Направо към съдържанието

Хенри II (Англия)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Хенри II)
Хенри II
Henry II Curtmantle
крал на Англия
Роден
Починал
6 юли 1189 г. (56 г.)
ПогребанФонтевро, Франция
Управление
Период1154 – 1189
НаследникХенри Младия крал
Ричард I Лъвското сърце
Други титлисуверен на Ирландия;
херцог на Нормандия;
граф на Анжу, Тур и Мен;
херцог на Аквитания
Герб
Семейство
РодПлантагенет, Анжуйска династия, Нормандска династия
БащаДжефри Плантагенет
МайкаМод
СъпругаЕлеонор Аквитанска (18 май 1152 – 6 юли 1189)
ПартньорАлис от Франция, графиня на Вексен
ДецаХенри Младия крал
Ричард I
Матилда Плантагенет
Елинор Плантагенет
Джон Безземни
Хенри II в Общомедия

Хенри II Плантагенет (на английски: Henry II Plantagenet; на френски: Henri II d'Angleterre) е първият крал на Англия (1154 – 1189) от династията на Плантагенетите.[1] Той е херцог на Нормандия (1150 – 1189), граф на Анжу, Тур и Мен (1151 – 1189), jure uxoris херцог на Аквитания (1152 – 1189) и суверен на Ирландия (1171 – 1175).

Хенри II е един от най-могъщите монарси на XII век, чиито владения се простират от Пиренеите до Шотландия.

Ранни години (1133–1149)

[редактиране | редактиране на кода]
Големият печат на императрица Матилда

Хенри е роден в Мен, близо до Льо Ман, на 5 март 1133 г., най-голямо дете на императрица Матилда и втория ѝ съпруг, Джефри Плантагенет, граф на Анжу.[2] Френското графство Анжу е образувано през X век и неговите анжуйски (или Анжевински както са познати в англоезичната литература) владетели в продължение на няколко века се опитват да разширят влиянието и властта си в цяла Франция чрез пресметливо сключени бракове и политически съюзи.[3][4] На теория графството е подчинено на френския крал, но кралската власт над Анжу отслабва през XI век и графството става до голяма степен автономно.[5]

Майката на Хенри е законна дъщеря на Хенри I, крал на Англия и херцог на Нормандия. Тя принадлежи към могъщата управляваща класа на норманите, които традиционно притежават обширни поземлени имоти както в Англия, така и в Нормандия, а първият ѝ съпруг е императорът на Свещената Римска империя Хайнрих V.[6] Приживе Хенри I получава клетви за вярност от благородниците си, включително от племенника си Стивън от Блоа, обещаващи да подкрепят претенциите на Матилда за престола.[7] След смъртта на баща си през 1135 г. Матилда се надява да претендира за английския трон, но вместо това Стивън е коронясан за крал и признат за херцог на Нормандия, което води до гражданска война между тях.[8] Джефри Плантагенет се възползва от объркването, за да атакува херцогство Нормандия, но не участва пряко в английския конфликт, в който Матилда и нейният могъщ незаконен полубрат Робърт, граф на Глостър.[9] се бият със Стивън. Войната, наречена от историците Анархията, се проточва и води до патова ситуация.[10]

Хенри най-вероятно прекарва част от детството си с майка си. В края на 1130-те той придружава Матилда в Нормандия, която е напълно завладяна от Джефри едва около 1144 г.[11] [12] По-късното си детство, от около седемгодишна възраст, Хенри прекарва в Анжу, където негов учител е Петър от Сент, известен граматик.[13] [12] В края на 1142 г. Джефри изпраща деветгодишния Хенри, придружен от Робърт от Глостър, в Бристъл, център на анжуйската опозиция срещу Стивън в югозападна Англия.[14] Въпреки че образованието на децата в домакинствата на роднини е обичайно сред благородниците от този период, изпращането на Хенри в Англия носи и политически ползи, тъй като Джефри е критикуван от поддръжниците на Матилда за отказа си да участва във войната в Англия.[14] В продължение на около година Хенри живее заедно с Роджър от Устър, един от синовете на Робърт, и е обучаван от магистър, майстор Матю; домът на Робърт е известен със своето образование и ученост.[14] [15] Канониците на „Свети Августин“ в Бристъл също помагат за образованието на Хенри и той си ги спомня с обич по-късно.[16] Хенри се завръща в Анжу през 1143 или 1144 г., възобновявайки образованието си при Уилям от Конш, друг известен учен.[17]

Хенри се връща в Англия през 1147 г. на четиринадесетгодишна възраст.[18] Придружен от членовете на домакинството си и няколко наемници, той напуска Нормандия и акостира в Англия при Уилтшър.[18] Макар че кампанията първоначално предизвиква значителна паника, тя не е успешна и Хенри изпада в затруднение да плати на войските си или да се върне в Нормандия.[18] Нито майка му, нито чичо му го подкрепят, което предполага, че не са одобрявали експедицията изначално.[19] Вместо това Хенри се обръща към крал Стивън, който изплаща дължимите заплати и позволява на Хенри да се оттегли спокойно. Причините за това действие на Стивън са неясни. Възможно обяснение е обичайната любезност към членовете на семейството; друго обяснение е това, че към този момент той започва да мисли как да приключи войната по мирен път и с този акт търси начин да изгради добри взаимотношения с Хенри.[20][21] Хенри се намесва още веднъж през 1149 г., давайки начало на фаза на гражданската война, наричана по-късно "хенриева".[22] Този път Хенри планира съюз с Дейвид I Шотландски, негов прачичо, и Ранулф от Честър, силен местен лидер, който контролира по-голямата част от северозападна Англия.[23] Хенри и Ранулф се съгласяват да нападнат Йорк, вероятно с помощ от шотландците.[24] Планираната атака отпада след като Стивън потегля на север към Йорк, а Хенри се завръща в Нормандия.[25][24][24]

Брак с Елеонор Аквитанска

[редактиране | редактиране на кода]

На 18 май 1152 г. в Поатие Хенри се жени за Елеонор Аквитанска единадесет седмици след анулирането на първия ѝ брак с краля на Франция Луи VII. Така Хенри става владетел на обширни територии във Франция. През следващите 13 години Елеонор ражда на Хенри петима синове и три дъщери.

Крал на Англия (1154 – 1189)

[редактиране | редактиране на кода]

Средни години (1162 – 1175)

[редактиране | редактиране на кода]

Развой на събитията във Франция

[редактиране | редактиране на кода]

Напрежението между Хенри и Луи VII продължава през 1160-те, когато френският крал все по-силно се противопоставя на нарастващата сила на Хенри в Европа.[26] През 1160 г. Луи заздравява съюзите си в Централна Франция с графа на Шампан и Одо II, херцог на Бургундия. Три години по-късно новият граф на Фландрия, Филип, открито се съюзява с Луи, притеснен от набиращия сила Хенри.[27][26] Съпругата на Луи – Адел, ражда мъжки наследник, Филип Огюст, през 1165 г. и Луи се чувства с по-сигурни позиции в сравнение с предходните години.[28] В резултат на това, отношенията между Хенри и Луи се изострят отново в средата на 1160-те.[29] Междувременно Хенри започва да променя политиката си на непряко управление в Бретан и да упражнява по-директен контрол.[30] През 1164 г. той се намесва, за да завземе земи по границата между Бретан и Нормандия, а през 1166 г. нахлува отново в Бретан, за да накаже местните барони.[31] След това Хенри принуждава Конан IV да абдикира като херцог и да даде Бретан на дъщеря си Констанс, която е предадена и сгодена за сина на Хенри, Джефри.[31] Тази уговорка е доста необичайна според средновековното право, тъй като Конан може да е имал синове, които биха могли законно да наследят херцогството.[32] [33] На други места във Франция Хенри се опитва да завземе Оверн, което предизвиква гнева на френския крал.[34] По-на юг Хенри продължава да оказва натиск върху Реймонд Тулузки. Той лично води кампания там през 1161 г. и изпраща съюзниците си Алфонсо II Арагонски и архиепископа на Бордо срещу Реймонд през 1164 г.[35] През 1165 г. Реймонд се развежда със сестрата на Луи и вероятно търсейки съюз с Хенри.[34]

Нарастващото напрежение между Хенри и Луи най-накрая прераснало в открита война през 1167 г., предизвикано от тривиален спор за това как трябва да се събират парите, предназначени за кръстоносните държави в Леванта.[34] Луи се съюзил с уелсците, шотландците и бретонците и нападнал Нормандия.[36] Хенри отговорил, като атакувал Шомон-сюр-Епт, където Луи държал основния си военен арсенал, опожарявайки града до основи и принуждавайки Луи да изостави съюзниците си и да сключи самостоятелно примирие.[36][37] След това Хенри бил свободен да се противопостави на бунтовническите барони в Бретан, където все още имало силни чувства относно завземането на херцогството.[38]

С напредването на десетилетието, Хенри все повече търси решение на въпроса с наследството. Той решава да раздели империята след смъртта си, като Младия Хенри ще получи Англия и Нормандия, Ричард херцогство Аквитания, а Джефри – Бретан.[39] Това би изисквало одобрението на Луи, поради което кралете провели нови мирни преговори в Монмирай през 1169 г.[40] Разговорите били с широка тематика, кулминиращи в това синовете на Хенри да отдадат почести на Луи за бъдещите си наследства във Франция. По това време Ричард бил сгоден за младата дъщеря на Луи – Алис.[36][41] Тя пристига в Англия и се носят слухове, че по-късно става любовница на крал Хенри. Тези слухове обаче произлизат от пристрастни изочници и не са потвърдени във френските хроники.[42]

Ако споразуменията в Монмирай били спазени, отдаването на почит би могло да потвърди позицията на Луи като крал, като същевременно подкопае легитимността на всички бунтовни барони в териториите на Хенри и потенциала за съюз между тях и Луи.[43] На практика Луи смятал, че е спечелил временно предимство. Веднага след конференцията той започнал да насърчава напрежението между синовете на Хенри.[44] Междувременно позицията на Хенри в Южна Франция продължила да се подобрява и до 1173 г. той се съгласил на съюз с Умберт III, граф Савойски, чрез който сгодил сина си, Джон, и дъщерята на Умберт, Алисия.[35] [46] Дъщерята на Хенри, Елеонора, се омъжила за Алфонсо VIII Кастилски през 1170 г., осигурявайки допълнителен съюзник на юг.[35] През февруари 1173 г., след непрестанен натиск от страна на Хенри от 1159 г. нататък, Реймонд най-накрая капитулира пред английския крал и публично отдава почит на Хенри и неговите наследници от името на Тулуза.[47]

Спорът между Томас Бекет и Хенри II

[редактиране | редактиране на кода]
Изображение на убийството на Томас Бекет в Кентърбърийската катедрала от 13-ти век

Едно от най-важните международни събития около Хенри през 1160-те години е ситуацията около убиийстовот на Томас Бекет. Когато архиепископът на Кентърбъри, Теобалд от Бек, умира през 1161 г., Хенри вижда възможност да възстанови правата си над Църквата в Англия.[48] Хенри назначава Томас Бекет, своя канцлер, за архиепископ през 1162 г. Според историка Томас М. Джоунс, Хенри вероятно е вярвал, че Бекет, освен че е стар приятел, ще бъде политически отслабен в Църквата поради предишната си роля на канцлер и следователно ще трябва да разчита на неговата подкрепа.[49] Както майката, така и съпругата на Хенри изглежда са имали съмнения относно назначението, но въпреки това то е осъществено.[50][51] Планът му не постига желания резултат, тъй като Бекет бързо променя начина си на живот, изоставя връзките си с краля и се представя за твърд защитник на църковните права.[52]

Хенри и Бекет бързо се разминават по няколко въпроса, включително опитите на Бекет да си възвърне контрола върху земите, принадлежащи на архиепископията, и неговите възгледи относно данъчната политика на Хенри.[53] Основният източник на конфликт се отнася до отношението към духовенството, извършило светски престъпления. Хенри твърди, че правният обичай в Англия позволява на краля да налага справедливост над тези духовници, докато Бекет твърди, че само църковните съдилища могат да разглеждат такива дела. Спорът достига кулминация през януари 1164 г., когато Хенри налага приемане на Конституциите на Кларъндън. Под огромен натиск Бекет временно се съгласява, но малко след това променя позицията си и правният въпрос остава спорен[54][55] [57]

Спорът между Хенри и Бекет става все по-личен и международен. Хенри показва жесток нрав и таи злоба[58], докато, според историка Джосайа Кокс Ръсел, Бекет е суетен, амбициозен и прекалено политизиран.[59] Нито единия не желае да отстъпи, а и двамата търсят подкрепа от папа Александър III и други международни лидери, аргументирайки позициите си из Европа.[60] Ситуацията се влошава през 1164 г., когато Бекет бяга във Франция да търси закрила при Луи VII.[61] Хенри тормози поддръжниците на Бекет в Англия, а архиепископът отлъчва от църквата религиозни и светски лица подкрепящи краля.[62] Папата подкрепя Бекеп по принцип, но има нужда от подкрепата на Хенри срещу Фридрих – Свещен римски император, и търси разрешение на на проблема чрез преговори. Норманската църква също се намесва на страната на Хенри.[63]

Към 1169 г. Хенри решава да короняса сина си Младия Хенри за крал на Англия. Този акт има нужда от одобрението на Кентърбърийския архиепископ, който по традиция има правото да извърши тази церемония. По същото време, спора с Бекет се превръща в международно унижение за Хенри. Той възприема по-примирително отношение към Бекет, но когато това се проваля коронясва Младия Хенри чрез архиепископа на Йорк. Папата дава разрешение на Бекет да наложи интердикт върху Англия (забрана за извършването на католическите обреди), което принуждава Хенри да се върне към преговорите. През 1170 г. достигат съгласие и Бекет се връша в Англия през декември. В момента, когато изглежда, че спорът е бил разрешен Бекет отлъчва трима привърженици на Хенри, което разярява краля. Според Едуард Грим, свидетел на убийството на Бекет, Хенри заявява ,,Какви мизерни предатели съм отхранил и издигнал в дома си, които позволяват един нискороден чиновник да се отнася с такова презрение към господаря им!''[64]

В отговор четирима рицари тайно пристигнали в Кентърбъри с целта да се конфронтират и, ако е нужно, да арестуват Бекет за това, че нарушил съглашението си с Хенри.[65] Архиепископът отказва да бъде арестуван на територия на църква и рицарите го посичат пред олтара на 29 декември 1170 г.[66] Събитието ужасява християнска Европа. Макар че Бекет не е бил популярен приживе, след смъртта си е обявен за мъченик от местните монаси.[67] Луи се възползва от случая и въпреки опитите на Норманската църква да възпрепятства Френската църква да действа, прокламира нов интердикт над владенията на Хенри.[68] По това време Хенри е фокусиран върху Ирландия и не предпирема нищо да арестува убийците на Бекет, с довода, че нямал такава възможност.[69] Международният натиск върху Хенри се увеличава и през май 1172 г. той урежда договор с папството, с който се отменят по-противоречивите клаузи на Конституциите от Кларъндън и заставя краля да предприеме кръстоносен поход.[70] Въпреки това Хенри продължава да упражнява влияние върху църковните въпроси и кралската сила се упражнява по-фино и със значителен успех.[71] В следващите години Хенри така и не тръгва на кръстоносен поход, а използва разрастващият се ,,култ към Бекет'' за свои цели.[72][73]

Пристигане в Ирландия

[редактиране | редактиране на кода]
Кралствата в Ирландия през 1171 г. и стрелка, показваща пристигането на Хенри

В средата на XII век Ирландия е управлявана от местни крале, като Върховният крал на Ирландия има ограничена власт.[74] През 1160-те години кралят на Ленстър, Диармайт Мак Мурхада, е свален от Върховния крал Руайдри Уа Конхобайр след поражението на първия от силна коалиция. Диармайт се обръща към Хенри за помощ през 1167 г. и английският крал се съгласява да позволи на Диармайт да набира наемници от владенията му.[75] Диармайт събира войска от англо-нормандски и фламандски наемници, привлечени от Уелските марки, включително Ричард дьо Клер, 2-ри граф на Пембрук.[76] С новите си поддръжници той си връща Ленстър, но умира малко след това през 1171 г., като след това дьо Клер взима Ленстър за себе си. Положението в Ирландия е напрегнато, а англо-нормандците са превъзхождани по численсот от местните.[77]

Хенри се възползва от тази възможност да се намеси лично в Ирландия. Папа Адриан IV е разрешава английско нахлуване в Ирландия под предлог да организира тамошната църква.[78][79] [80] Хенри повежда голяма армия в Южен Уелс, принуждавайки бунтовниците, които държат района от 1165 г., да се подчинят, преди да отплава от Пембрук за Ирландия през октомври 1171 г.[81] Някои от ирландските лордове се обръщат към Хенри с молба да ги защити от англо-норманските нашественици, докато дьо Клер му предлага да се подчини, ако му бъде позволено да запази новите си владения.[77] Действията на Хенри са повлияни от няколко фактора, включително насърчението от папа Александър, който вижда възможност да установи папска власт над Ирландската църква.[82][83] Критичният фактор изглежда е била загрижеността на Хенри, че неговите благородници в Уелските марки ще придобият свои собствени независими територии в Ирландия,[84] извън обсега на неговата власт.[85] Интервенцията на Хенри е успешна и както ирландците, така и англо-нормандците в южна и източна Ирландия приемат неговото управление.[86] На де Клер е позволено да задържи Ленстър като феодално владение на английския крал.[87]

По време на посещението си през 1171 г. Хенри предприема мащабна програма за изграждане на замъци, за да защити новите си територии тъй като англо-нормандците имат превъзхождащи военни технологии в сравнение с ирландците, а замъците им дават предимство.[88][89] Хенри се надява на по-дългосрочно политическо решение, подобно на подхода му в Уелс и Шотландия, и през 1175 г. се съгласява с Уиндзорския договор, според който Руайдри Уа Конхобайр ще бъде признат за върховен крал на Ирландия, отдавайки почит на Хенри и поддържайки стабилност на място от негово име.[90] Тази политика се оказва неуспешна, тъй като Уа Конхобайр не е в състояние да упражнява достатъчно влияние и сила в области като Мюнстер. Вместо това Хенри се намесва по-директно, като установява система от местни феоди чрез конференция, проведена в Оксфорд през 1177 г.[91]

Големият бунт (1173 – 1174 г.)

[редактиране | редактиране на кода]
Политическа карта, показваща военните събития в Нормандия във Франция, лятото на 1173 г.

През 1173 г. Хенри се изправя пред Големия бунт – въстание на най-големите му синове и бунтовни барони, подкрепени от Франция, Шотландия и Фландрия. Причинте за това са няколко. Младия Хенри е ендоволен от това, че въпреки кралската си титла на практика не взима реални решения и баща му не му отпуска средства.[92] Освен това Младия Хенри е бил привързан към Томас Бекет, който е негов бивш учител и вероятно е смятал баща си за отговорен за смъртта на последния.[49] Джефри е в подобна ситуация. Херцог Конан Бретански умира през 1171 г., но Джефри и Констанс, дъщерята на Конан, все още не са сключили брак, което го поставя в неясно положение в собствените му земи.[93] Ричард е окуражен да се включи в бунта и от майка си Елеанор, тъй като отношенията между нея и съпруга и са крайно влошени.[94] Междувременно недоволните от управлението на Хенри барони виждат възможност да възстановят традиционната си сила и влияние съюзявайки се със синовете на краля.[95][96][97]

Решението на Хенри да даде три важни замъка принадлежащи на Младия Хенри на най-малкия си син, Джон, отрпищва бурята. Младия Хенри протестира и бяга в Париж, последван от братята си Джефри и Ричард. Елеанор опитва да се присъедини към тях, но е заловена от Хенри през ноември.[98] Френския крал подкрепя Младия Хенри и войанта става неизбежна.[99] Младия крал пише на папата с оплакване относно поведението на баща му и започва да търси съюзници, включително крал Уилям Шотландски и графовете на Булон, Фландрия и Блоа, на всеки от които са обещани земи при победа на Младия Хенри.[100][101] Големи баронски бунтове избухват в Англия, Бретан, Мен, Поату и др.[102] В Нормандия някои от граничните барони също вдигат бунтове, макар и болшинството от херцогството да остава лоялно.[103] Само Анжу се явява сигурно в лоялността си.[102] Въпреки размаха и размера на кризата Хенри има някои предимства, включително контрол над много от важните кралски замъци в стратегически райони, контрол над повечето английски пристанища и популярност сред градовете из имперята си.[104][105][106]

През май 1173 г. Луи и Младия Хенри тестват защитите по пътя към столицата на Нормандиял, Руан. Армии напредват и от Фландрия и Блоа, в опит да приклещат силите на Хенри, докато бунтовни сили от Бретан навлизат от запад.[107] Хенри, който по това време е във Франция за получаване на опрощение за аферата с Бекет,[108] тайно се връща в Англия за да нареди офанзива срещу бунтовниците и при завръщането отблъсква армията на Луи, избивайки много от тях и изтласквайки остатъците от нея извън границите на Нормандия.[108] Хенри преследва, изненадва и пленява много от бретанските бунтовници.[109] Хенри предлага преговори на синовете си, но те не постигат резултат.[109] Междувременно боевете в Англия са с променлив успех, докато една кралска армия побеждава голяма бунтовна войска и фламандските подкрепления през септември в битката при Форнъм.[109] Хенри се възползва от ситуацията и разбива бунтовната твърдина Турен, подсигурявайки един от важните пътища на империята си.[109] През януари 1174 г. силите на Младия Хенри и Луи атакуват отново, заплашвайки с навлизането си централна Нормандия.[110] Нападението се проваля и боевете затихват с настъпването на зимата.[110]

В началото на 1174 г. враговете на Хенри се опитват да го примамят да се върне в Англия, което би им позовлило да атакуват Нормандия в неговото отсъствие.[110] Като част от този план Уилям Шотландски атакува северна Англия подкрепен от бунтовници там. Допълнителни шотландски войски напред към английските Мидлендс, където бунтовните сили имат успехи.[111] Хенри не се подмамва, вемсто това насочвайки се към югозападна Франция, където разгромява опозицията. Кампанията на Уилям започва да се протаква, тък като шотландците не успявят да завземат ключови кралски замъци на север, отчасти поради действията на извънбрачния син на Хенри, Джефри.[111] Фландърския граф Филип предлага да нахлуе в Англия от изток за да улесни шотландците.[112] Заплахата от такава инвазия кара Хенри да се върне в Англия в началото на юли.[112] Луи и Филип навлизат в Нормандия и достугат Руан.[112] Хенри извършва поклонение и разкаяни пред гроба на Бекет в Кентърбъри и заявява, като заявява, че бунта е божествено накзание върху него. Разкаянието възстановява кралския авторитет в ключов момент в конфликта.[112] На следващия ден до Хенри достига вестта, че крал Уилям е бил победен и заловен от местни сили при Алнуик в Нортъмбърленд, с което бунтовниците на север са разгромени.[112] Останалите бунтовни твърдини се предават и през август Хенри се връща в Нормандия.[112] Луи не е успял да превземе Руан и силите на Хенри нападат френските такива преди последната им атака срещу града. Прогонен във Франция, Луи иска мирни преговори, с което се стига до край на конфликта.[112]

Деца

[редактиране | редактиране на кода]

От брака си с Елеонор Аквитанска (1122 – 1204) има децата:

От извънбрачна връзка с Розамунд Клифърд († 1176) има децата:

  • Джефри (ок. 1159 – 1212), архиепископ Йоркски (1190)
  • Уилям Дългия Меч (1161 – 1226), 3-ти граф Солсбъри
  • Питър

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ www.britannica.com
  2. ↑ King 2010, с. 37.
  3. ↑ Bachrach 1978, с. 298.
  4. ↑ Hallam Everard, с. 66.
  5. ↑ Hallam Everard, с. 66 – 67.
  6. ↑ Power 2007, с. 93.
  7. ↑ Chibnall 1993, с. 52, 59.
  8. ↑ Chibnall 1993, с. 75 – 83.
  9. ↑ Bradbury 2009, с. 49 – 52.
  10. ↑ Davis 1977, с. 89.
  11. ↑ Carpenter 2004, с. 163.
  12. 1 2 Chibnall 1993, с. 144.
  13. ↑ Warren 2000, с. 38 – 39.
  14. 1 2 3 King 2010, с. 185.
  15. ↑ Warren 2000, с. 38.
  16. ↑ King 2010, с. 185, 274.
  17. ↑ Warren 2000, с. 30, 39.
  18. 1 2 3 Warren 2000, с. 33.
  19. ↑ Warren 2000, с. 32 – 34.
  20. ↑ King 2010, с. 243.
  21. ↑ Barlow 1999, с. 180.
  22. ↑ Hosler 2007, с. 38.
  23. ↑ King 2010, с. 253.
  24. 1 2 3 King 2010, с. 255.
  25. ↑ Davis 1977, с. 107.
  26. 1 2 Hallam Everard, с. 161.
  27. ↑ Dunbabin 2007, с. 52.
  28. ↑ Warren 2000, с. 104.
  29. ↑ Warren 2000, с. 103 – 104.
  30. ↑ Everard 2000, с. 41 – 42.
  31. 1 2 Everard 2000, с. 42.
  32. 1 2 Everard 2000, с. 43 – 44.
  33. ↑ Henry never formally became Duke of Brittany as he was only holding the duchy on behalf of Geoffrey and Constance.[32]
  34. 1 2 3 Warren 2000, с. 105.
  35. 1 2 3 Gillingham 1984, с. 27.
  36. 1 2 3 Dunbabin 2007, с. 59.
  37. ↑ Warren 2000, с. 106.
  38. ↑ Everard 2000, с. 45 – 46.
  39. ↑ Hallam Everard, с. 223.
  40. ↑ Warren 2000, с. 497.
  41. ↑ Warren 2000, с. 109.
  42. ↑ Warren 2000, с. 671.
  43. ↑ Everard 2000, с. 47.
  44. ↑ Hallam Everard, с. 162.
  45. ↑ Gillingham 1984, с. 21.
  46. ↑ Alicia died before the marriage could take place, although the alliance remained intact.[45]
  47. ↑ Gillingham 1984, с. 25 – 28.
  48. ↑ Huscroft 2005, с. 192 – 195.
  49. 1 2 Jones 1973, с. 30.
  50. ↑ Chibnall 1993, с. 167.
  51. ↑ Turner 2011, с. 139 – 140.
  52. ↑ Barlow 1986, с. 74 – 76, 83.
  53. ↑ Barlow 1986, с. 83 – 84, 88 – 89.
  54. ↑ Barlow 1986, с. 98 – 100.
  55. ↑ Alexander 1970, с. 6, 11.
  56. ↑ Alexander 1970, с. 6, 11 – 13.
  57. ↑ Current academic opinion broadly maintains that Henry was right to assert that the Constitutions represented the existing customs in England, but that Becket was also correct to argue that these customs were not in accordance with ecclesiastical law.[56]
  58. ↑ Keefe 2004.
  59. ↑ Alexander 1970, с. 6.
  60. ↑ Barlow 1986, с. 143 – 147.
  61. ↑ Barlow 1986, с. 108 – 114.
  62. ↑ Barlow 1986, с. 144 – 148.
  63. ↑ Peltzer 2004, с. 1215.
  64. ↑ Barlow 1986, с. 234 – 235.
  65. ↑ Barlow 1986, с. 236.
  66. ↑ Barlow 1986, с. 246 – 248.
  67. ↑ Barlow 1986, с. 250.
  68. ↑ Peltzer 2004, с. 1216 – 1217.
  69. ↑ Barlow 1986, с. 257 – 258.
  70. ↑ Barlow 1986, с. 261.
  71. ↑ Mayr-Harting 1965, с. 41, 52 – 53.
  72. ↑ Barlow 1986, с. 272.
  73. ↑ Weiler 2007, с. 36, 39.
  74. ↑ Warren 2000, с. 187 – 188.
  75. ↑ Warren 2000, с. 192.
  76. ↑ Warren 2000, с. 192 – 193.
  77. 1 2 Warren 2000, с. 194.
  78. 1 2 Warren 1973, с. 194 – 195.
  79. 1 2 3 Sayers 2004.
  80. ↑ Adrian IV was the first and only pope to be of English origin, and was conscious of the interests of England.[79] In 1155, Adrian allegedly issued a bull called the Laudabiliter, which gave permission for an English takeover of Ireland; the document's authenticity is dubious.[79][78]
  81. ↑ Carpenter 2004, с. 215.
  82. ↑ Bull 2007, с. 124.
  83. ↑ Warren 2000, с. 197.
  84. ↑ Carpenter 2004, с. 217.
  85. ↑ Davies 1990, с. 68 – 69.
  86. ↑ Warren 2000, с. 200.
  87. ↑ Carpenter 2004, с. 219.
  88. ↑ Carpenter 2004, с. 220 – 21.
  89. ↑ Davies 1990, с. 41.
  90. ↑ Davies 1990, с. 203.
  91. ↑ Davies 1990, с. 64 – 65, 78.
  92. ↑ Jones 1973, с. 29, 33 – 34.
  93. ↑ Everard 2000, с. 47 – 48.
  94. ↑ Huscroft 2005, с. 142.
  95. ↑ Aurell 2003, с. 54 – 56.
  96. ↑ Jones 1973, с. 24.
  97. ↑ Turner 2011, с. 226.
  98. ↑ Warren 2000, с. 117 – 118.
  99. ↑ Warren 2000, с. 118, 121.
  100. ↑ Weiler 2007, с. 20, 39 – 40.
  101. ↑ Warren 2000, с. 121 – 122.
  102. 1 2 Warren 2000, с. 122.
  103. ↑ Warren 1973, с. 122 – 123.
  104. ↑ Warren 2000, с. 123.
  105. ↑ Jones 1973, с. 35 – 36, 38.
  106. ↑ Carpenter 2004, с. 197.
  107. ↑ Warren 2000, с. 125 – 127.
  108. 1 2 Warren 2000, с. 115.
  109. 1 2 3 4 Warren 2000, с. 128.
  110. 1 2 3 Warren 2000, с. 132.
  111. 1 2 Warren 2000, с. 132, 134.
  112. 1 2 3 4 5 6 7 Warren 2000, с. 134 – 135.
Жофроа IV д'Анжу → херцог на Нормандия (1150 – 1189) → Ричард Лъвското сърце
Жофроа IV д'Анжу → граф на Анжу (1151 – 1158) → Жофроа V д'Анжу
(от 1154)
Елеонор Аквитанска → херцог на Аквитания (1152 – 1168) → Ричард Лъвското сърце
Етиен дьо Блоа → крал на Англия (1154 – 1189) → Ричард Лъвското сърце
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Хенри_II_(Англия)&oldid=12877436“.