Фанариоти: Разлика между версии

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Интерактивен преглед на историята
← По-стара редакцияПо-нова редакция →
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
ВизуаленУикитекст
мРедакция без резюме
Ред 7: Ред 7:
С [[Гръцка война за независимост|Гръцкото въстание]] (1821) фанариотският режим в княжествата е отстранен. (Непосредствено след 1821 г. Влашко и Молдавия са управлявани от българина [[Стефан Богориди]].) Породеното от това въстание недоверие на Портата към гърците и обявените с [[Гюлхански хатишериф|Гюлханския хатишериф]] (1839) [[Танзимат|реформи]] окончателно подриват влиянието на старите фанариотски семейства.
С [[Гръцка война за независимост|Гръцкото въстание]] (1821) фанариотският режим в княжествата е отстранен. (Непосредствено след 1821 г. Влашко и Молдавия са управлявани от българина [[Стефан Богориди]].) Породеното от това въстание недоверие на Портата към гърците и обявените с [[Гюлхански хатишериф|Гюлханския хатишериф]] (1839) [[Танзимат|реформи]] окончателно подриват влиянието на старите фанариотски семейства.


Историческата роля на фанариотите е противоречива. От една страна, техните интереси са свързани с османската власт, на която служат. От друга, благодарение на връзките си със Западна Европа те влизат в досег с напредничавите идеи на [[Просвещение]]то. Фанариотските владетели на дунавските княжества ограбват местното население,<ref>Mango, C. The Phanariots and the Byzantine Tradition. – In: Mango, C. Byzantium and Its Image. London, 1984, XVIII.43.</ref> но и правят отделни преобразования в духа на [[Просветен абсолютизъм|просветения абсолютизъм]] (през 1746 и 1749 г. във Влашко и Молдавия е отменено [[Крепостно право|крепостничество]]то). Откритите от тях в [[Букурещ]] и [[Яш]] академии (висши училища) стават разсадници на нова, светска образованост.<ref>Camariano-Cioran, A. Les academies princiers de Bucarest et de Jassy et leur professeurs. Thessaloniki, 1974.</ref> Отделни фанариоти, на първо място [[Александрос Ипсилантис]], оглавяват борбата за национална независимост на Гърция.
Историческата роля на фанариотите е противоречива. От една страна, техните интереси са свързани с османската власт, на която служат. От друга, благодарение на връзките си със Западна Европа те влизат в досег с напредничавите идеи на [[Просвещение]]то. Фанариотските владетели на дунавските княжества ограбват местното население,<ref>Mango, C. The Phanariots and the Byzantine Tradition. – In: Mango, C. Byzantium and Its Image. London, 1984, XVIII.43.</ref> но и правят някои преобразования в духа на [[Просветен абсолютизъм|просветения абсолютизъм]] (през 1746 и 1749 г. във Влашко и Молдавия е отменено [[Крепостно право|крепостничество]]то). Откритите от тях в [[Букурещ]] и [[Яш]] академии (висши училища) стават разсадници на нова, светска образованост.<ref>Camariano-Cioran, A. Les academies princiers de Bucarest et de Jassy et leur professeurs. Thessaloniki, 1974.</ref> Отделни фанариоти, на първо място [[Александрос Ипсилантис]], оглавяват борбата за национална независимост на Гърция.


==Литература==
==Литература==

Версия от 10:42, 5 януари 2013

Фанариоти (Шаблон:Lang-gr, Шаблон:Lang-ro, Шаблон:Lang-tr) на български е дума с две значения: (1) знатни гръкоезични християни от османската столица Цариград и (2) служители на гръцката Цариградска патриаршия, особено по време на църковно-народната борба.[1] Името произлиза от това на цариградския квартал Фенер (на гръцки „Фанари“), където след 1601 г. се намира седалището на Вселенските патриарси и където живеят повечето богати православни християни в града.

Благодарение на вярата си християните от рум миллета имат повече възможност от турците за съдружничество с действащите в Османската империя западни търговци. Те могат и да изпращат своите синове да учат (най-вече медицина) в Италия. През XVII век няколко цариградски християнски семейства забогатяват от посредническа търговия и от откупуване на данъци, получават достъп до султанския двор като лекари или преводачи и печелят влияние в избора на вселенски патриарх.[2] Макар че се обявяват за потомци на старинни византийски родове, те без изключение са пришелци в столицата. Някои са от гръцки произход (Маврокордатос, Ипсилантис, Мурузис), други – от албански (Гика, Суцос), румънски (Раковица, Калимахи) или италиански (Росети).[3]

Тази мнима аристокрация добива монопол върху длъжностите велик драгоман (главен преводач при Високата порта) и драгоман (преводач) на флота. Като такива те водят от името на османското правителство преговори с европейските държави. През 1669 г. великият драгоман Панайотис Никузис подпомага превземането на Кандия.[4] По време на Карловацкия конгрес (1698-1699) султанът остава така доволен от дипломатическите умения на великия драгоман Николаос Маврокордатос, че го прави свой личен съветник.[5] След Прутския поход (1711) на Петър Велики румънските владетели в дунавските княжества губят заради своето сътрудничество с русите доверието на Високата порта и Маврокордатос (Маврокордат) бива последователно назначен за княз на Молдавия (1711) и Влашко (1715). В течение на следващите сто години двете държави са непрекъснато под властта на често сменяни от султана князе-фанариоти.

С Гръцкото въстание (1821) фанариотският режим в княжествата е отстранен. (Непосредствено след 1821 г. Влашко и Молдавия са управлявани от българина Стефан Богориди.) Породеното от това въстание недоверие на Портата към гърците и обявените с Гюлханския хатишериф (1839) реформи окончателно подриват влиянието на старите фанариотски семейства.

Историческата роля на фанариотите е противоречива. От една страна, техните интереси са свързани с османската власт, на която служат. От друга, благодарение на връзките си със Западна Европа те влизат в досег с напредничавите идеи на Просвещението. Фанариотските владетели на дунавските княжества ограбват местното население,[6] но и правят някои преобразования в духа на просветения абсолютизъм (през 1746 и 1749 г. във Влашко и Молдавия е отменено крепостничеството). Откритите от тях в Букурещ и Яш академии (висши училища) стават разсадници на нова, светска образованост.[7] Отделни фанариоти, на първо място Александрос Ипсилантис, оглавяват борбата за национална независимост на Гърция.

Литература

  • Symposium: L'Epoque phanariote. Thessaloniki, 1974
  • Papachristou, P. The Three Faces of the Phanariots: An Inquiry into the Role and Motivations of the Greek Nobility under Ottoman Rule, 1683-1821. Simon Fraser University, 1992

Бележки

  1. ↑ Например: „И тоя фанариотин, архимандритът, не е дошъл за добро в Преспа“ (Димитър Талев, „Железният светилник“, I.5); „...да прогоним фанариотите от училището и народът да се учи в свое училище, на свой език. Фанариотите ни учат по своему, те изкривяват, осакатяват и ума, и езика ни. Те не ни учат на здрава наука, а ни учат как да станем гърци.“ „...най-напред народът да влезе в общината, народът, еснафите. Сетне ще изгоним фанариотите от църквата. Ще се откажем от патриката, както по много други места. Ще ги изгоним от църквата. Ще ги изгоним и от училището.“ (пак там, III.4).
  2. ↑ Philliou, C. Phanariots. - In: Encyclopedia of the Ottoman Empire (edd. G. Ágoston, B. Masters). New York, 2009, 457.
  3. ↑ Sturdza, M.-D. Dictionnaire historique et généalogique des grandes familles de Grèce, d'Albanie et de Constantinople. Paris, 1983.
  4. ↑ Mango, C. The Phanariots and the Byzantine Tradition. – In: Mango, C. Byzantium and Its Image. London, 1984, XVIII.42.
  5. ↑ Philliou, C. Phanariots. - In: Encyclopedia of the Ottoman Empire (edd. G. Ágoston, B. Masters). New York, 2009, 457.
  6. ↑ Mango, C. The Phanariots and the Byzantine Tradition. – In: Mango, C. Byzantium and Its Image. London, 1984, XVIII.43.
  7. ↑ Camariano-Cioran, A. Les academies princiers de Bucarest et de Jassy et leur professeurs. Thessaloniki, 1974.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Фанариоти&oldid=5327808“.