Теодор Сандаварин
| Теодор Сандаварин | |
| византийски духовник от IX век | |
 Сандаварин монах разкрива на император Василий, че синът му Лъв крие кинжал в ботуша си, миниатюра от Историята на Йоан Скилица, XII век. Национална библиотека на Испания, Мадрид, Испания. | |
| Починал | между 913 г. и 920 г.
|
|---|---|
| Теодор Сандаварин в Общомедия | |
Теодор Сандаварин или Сантаварин (на средногръцки: Θεόδωρος Σανταβαρηνός) е византийски духовник от втората половина на IX век – приближен на патриарх Фотий I Константинополски, който го прави игумен на Студийския манастир и евхаитски архиепископ (880 – 886). Изявен противник на император Лъв VI Философ, Теодор Сандаварин е строго наказан след второто отстраняване на Фотий – бичуван, ослепен и заточен в Мала Азия. В запазените сведения за него обикновено е обвиняван в магьосничество и окултизъм.
История[редактиране | редактиране на кода]
За произхода и родното място на Сандаварин няма много сведения. Вероятно е родом от град Сандаварис във Фригия, на който дължи прозвището си Сандаварин. Според Никифор Григора Сандаварин произхожда от Египет, където усвоил ученията на тамошните магове и изучавал некромантия и изкуството да се призовават духове, при което на бял свят вместо душите на призованите починали хора, уподобени на тях се явявали демони от ада.[1]
Някои изследователи допускат, че Теодор Сандаварин най-вероятно е онзи незнатен и неизвестен чародеец и магьосник Авадий, който е син на някой си Сантаварин, за когото епископ Стилиан Неокесарийски твърди в едно от посланията си до папа Стефан V от 886/887 г., че бил манихей и магьосник, който бил разкрит от властите и под заплаха от арест избягал в България, където се отрекъл от християнството.[2][3]
В Хрониката на Псевдо-Симеон се споменава, че Теодор е син на манихеи и сам бил манихей, който по някое време бил осъден на смърт, но заради младостта си не бил екзекутиран, а го изпратили за превъзпитание в Студийския манастир. Там успява да стане протеже на бъдещия патриарх Фотий, който по време на първото си управление го прави игумен на манастира. Като такъв според Псевдо-Симеон Сандаварин с лошотията си успява да прогони повечето монаси от манастира. Чрез връзките си с Фотий, той успява да се свърже и с император Василий Македонец. По това време императорът жалел любимия си син Константин, който починал млад, а Сандаварин чрез магия успява да извика пред императора образа на покойния.[1][4]
Когато патриарх Фотий е отстранен за първи път от катедрата, Сандаварин го съветва как чрез магия да си върне благоволението на василевса.[4] Тъй като по това време Фотий го е определил за следващ митрополит на Патра – пост, който Сандаварин нямало как да заеме, – някои от приближените на Фотий го наричали подигравателно митрополит на нищо.[5]
През май 879 г. Сандаварин пристига в Рим начело на пратеничество от Константинопол, което да уведоми папата за повторното избиране на Фотий за патриарх и да договори провеждането на нов църковен събор в Константинопол.[6]. Идентификацията на Теодор Сандаварин с този пратеник на Фотий в Рим обаче се оспорва от френския изследовател Венанс Грумел.[7]
Смятан за благочестив християнин, способен на чудеса и пророчества, Теодор Сандаварин е избран за архиепископ на Евхаита по време на второто Фотиево управление.[4] Сандаварин обаче успява да си спечели омразата на византийския престолонаследник Лъв, когото мразел и клеветял пред баща му. След като старият император умира и на престола се възцарява Лъв Мъдри, той си отмъщава на Сандаварин, като го бичува, ослепява и заточва в Мала Азия заради отказа му да свидетелства срещу своя покровител Фотий. Много години по-късно му позволяват да се върне в Константинопол, където умира между 913 и 920 г.
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ а б Успенски 1948, Част I. Глава 8. Семейные отношения в доме царя Василия. Лев VI. Низложение патриарха Фотия.
- ↑ Оболенски 1998, с. 66.
- ↑ Послание от Стилиан, епископ неокесарийски, до папа Стефан V., ГИБИ, Т. IV, 1961, pp. 114 – 115, http://macedonia.kroraina.com/gibi/4/gal/4_114.html
- ↑ а б в Димитров 2008, с. 22.
- ↑ Theodoros 174 // Prosopography of the Byzantine Empire. Посетен на 8 септември 2021.
- ↑ Успенски 1948, Част I. Глава 7. Церковные дела. Второе патриаршество Фотия.
- ↑ Grumel 1933, pp. 439 – 443.
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- Димитров, Янко (2008). Обвиненията в магия срещу политически и религиозни противници във Византийската историография от Х – ХІІ в. – Societas Classica, vol III(2), 19 – 29, http://journals.uni-vt.bg/sc/eng/vol3/iss2/3
- Оболенски, Дмитрий (1998) [1948]. БОГОМИЛИТЕ. Студия върху балканското новоманихейство.. София: ИК Златорог, ISBN 954-437-055-2, https://gnosis.study/library/Другие%20учения/Богомилы/Книги/BLG/Оболенски%20Д.%20-%20Богомилите.%20Студия%20върху%20балканското%20новоманихейство.pdf
- Успенски, Фьодор (1948). История Византийской империи. Т.III. Москва, https://azbyka.ru/otechnik/Fedor_Uspenskij/istorija-vizantijskoj-imperii-tom3-uspenskij/
- Феодор Сантаварин // Хронос, www.hrono.ru. Посетен на 8 септември 2021.
- Grumel, Venance (1933). Qui fut l'envoyé de Photius auprès de Jean VIII ?. – Échos d'Orient, tome 32(n°172), pp. 439 – 443, doi:https://doi.org/10.3406/rebyz.1933.2772, https://www.persee.fr/doc/rebyz_1146-9447_1933_num_32_172_2772
