Фернанду Монтейру ди Кащру Сороменю
| Фернанду Монтейру ди Кащру Сороменю Fernando Monteiro de Castro Soromenho | |
 Кащру Сороменю през 1957 г. | |
| Роден | 31 януари 1910 г. |
|---|---|
| Починал | 18 юни 1968 г. |
| Професия | писател, журналист, етнолог |
| Националност | португалец |
| Направление | неореализъм |
Фернанду Монтейру ди Кащру Сороменю (на португалски: Fernando Monteiro de Castro Soromenho) е португалски и анголски журналист, писател и етнолог.
Представител е на неореализма, известен като „Бащата на анголския роман“.[1] Признат е за класик на анголската литература.[2]
Семейство
[редактиране | редактиране на кода]Семейството му принадлежи към горната прослойка на португалската средна класа. Той е 3-то от 7-те деца на Артур Сороменю Ернесту ди Кащру (Порто, 1878 – Лисабон, 1944) и Стела Сороменю Монтейру ди Кащру (Порто, 1884 – Лисабон, 1964).
Баща му завършва заради семейна традиция Военния колеж през 1890 г. Отказва се обаче от военна кариера поради желание да учи право. Семейството му се противопоставя и заминава за Африка през 1897 или 1898 г. Попада в Мозамбик, където започва работа в компанията на граф Стрийки като изпълнителен директор.
През 1906 г. се оженва за Стела Фернанкола,[3][4], дъщеря на член на Върховния съд в Лисабон.[3] Той става управител на провинция Лунда Норте в Североизточна Ангола[4]
Биография
[редактиране | редактиране на кода]Роден е на 31 януари 1910 г. в пристанищния град Чинде,[5] Мозамбик.
През 1911 г. заминава с родителите си в Ангола (Уамбо). Детството му преминава в тази страна и първите му впечатления са свързани именно с тази част на Африка. На 6-годишна възраст го изпращат в Португалия заедно с брат му Нуно, за да завърши там средното си образование. Учи в лицей в Лондон от 1916 до 1925 г.[3]
Завръща се в Ангола през 1925 г.,[1] където започва работа в най-голямата компания за добив на диаманти Companhia de Diamantes de Angola в североизточната част на страната. Това му дава възможност да опознае традиционния живот на коренното население и да прави етнографски проучвания. След това работи като младши чиновник в колониалната администрация.
По-късно става журналист в столицата Луанда и главен редактор на вестник „Diário de Luanda“ и седмичника „Humanidade“.[1] Посвещава голяма част от творчеството си като журналист и писател на борбата за правата на човека. През 1937 г. се завръща в Лисабон и сътрудничи на редица вестници – „Diário Popular“, „A Noite“, „Jornal da Tarde“, „O Século“, „Seara Nova“, „O Diabo“, „O Primeiro de Janeiro“, „Dom Casmurro“.[1][4] През 1943 г. създава собствена издателска къща.[1]
През 1949 г. се жени за Мерседес де ла Куеста в Аржентина. Изнася много лекции в различни държави за Ангола и нейната култура. През целия си живот се занимава активно с етнографски изследвания и проучвания на анголските народностни групи. През 1960 г. заради критики към режима на Антонио Салазар и за да избегне предстоящия арест, заминава в изгнание във Франция. По-късно отпътува за САЩ, където става професор в Университета на Уисконсин и води курс по португалски език и литература. През 1961 г. се завръща във Франция и работи в списание, свързано с борбата на африканските народи за независимост. През декември 1965 г. се премества в Бразилия. Там преподава във факултетите по философия в Сао Пауло и Араракуара. Умира на 18 юни 1968 г. в гр. Сао Пауло, Бразилия.[1]
Творчество
[редактиране | редактиране на кода]
Творчеството му обхваща 5 романа, няколко тома с разкази, социологически и етнографски студии и пътеписи.
През целия си живот се занимава с етнографски изследвания на Ангола и е основател на Центъра за африкански изследвания в университета на Сао Пауло в Бразилия.[3] Първата му работа е сборникът „Няри – драмата на чернокожите“ (Nhárí: O Drama da Gente Negra), публикуван в Луанда през 1938 г.[5] В него разказва за живота на обикновеното африканско общество и миналото на Ангола.[1][4]
Книгата „История на Черната земя“ (Histórias da terra negra) е свързана с продължителното му пребиваване в северните райони на Ангола. Тук са събрани най-добрите литературни произведения от първия период на творчеството му. Сборникът е плод на етнографската му дейност в тази част на Африка. В него са публикувани и художествено преработени разкази и легенди, чути от местното население. Част от тях почиват на действителни исторически факти. Създава цяла галерия от образи на анголци, живели по време на създаването на древните държави Луанда, Косонго и Луба и още преди пристигането на белия човек. Литературният талант на писателя и дълбокото му познаване на историята и етнографията на страната нареждат този сборник между водещите образци на анголската литература.[4]
Изследователите приемат 1949 г. за начало на втория период от творчеството на Кащру Сороменю, ознаменуван с коренна промяна на тематиката и стила му. Писателят се заема с нов за него жанр – романа. Най-съществената част от творчеството му е трилогията, посветена на португалския колониализъм, тежкия живот на чернокожите в Ангола и борбата им за свобода и човешки права. Първата част – романът „Мъртва земя“, публикуван през 1949 г. в Бразилия, издаден и в България, се превръща в политическо обвинение към португалската колонизация. Книгата е забранена в Португалия веднага след излизането ѝ. Втората част – романът „Прелом“, е издаден през 1957 г. в Португалия и веднага е конфискуван от цензурата. Третата част е романът „Рана“, който остава незавършен поради смъртта на писателя и е публикуван посмъртно през 1970 г.[4]
В разказите му и в романите „Тревожна нощ“ и „Хора без път“ се разкрива животът във вътрешността на Ангола, проблемите на хората по селата и взаимоотношенията с португалските колонизатори. Белите търговци и администратори са представени нюансирано, като е подчертана не само расовата, но и социалната сегрегация в обществото.[2]
Сборникът „Удивителното пътешествие“ съдържа очерци и легенди, събирани от писателя и посветени на произхода на етническите групи амбуела[6] и биено.[7][4]
Романи
[редактиране | редактиране на кода]- „Тревожна нощ“ (1939) (Noite de Angústia)
- „Хора без път“ (1941) (Homens sem Caminho)
- „Мъртва земя“ (1949) (Terra Morta)
- „Прелом“ (1957 г.) (A Viragem)
- „Рана“ (1970 г.) (A Chaga)
Сборници
[редактиране | редактиране на кода]- Няри – драмата на чернокожите (разкази и новели) (1938) (Nhárí: O Drama da Gente Negra)
- Буря и други истории (разкази) (1943) (Rajada e outras histórias)
- Каленга (разкази) (1945 г.) (Calenga)
- История на Черната земя (разкази и легенди) (1960) (Histórias da terra negra)
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б в г д е ж Encyclopædia Britannica
- ↑ а б Европа 2001 – Списание за култура и социална политика, стр.46, бр. 6, година XII, 2005 г.
- ↑ а б в г Castro Soromenho – Biografia
- ↑ а б в г д е ж Л.В.Некрасов, „Истории черной земли“, Академия наук СССР, Институт востоковедения, изд. „Наука“, Москва, 1975 г., стр.7, 8
- ↑ а б Africa Today © 1968 Indiana University Press
- ↑ Alvin W. Urquhart – „Patterns of Settlement and Subsistence in Southwestern Angola“
- ↑ Sean Sheehan, Jui Lin Yong, Yong Jui Lin – „Angola“ – стр. 70