Европейска комисия за Източна Румелия
Европейската комисия за Източна Румелия е колективен орган на Великите сили, учреден съгласно член 18 от Берлинския договор със задачата да определи устройството и регламента за самоуправление на новообразуваната османска провинция в Южна България.[1] Резултат от дейността ѝ е Органическият устав на Източна Румелия, издаден на 14 април 1879 година.[2]
Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.
Учредяване[редактиране | редактиране на кода]
Комисията е свикана в Цариград на 18 септември 1878 година в състав от представители на силите-гаранти за изпълнението на Берлинския договор и на сюзерена на Източна Румелия – султан Абдулхамид II[3]:
| страна | представители | длъжност |
|---|---|---|
| Османска империя | Асим паша Абро ефенди | |
| Русия | Александър Шепелев Алексей Церетелев |
бивш пловдивски губернатор консул в Пловдив |
| Великобритания | Хенри Дръмонд Уолф лорд Донъгмър |
|
| Австро-Унгария | Бениамин Калай | депутат в унгарския парламент |
| Франция | Максимилиан дьо Ринг Гюстав дьо Кутули |
пълномощен министър консул |
| Италия | Ш. Вернони | от италианското посолство в Цариград |
| Германия | А. Брауншвайг | вицеконсул в Букурещ |
Месец след учредяването си Комисията се премества в столицата на Източна Румелия – Пловдив. Заседанията се провеждат при ротационно председателство, с право на вето на всеки делегат.[3]
Спорове за компетенциите[редактиране | редактиране на кода]
Още с учредяването на Европейската комисия турските делегати, подкрепени от английските си колеги, се опитват да ликвидират руската администрация в Източна Румелия чрез незабавно назначаване на генерал-губернатор[4] или чрез разширяване на правомощията на европейските комисари. Руските представители блокират тази инициатива с аргумента, че Берлинският договор позволява на Комисията да се занимава единствено с изработването на Органическия устав и с финансовото управление на областта. По този начин временното руско управление в Южна България се запазва още половин година. Комисарите от западните държави се опитват да го поставят под контрол чрез назначения за финансов директор служител на Отоманската банка Адолф Шмит.[5] Тези опити срещат на първо време (ноември 1878) пасивната съпротива от руските чиновници по места, а впоследствие и от населението под формата на демонстрации, които прерастват в масови брожения в Сливен през февруари 1879 г.[6]
Преди комисията да пристъпи към обсъждане на бъдещата конституция на Източна Румелия, османските представители се опитват да я използват като инструмент за възстановяване на турското икономическо и политическо влияние в областта. Макар и подкрепен от Великобритания, предложеният от тях правилник за репатриране на земевладелците, прогонени по време на войната, е отхвърлен от руските власти.[7]
От своя страна, руските представители в Европейската комисия оказват натиск върху османското правителство да ускори прокарването на управленските реформи в европейските вилаети, изисквани съгласно член 23 на Берлинския договор, но на свой ред са парирани от останалите делегати начело с представителя на Австро-Унгария.[8]
Изработване на устава[редактиране | редактиране на кода]
В дебатите за бъдещото административно и политическо устройство на Източна Румелия комисарите от икономически заинтересованите западни държави се стремят да прокарат в Органическия устав условия, които да гарантират османския суверенитет над областта и по-силни позиции на мюсюлманското и гръцкото малцинство за сметка на българското население. Те предлагат местното законодателство да подлежи задължително на утвърждаване от султана, който да назначава висшите офицери, чиновници и съдии. Освен това Дръмонд Уолф, Калай и Дьо Ринг пледират за излъчване на командните кадри на румелийската милиция от военно училище в Цариград и за задължителна служба в османската армия. С оглед състава на бъдещата администрация британският делегат настоява за запазване на турския като единствен официален език в областта.[9]
Шепелев и Церетелев се противопоставят на тези искания с предложения за утвърждаване на българския език в администрацията, намаляване на правата на султана при подбора на държавните служители и военнослужещите и по-големи правомощия на областния парламент и изборните общински органи.[9] Мнозинството от местното население подкрепя по-голямата автономия на Източна Румелия, като отправя ред петиции до комисията и се въоръжава в така наречените гимнастически дружества.[10]
Резултатът от дискусиите, както е записан в обнародвания през април 1879 година устав, е по-голяма роля на румелийския генерал-губернатор в административните и военните назначения, ограничаване на дела на неизбраните депутати в Областното събрание и окръжните съвети, замяна на предлаганата санкция на султана с право на вето върху новоприетите закони и установяване на триезичие (български, турски и гръцки език) в официалната кореспонденция.[9]
Кредиторите на Османската империя налагат своето виждане за размера на източнорумелийския данък към Високата порта. Той е определен на 240 000 турски лири годишно, въпреки усилията на руските делегати да го намалят. Аргументът, че Южна България е разорена в резултат от Априлското въстание и Руско-турската война, води само до опрощаване на задълженията на Източна Румелия за първата и съкращаването им наполовина за втората година от уреждането на областните институции.[11]
Край на мандата[редактиране | редактиране на кода]
След утвърждаването на Органическия устав от султана Великите сили се съгласяват да удължат дейността на Европейската комисия, за да подпомогнат новоназначения генерал-губернатор Алеко Богориди в първите стъпки за административното устройване на Източна Румелия. Уговорено е решенията на комисията да са задължителни за губернатора, стига да бъдат подкрепени от мнозинството комисари (и с единодушие, в случай че бъде поискано въвеждане на турски войски в областта).[12] На практика Богориди пренебрегва част от препоръките ѝ (като, например, не допуска турски чиновници начело на пощите и телеграфа[13]), но с други е принуден да се съобрази. Така през лятото много български земеделци са прогонени от земите, които са взели от турските бейове в края на руско-турската война, а други са принудени отново да плащат изполица.[14]
Европейската комисия се саморазпуска през септември 1879, малко преди изборите за първото Областно събрание.[15]
Допълнителна литература[редактиране | редактиране на кода]
- Манолова, М. Русия и конституционното устройство на Източна Румелия. София: БАН, 1976
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Икономов, Тодор. Протоколите на Берлинский конгрес. София, Книгопечатница Янко С. Ковачев (онлайн: The Internet Archive), 1885, с. 234. Посетен на 07.05.2015
- ↑ Енциклопедия „България“. Том 2. София, Издателство на БАН, 1981, с. 511
- ↑ а б Стателова, Елена. Източна Румелия (1879–1885). Икономика, политика, култура. София, Издателство на Отечествения фронт (онлайн: Дигитална библиотека СУ „Св. Климент Охридски“), 1983. с. 19. Посетен на 24.05.2015.
- ↑ Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. Том 1. София, Български писател (онлайн: Българска виртуална библиотека „Словото“), 1990. с. 126. Посетен на 25.05.2015.
- ↑ Стателова 1983, с. 20 – 23.
- ↑ Радев 1990, с. 132 – 139.
- ↑ Стателова 1983, с. 21.
- ↑ Радев 1990, с. 126 – 127.
- ↑ а б в Стателова 1983, с. 25 – 28, 30 – 33.
- ↑ Стателова 1983, с. 21 – 23.
- ↑ Стателова 1983, с. 34 – 35.
- ↑ Стателова 1983, с. 50 – 51.
- ↑ Стателова 1983, с. 69.
- ↑ Стателова 1983, с. 128.
- ↑ Стателова 1983, с. 72.