Робърт Макклур

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Робърт Макклур
Robert John Le Mesurier McClure
английски изследовател
Robert McClure.jpg
Роден
Починал
Националност Флаг на Република Ирландия Ирландия
Флаг на Англия Англия

Сър Робърт Джон ле Мезюре Макклур (на английски: Robert John Le Mesurier McClure) е английски изследовател на Арктика от ирландски произход.

Ранни години (1807 -1848)[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 28 януари 1807 година в Уексфорд, Ирландия, в семейство на военен. Първоначалното си образование получава под ръководството на чичо си. През 1824 г. постъпва във военноморския флот и 12 години по-късно е първото му запознаване с Арктика. Участва в експедицията на Джордж Бак. След завръщането си от експедицията е произведен в чин лейтенант.

През 1838 – 1839 г. извършва плавания до Канада, а следващите години, до 1846 г., участва в създаването на военноморски бази в Канада и на Големите и Малките Антилски о-ви.

Изследователска дейност (1848 – 1854)[редактиране | редактиране на кода]

Участие в експедицията на Джеймс Рос (1848 – 1849)[редактиране | редактиране на кода]

През 1848 се присъединява към експедицията на Джеймс Кларк Рос, изпратена да търси Джон Франклин, с корабите „Ентърпрайз“ и „Инвестигейтър“. Зимуват на остров Принц Леополд, където оборудват склад с хранителни припаси и материали, който впоследствие помага на много от следващите експедиции в района. В края на август 1849 корабите се освобождават от ледения плен и през ноември 1849 година се завръщат в Англия, без да намерят никакви следи от експедицията на Франклин и без да извършат някакви съществени открития.

Откриване на Северозападния проход (1850 – 1854)[редактиране | редактиране на кода]

Веднага след завръщането си от Арктика през 1850 г., Макклур е назначен за командир на кораба „Инвестигейтър“ в нова експедиция, целта на която е отново търсене на Джон Франклин и неговите спътници, но по стечение на обстоятелствата открива Северозападния проход.

През 1850 г. от Тихия океан през Беринговия проток и море Бофорт в източно направление прониква в широкия залив Амундсен. Тръгва на север и на 119º 36` з.д. открива южния в ход на протока Принц Уелски (между остров Банкс на северозапад и остров Виктория на югоизток). Зимува в централната част на протока Принц Уелски на 72°50′ с. ш. 117°55′ з. д. / 72.833333° с. ш. 117.916667° з. д.. През късната есен е проведен поход на север от местозимуването и на 26 октомври е открит северния вход на протока Принц Уелски и последния, най-западния (протока Макклур, между Банкс на юг и островите Принц Патрик и Мелвил на север) от поредицата протоци, съставляващи Северозападния проход.

През пролетта на 1851 г., Макклур изпраща в три посоки изследователски отряди. Западният отряд, под командването на лейтенант Кресуел (Cresswell), открива и изследва южния и западния бряг на остров Банкс. Южният отряд, под командването на лейтенант Хасуел, открива северозападната част на остров Виктория – п-ов Принц Алберт и залива Принц Алберт (71°20′ с. ш. 117°00′ з. д. / 71.333333° с. ш. 117° з. д.). Източния отряд, ръководен от ескимоса Уиниат, заобикаля от север п-ов Принц Алберт и открива заливите Ричард Колинсън (72°45′ с. ш. 113°52′ з. д. / 72.75° с. ш. 113.866667° з. д.) и Уиниат (72°36′ с. ш. 110°52′ з. д. / 72.6° с. ш. 110.866667° з. д.).

През лятото Макклур прави опит да се придвижи с „Инвестигейтър“ в североизточно направление до остров Мелвил, но достига до 73º 44` с.ш., където е спрян от ледове. Тогава англичаните решават да се върнат обратно, заобикалят от юг и запад остров Банкс и навлизат от запад в протока Макклур, където корабът отново е спрян от непроходими ледове и зимува в залива Мерси, на северното крайбрежие на Банкс, на 74°06′ с. ш. 118°57′ з. д. / 74.1° с. ш. 118.95° з. д., като се налага да се съкратят дажбите на екипажа и хората започват да боледуват от цинга.

През април 1852 г., Макклур и екипажът му изоставят замръзналия в ледовете кораб, движат се на изток на ски и достигнат до мястото (113º 48` з.д.), до което през 1820 г. достига от изток Уилям Едуард Пари и където оставят писмо с описание на състоянието на експедицията. Следва ново зимуване, което е още по-тежко от предишното и умират няколко човека. През април 1853 г. хората са спасени от експедицията на Едуард Белчер, които намират писмото на Макклур и през септември 1854, след ново – четвърто зимуване, се завръщат в Англия заедно с екипажа на Едуард Белчер. По този начин хората от експедицията на Макклур са първите европейци успели да преминат през Северозападния проход от запад на изток.

Следващи години (1854 – 1873)[редактиране | редактиране на кода]

След завръщането си през 1854 г., Макклур, като началник на експедицията, заедно с другите капитани Едуард Белчер и Френсис Макклинток и старшите офицери, са предадени на съда поради това, че са изоставили в ледовете пет кораба. След известно време всички те са оправдани. Макклур, за открития от него случайно Северозападен проход е посветен в рицарско звание, повишен в звание и заедно с целия екипаж си разделят наградата от £ 10000 дадена им от британския парламент. Награден е със златни медали на Лондонското и Парижкото географски дружества и през 1857 г. в Лондон излиза от печат книгата му: „Discovery of the North West Passage“.

От 1856 до 1861 продължава да служи във военноморския флот, достига до чин вицеадмирал през 1867, а през 1873 – пълен адмирал. Същата година на 17 октомври умира в Портсмът на 66-годишна възраст. Погребан е в Лондон.

Памет[редактиране | редактиране на кода]

Неговото име носят:

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Robert McClure“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.