Янко Христов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Янко Христов
български партизанин, генерал и дипломат
Роден: 24 октомври 1919 г.
Починал: 1994 г. (74 г.)
Народен представител в:
V НС   

Янко Христов Иванов е български партизанин, офицер (генерал-майор) и дипломат.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 24 октомври 1919 г. в Гюмюрджина. Родителите му участват в Илинденско-Преображенското въстание като куриери. През 1936 г. става член на РМС, а от 1942 г. и на БКП. Между 1938 и 1940 г. е член на Районния комитет на РМС за Пловдив.

Участва в Съпротивителното движение по време на Втората световна война. Брат му Иван Христов по прякор Зъбчето е секретар на РК на РМС е осъден на смърт и екзекутиран 8 февруари 1943 г. Партизанин, началник-щаб на Втора Пловдивска въстаническа оперативна зона (1943 – 1944)[1][2]. Партизанин от март 1943 година в Първа родопска бригада „Георги Димитров“. На 15 септември 1944 е назначен за помощник-командир на шеста пехотна бдинска дивизия[3]. Влиза във войната с чин подполковник.

В периода 1944 – 1952 г. служи в Българската армия. Началник на специалния отдел на МНО, на школа „Георги Димитров“ и на Първо управление на МВР. От 1952 до 1956 г. е последователно съветник и генерален консул в Турция. Началник е на Първо управление на ДС (разузнаване) през 1967 – 1968 г.[4] Военно звание генерал-майор.[5] След това е посланик на България в Турция, Швейцария (1958 – 1963), Мали, Сенегал и Мавритания (1969 – 1971) и Република Конго (1974 – 1979). От 19 ноември 1966 г. е член на Централната контролно-ревизионна комисия на БКП. Между 1980 и 1987 г. е заместник-председател на Комитета за солидарност с народите от Азия и Африка. С указ № 2888 от 3 септември 1984 г. е обявен за герой на социалистическия труд на България. Награждаван е и с орден „Георги Димитров“, „Народна свобода 1941 – 1944 г.“ – I ст., „Народна република България“ – III и I ст., „9 септември 1944 г.“, „За храброст“, „Червено знаме“ и съветския орден „Червена звезда“.[6]

Военни звания[редактиране | редактиране на кода]

  • подполковник – 1944
  • полковник – 1946
  • генерал-майор – 1965

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Пътеводител по мемоарните документи за БКП, ЦДА, Главно управление на архивите при Министерският съвет, стр. 447
  2. История на антифашистката борба в България, т. II 1943/1944 г., С., 1976, с. 41
  3. Ташев, Т., „Българската войска 1941 – 1945 – енциклопедичен справочник“, София, 2008, „Военно издателство“ ЕООД, с. 64
  4. Иванов, Д. Кратка история на Държавна сигурност 1907 – 2013, Изд. Сиела, 2013, с. 202
  5. www.desehistory.com
  6. Аврамов, А. Трудовата слава на България, Държавно издателство д-р Петър Берон, 1987, с. 544