Sea Dart (ЗРК)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Сий Дарт
Sea Dart GWS 30, CF.299
Hms york sea dart.JPG
ПУ за ЗРК „Сий Дарт“ на борда на разрушителя „Йорк“
Обща информация
Вид Зенитно-ракетен комплекс с морско базиране
История на производство и служба
Изобретател Hawker Siddeley, Великобритания Великобритания,
Създадена на 1961 г.[1]
Производител виж производители
На въоръжение 1973 г. - до днес
На служба при Великобритания Великобритания
Аржентина Аржентина
Бройки в експлоатация 2000 към 1989 г., производството продължава[2]
Габаритни характеристики
Маса 545 кг
Дължина 4,4 м (с ускорителя)
Диаметър 0,42 м
Степени 2
Технически характеристики
Бойна глава осколочно-фугасна
Взривна мощност 23 кг
Брой бойни глави 1
Обсег 75 км
Скорост 2,5 – 3 М
Височина 0,3 m – 18,3 км
Насочване полуактивно радиолокационно самонасочване
Платформа надводни кораби
Сий Дарт
Sea Dart GWS 30, CF.299
в Общомедия

Сий Дарт (на английски: Sea Dart, ['si: dɑ:rt], от англ. „Морски дротик) е британски зенитно-ракетен комплекс за зонална ПВО[2]. Разработен е от фирмата Hawker Siddeley Dynamics съвместно с ред подизпълнители и се произвежда от BAe Dynamics (от 2001 г. влиза в състава на концерна MBDA) от 1967 г[1].

Разработка[редактиране | редактиране на кода]

Разрабатва се за замяната на зенитния ракетен комплекс Sea Slug. Концептуалната разработка е започната от фирмата Armstrong Whitworth през 1961 г[3]. През 1963 г. разработката е предадена на компанията Hawker Siddeley Dynamics[3], в която се обозначава като проект CF.299 (на английски: project CF.299)[4]. Полетните изпитания започват през 1965 г., а през 1967 е дадена поръчката за серийното производство на ракетите[1]. Всичко, програмата за разработеане на „Сий Дарт“ струва на британската хазна приблизително 470 милиона у.ед. в доларов еквивалент по курса от 1979 г.[5]

Експлоатация[редактиране | редактиране на кода]

Експлоатацията му започва през 1973 г. на единственния британски разрушител от типа 82 – HMS Bristol (1969), на който е поставена една въртяща се релсова пускова установка с две направляващи и боекомплект от 22 ракети[6]. Със зенитни ракетами Sea Dart са въоръжени разрушителите от проекта „Type 42“ (1×2 ПУ, 20 – 22 ракети), включая два кораба, продадени на Аржентина. ЗРК влиза в състава на въоръжението на самолетоносачите от типа „Инвинсибъл“ (1×2 ПУ, 36 ракети). След модернизация в периода 1998 – 2000 г. ЗРК на самолетоносачите е демонтиран за увеличаване на полетната палуба и освобождаване на подпалубното пространство. След редица модернизации се планира, че комплексите ще бъдат на въоръжение във ВМС на Великобритания до 2020 г., когато разрушителите от типа 42 трябва да бъдат заместени от разрушителите от типа 45 със ЗУР Sea Viper.

Задействани структури[редактиране | редактиране на кода]

В разработката и производството на ракетните комплекси и съпътстващото оборудване са задействани следните структури:[4][7]

Конструкция[редактиране | редактиране на кода]

Ракета от комплекса „Сий Дарт“.

Зенитната ракета „Sea Dart“ външно много прилича на намалена версия на американската RIM-8 Talos, което е обусловено от сходните конструктивни решения. Тя е изпълнена по двуступенна схема; стартова степен, осъществяваща ускоряването на ракетата до маршевата скорост, снабдена с твърдогоривен двигател и неподвижни стабилизатори с „Х“ образно разположение на конзолите. Маршевата степен е изпълнена по нормалната аеродинамическа схема и има правоточен въздушнореактивен двигател Odin, разработен от фирмата Bristol Siddeley Engines[3] (през 1966 г. фирмата е продадена на Rolls-Royce Limited). Корпуса на двигателя е интегриран в корпуса на ракетата, въздухозаборника с централно тяло се намира в носовата част. Маршевата скорост на ракетата е 2,5 М.

Запаса гориво на ракетата стига за 75 км чисто аеродинамичен полет, и за 150 км по частично-балистична траектория (само при модификацията Mod 2). За сметка на използването на правоточния двигател, ракетата поддържа тяга на протежение на цялата траектория – за разлика от бързо изгарящите ракети с твърдогоривни двигатели – и съхранява висока маневренност. Управлението в полет се осъществява с помощта на опашните рули на маршевата степен.

Бойната част на ракетата изходно е прътна, но в началото на 1980-те е заменена с осколочно-фугасна с инфрачервен детонатор. Теглото на бойната част съставлява 11 кг.

Насочването на „Sea Dart“ се изпълнява чрез полуактивна интерферометрична глава за самонасочване. Четирите антени (две двойки) в предната част на ракетата приемат отразеният от целта сигнал на радара Тип 909, монтиран на кораба-носител; ако ракетата не е насочена точно в целта, то сигналите, принимани от антените във всяка двойка се разсъгласуват, и автопилота предава съответниите команди на рулите. Ако сигналите постъпват съгласувано, това съответства на положение на целта право пред ракетата. Ракетният комплекс „Sea Dart“ обикновено включва два радара Тип 909, което позволява едновременно да се атакуват две цели.

За изстрелването на „Sea Dart“ се използва двурелсова пускова установка, презареждаща се от подпалубен контейнер. Вместимостта му е 18 ракети при разрушителите от типа 82 и 22 ракети на разрушителите тип 42; при това още определен брой ракети може да се съхранява в разглобен вид, но те се нуждаят от сглобяване преди подаването им в контейнера. Скорострелността на комплекса съставлява около един двуракетен залп на 30 секунди.

На въоръжение[редактиране | редактиране на кода]

Ракета от комплекса „Сий Дарт“.

По състояние към 2010 г. състои на въоръжение на разрушителите от типа „42“, в състава на зенитния ракетен комплекс GWS 30 (на английски: Guided Weapon System), в британските и аржентинските ВМС.

Били са на въоръжение на извадените от флота британски разрушители тип „82“ (HMS Bristol (1969)) и самолетоносачите от типа „Инвинсибъл“.

Модификации[редактиране | редактиране на кода]

  • Mod 0 – базовата версия от 1960-те, използвана в хода на Фолкландския конфликт. Далечина на полета не повече от 75 км.
  • Mod 1 – подобрена версия, създадена според резултатите на Фолкландския конфликт в периода 1983 – 1986 г. ГСН на ракетата е модифицирана с цел подобряване на възможностите за поразяване на нисколетящи цели.
  • Mod 2 – версия, създадена в периода 1989 – 1991 г., като част от програмата ADIMP (Air Defence IMProvement – подобряване на противовъздушната отбрана). Напълно е заменена на с по-компактна електрониката; ракетата получава инерционен програмируем автопилот с канал за свръзка с носителя. Ракетата получава възможности, близки до тези на американската SM-2; вече по-голямата част от пътя „Sea Dart“ лети на автопилот, а полуактивното самонасочване се включва само близо до целта. За сметка на тази модификация:

— Се подобрява огневата производителност – пусковите установки могат да работят в максимален темп, пускайки ракетите на автопилот по посока на целите. Радара Тип 909 се задейства едва за няколко секунди, когато поредната ракета приближава поредната цел.

— Удвоява радиуса на действие – автопилота позволява да се изстрелват ракетите по по-енергетично изгодна траектория и да поразява цели на дистанции до 150 км.

— Повишава се устойчивостта към средствата за РЕБ – тъй като радара Тип 909 вече не съпровожда целта непрекъснато, а се включва само за няколко секунди, системите за РЕБ на целта не успяват да определят режима на неговата работа и да поставят насочени смущения.

  • Guardian – планирана през 1980-те наземна версия на „Sea Dart“, изстрелвана от контейнерна пускова установка. Не е приета на въоръжение. Също е разглеждана възможността за създаване на противоракета на базата на „Sea Dart“, снабдена с компактна ядрена бойна част и предназначена за унищожаване на балистичните ракети на противника.

Бойно използване[редактиране | редактиране на кода]

Фолкландска война[редактиране | редактиране на кода]

Към момента на започване на Фолкландския конфликт, ракетите „Сий Дарт“ съставляват основата на далечната противовъздушна отбрана на британските съединения. Комплекса изиграва съществена роля; неговото наличие принуждава аржентинската авиация да се откаже от атаки на голяма височина (където аржентинските свръхзвукови самолети биха имали преимущество над дозвуковите британски „Хариери“) и да осъществяват само нисковисочинни атаки. Аржентинците, имащи този комплекс в състава на въоръжението на собствени кораби, са добре запознати с неговите възможности и не желаят да рискуват.

Всичко за времето на конфликта с помощта на този комплекс са свалени седем аржентински летателни апарата, и един британски е поразен от „приятелски огън“:

  • На 9 май 1982 г., разрушителя „Ковънтри“ сваля с ракета аржентински вертолет „Aerospatale Puma“
  • На 25 май 1982 г., аржентински щурмовик A-4C „Скайхок“ е свален с ракета отново на „Ковентри“ северно от Пебл-Айлънд; след известно време още един самолет от този тип е свален от същия разрушител.
  • На 26 май 1982 г., разрушителя „Ковънтри“ е потопен от аржентинската авиация, атакувала го на малки височини. Една ракета „Sea Dart“ е неприцелно изстреляна в опит да пропъдят аржентинците.
  • На същия ден, самолетоносача „Инвинсибъл“ изстрелва шест ракети „Sea Dart“ за по-малко от две минути против аржентинските ПКР „Exocet“, атакуващи контейнеровоза „MV Атлантик Конвейър“; нито една британска ракета не уцелва и контейнеровоза е изваден от строй.
  • На 30 май 1982 г., разрушителя „Ексетър“ успешно атакува с ракети и сваля два аржентински A-4 „Скайхок“. Аржентинските самолети се движат на височина под 15 метра над водата, което теоретично, е даже под минималния ефективен таван на „Сий Дарт“, обаче това не попречва на тяхното прихващане.
  • На 6 юни 1982 г., „Ексетър“ атакува с ракети два летящи на голяма височина аржентински наблюдателни самолета „Learjet 35A“, и сваля един на 12000 метра.
  • В същия ден, разрушителя „Кардиф“ изстрелва две ракети по цел, погрешно приета от него за аржентински транспортен самолет; това се оказва британския вертолет „Aerospatale Gazelle“
  • На 13 юни 1982 г., аржентински бомбардировач „Канбера“, връщащ се след бомбардировка на британските позиции, е свален с ракета от разрушителя „Кардиф“ на височина 12000 метра.

В крайна сметка, общо са изстреляни 26 ракети „Сий Дарт“; 18 от разрушителите Тип 42, 6 от самолетоносача „Инвинсибъл“ и 2 от ракетния крайцер/разрушител „Бристъл“. От пет ракети, пуснати по летящи на голяма височина цели, успешно се справят пет – обаче от деветнадесет ракети, изстреляни против нисколетящи цели, само две свалят целта (още две ракети са изстреляни неприцелно).

Война в Персийския залив[редактиране | редактиране на кода]

По време на войната в Персийския залив, през февруари 1991 г., с ракета „Sea Dart“ е осъществено първото подтвърдено прихващане в бойна обстановка на неприятелска противокорабна ракета. Ракета SY-1 „Силкуорм“ е изстреляна от брегова пускова установка по линкора USS Missouri (BB-63), обстрелващ иракските войски на крайбрежието. Съпровождащият линкора британски разрушител „Глостър“ обстрелва ракетата 90 секунди след пуска ѝ, със „Sea Dart“ по опашката на летящата ПКР[8] и я сваля във въздуха.[9]

Тактико-технически характеристики[редактиране | редактиране на кода]

ТТХ Sea Dart[2]
Година на приемане на въоръжение 1973
Дължина с ускорителя, м 4,4
Размах на рулите, м 0,915
Диаметър, м 0,42
Маса 545 кг (1200 фунта)
Скорост на полета, М 2,5 – 3
далечина на пуска, км 75
височина на поражаемите цели
* минимална, м
* максимална, м

30
18 300
Двигател стартов РДТГ
маршев ПВРД
Бойна част осколочно-фугасна (23 кг/50 фунта)
Система за управление полуактивна радиолокационна

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

  • RIM-8 Talos – аналогична по конструкция американска ракета, проектирана през 1950-те.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в The British Aerospace „Sea Dart“ missile. // Архив на оригинала от 25 април 2012. Посетен на 9 май 2010. (на английски)
  2. а б в Norman Friedman. The Naval Institute guide to world naval weapons systems, 1997 – 1998. ISBN 1557502684.
  3. а б в Missiles. // Архив на оригинала от 25 април 2012. Посетен на 9 май 2010. (на английски)
  4. а б Sea Dart.((en)) // Flight International: Official organ of the United Service and Royal Aero Club. – L.: IPC Business Press Ltd, 25 октомври 1973. – Vol.104 – No.3371 – P.704.
  5. Kanter, Herschel; Fry, John. Cooperation in Development and Production of NATO Weapons: An Evaluation of Tactical Missile Programs((en)) Arlington, VA: Institute for Defense Analyses, 1980. – P.106 – 195 p.
  6. Система ЗУРО „Си Дарт“, журнал Зарубежное военное обозрение № 3 1975
  7. World missile market and air defence systems: Sea Dart.((en)) // Flight International: Official organ of the United Service and Royal Aero Club. – L.: IPC Business Press Ltd, 11 май 1972. – Vol.101 – No.3295 – P.683 – 684.
  8. Нацелената към линкора ракета прелетява до разрушителя
  9. TAB H – Friendly-fire Incidents

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Ленов Н.. Система ЗУРО „Си Дарт“. Зарубежное военное обозрение. 82 – 84 с..

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Sea Dart (ЗРК)“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.