Тимбукту

Тимбукту Tinbuktu / Tombouctou
	; Санкорската джамия
	Тимбукту Координати: 16°46′23.99″ с. ш. 2°59′57.99″ з. д. / 16.773333° с. ш. 2.999444° з. д.
Страна	Мали
Регион	Тимбукту
Площ	14 789 ha
Надм. височина	261 m
Население	35 330 души (2012); 2,39 души/km²
Кмет	Алле Усман
Часова зона	UTC+0
Световно наследство на ЮНЕСКО
В регистъра	Timbuktu
Регион	Африка
Тип	Културно
Критерии	ii, iv, v
Вписване	1988 (12-а сесия)
	Тимбукту в Общомедия

Тази статия е за града в Мали. За филма вижте Тимбукту (филм).

Тимбукту (на френски: Tombouctou; на архаичен английски: Timbuctoo; на Койра Чиини: Tumbutu) е град в областта Тимбукту в западноафриканската държава Мали. Към 2009 г. населението му наброява 54 453 души.^[1]

История[редактиране | редактиране на кода]

Тимбукту има славна история на град, пресичан от пътищата на керваните, свързващи Западна Африка с търговци от цяла Северна Африка и оттам с Европа.

На Стария континент името Тимбукту винаги е било метафора за екзотични, далечни земи, а разказите за африканския град, златните му дворци и високите кули са възбуждали въображението в късното Средновековие. Легендите разказват как император Манса Муса през 1324 г. тръгнал на поклонение към Мека с хиляди хора от Тимбукту през Кайро. Когато спрял в Кайро да посети султана, Муса му дарил толкова много злато, че всички заговорили за несметните богатства на Тимбукту.

Древното селище има огромен принос не само за развитието на ислямската, но и за световната цивилизация. Още преди XIV в. Тимбукту се превръща в книжовен център, където са писани и преписвани десетки книги, а през XV в. възниква и ислямски университет, в който освен Корана са изучавани и редица светски дисциплини. Хрониките разказват за над 20 000 студенти накуп в 180 медресета. В библиотеките са се пазели хиляди ценни ръкописи, част от които са в световните музеи, част – в Мали и други африкански държави. Ислямска пословица казва: „Солта идва от север, златото – от юг, а божиите слова и съкровищата на мъдростта – от Тимбукту“.

Градът възниква като сезонно номадско поселище през X век. Постепенно се разраства, тъй като лежи на сахарския път на златото, слоновата кост, робите и солта – преминаващи с кервани или натоварени на лодки по р. Нигер. Образно казано – ако Сахара бе море, то Тимбукту щеше да е главното му пристанище. Бил е столица и на няколко империи. Вероятно е наречен на жена от племето Туарег – Тимбукту означава „кладенецът на Букту“.

Легендите за огромното богатство на Тимбукту привличат европейски изследователи към Африка. През 1512 г. Лео Африканус пише: „Богатият крал на Тимбукту има много палати и златни скиптри... Той винаги имаше на разположение 3000 конници, както и много лекари, съдии, свещеници и други образовани хора, които изцяло живеят на разноски на краля...“ През 1450 г. населението на града надвишава 100 000 души, като четвърт от тях са учени.

През 1591 г. Тимбукту е превзет от добре въоръжена наемна войска, пратена от султана на Мароко. През 1593 г. учените са арестувани, обвинени, че не са лоялни към Мароко, някои от тях избити, а други – пратени в изгнание. Мароканските войски не са в състояние и да опазят града от набези на различни племена. Градът запада.

През 1824 г. Географското общество в Париж предлага награда от 10 000 франка на този, който успее да достигне Тимбукту и се върне с информация за него. Шотландецът Скот Гордън Лаинг успява да влезе в града, но е убит. Успешна е мисията на французина Рене Кайле, който пътува сам и предрешен като мюсюлманин. За свое удивление, вместо блестящи златни дворци пътешественикът открил бедност и полуразрушени глинени къщи.

През 1894 г. Тимбукту е завзет от французите, които частично го възстановяват. През 1960 г. става част от независимата република Мали.

Тимбукту и днес е беден град, въпреки че древната му слава го превръща в туристическа атракция – има даже международно летище. Градът е един от 8-те административни района в Мали. Според преброяването от 1998 г. населението е било 31 973 жители.

Тимбукту е в списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО и е обявен за застрашен град заради разрушителното влияние на пустинните вятърни бури. Световната организация финансира специална програма за съхранението на архитектурните паметници.^[2]