Христо Данчев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Христо Данчев
български генерал
ЗваниеГенерал-майор
Години на служба1906 – 1935
Битки/войниБалканска война
Междусъюзническа война
Първа световна война
ОбразованиеНационален военен университет

Дата и място на раждане
Дата и място на смърт

Христо Иванов Данчев е български офицер, генерал-майор, участник в Балканската (1912 – 1913) и Междусъюзническата война (1913), командир на рота и на дружина от 1-ви пехотен софийски полк през Първата световна война (1915 – 1918). Член на Военния съюз.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Христо Данчев е роден на 26 януари 1886 г. в Етрополе, Княжество България. През 1906 г. завършва в 26 випуск на Военното на Негово Княжеско Височество училище и на 19 септември е произведен в чин подпоручик. На 22 септември 1909 г. е произведен в чин поручик. Взема участие в Балканската (1912 – 1913) и Междусъюзническата война (1913), като на 5 август 1913 г. е произведен в чин капитан.

През Първата световна война (1915 – 1918) капитан Христо Данчев е първоначално командир на рота от 1-ви пехотен софийски полк, за която служба съгласно заповед № 679 от 1917 г. „за отличия и заслуги през втория период на войната“ е награден с Военен орден „За храброст“, IV степен, 2 клас[1]. На 20 юли 1917 г. е произведен в чин майор. Поема командването на дружина от същия полк, за която служба през 1918 г. е награден с Военен орден „За храброст“, IV степен, 1 клас[2], която награда е потвърдена със заповед № 355 от 1921 година.[3] През 1921 г. със заповед № 464 за същата служба е награден с Орден „Св. Александър“, IV степен с мечове в средата.[4]

На 8 август 1920 е произведен в чин подполковник, а от 21 декември същата година поема командването на 13 пехотна рилска дружина, на която служба е до 17 декември 1922 г.[5] Началник е на Кюстендилското военно окръжие и е помощник-началник на пограничния сектор. От 1923 г. е на служба във Военното училище, а през следващата година е назначен на служба в 1-ва пехотна дружина. През 1926 г. подполковник Данчев е инспектор в щаба на жандармерията. През 1928 г. е произведен в чин полковник, а от 1930 г. е член на военнокасационния съд. През 1933 г. е назначен на служба в Главното интендантство, през 1934 г. командва 1-ва пехотна софийска дивизия, а през 1935 г. е началник 4-та военна инспекционна област и командир на 4-та армия. Същата година е произведен в чин генерал-майор. Член е на Военния съюз.[6]

Генерал-майор Христо Данчев умира на 21 септември 1935 година. Според някои автори не умира от естествена смърт.[7][8] Погребан е в централните софийски гробища.[9]

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Христо Данчев е женен и има 3 деца Иван (р. 1915), Надежда (р. 1921) и Мария (р. 1923).

Военни звания[редактиране | редактиране на кода]

Награди[редактиране | редактиране на кода]

Образование[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 221, л. 12
  2. ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 452, л. 86[неработеща препратка]
  3. ДВИА, ф. 1, оп. 4, а.е. 2, л. 216 – 217
  4. ДВИА, ф. 1, оп. 4, а.е. 2, л. 31 – 32
  5. Димитров, Тодор. Железният полк – тринадесети пехотен рилски (1886 – 1945 г.). Кюстендил, Регионален исторически музей – Кюстендил, 2009. ISBN 978-954-8191-1703. с. 167.
  6. Дичев, Борислав. Генерал Георги Тановски – воин, патриот, гражданин. София, Издателство „Захарий Стоянов“, 2003. ISBN 9547394177. с. 275.
  7. Ничев, Драган. Ефрем Каранфилов. София, Наука и изкуство, 1985. с. 34. (В нашия випуск беше и синът на командира на Плевенската армия генерал Христо Данчев – Иван. Баща му умря ненадейно през 1935 г. и имаше подозрения, че е отровен от царедворци.)
  8. Каранфилов, Ефрем. Младостта на спомените. София, Издателство „Христо Г. Данов“, 1988. с. 151. (Все по това време „умря ненадейно“ генерал Христо Данчев)
  9. София помни – Карта на централния гробищен парк на град София, парцел 44

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 1 и 2. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996. с. 229.