War, London 1938, p. 231
- ↑ Charles W. Ingrao, The Habsburg monarchy, 1618 – 1815, Cambridge 1994, p. 45
- ↑ Ibid., p. 233
- ↑ The Edict of Restitution, на сайта History Learning Site, посетен на 17.01.2020 г.
- ↑ Ibid.