Царство Балхара

Древната родина на българите съгласно реконструкцията на акад. Сурен Еремян на оригиналната карта на Централна Азия от арменския географски атлас ‘Ашхарацуйц’

Карта на Азия от ок. 1720 година. По средата в зелените територии се вижда запазеното название на земите Bucharia Minor, а малко по-надолу вляво, на територията на Узбекия - Bucharia Magna

Царство Балхара е хипотеза за предполагаема държава на древните прабългари, разположена в горното течение на река Окс (днешна Амударя) и подножието и планинските долини на Хиндукуш и Памир (древната планина Имеон). Основана ок. 7 век пр.Хр. Тази хипотеза няма никакви поддръжници в световната историография, където се приема, че се касае за областта, която става известна през Античността под наименованието Бактрия по името на найния главен град Бактра, днешен Балх в Афганистан. На персийски се нарича Бахтар, на арабски — Бхалика, а на китайски — Дася. Независимото елинистическо Гръко-Бактрийско царство започва съществуването си от 255 г. пр.Хр. и до 10 година от н.е. гръко-бактрийски владетели управляват в териториите, завладени от него дори в Индия.

Въпросът за степента на държавност, реализирана в Балхара, е обект на траен изследователски интерес. По-вероятно е да става дума за местни обединения, имащи характер на конфедерации. Такава структура в земите на Средна Азия създават югоизточните сакски народи, известни от персийските сведения под името "хаумаварга" (Литвинский Б.А. "Древние кочевники... с.173"). Именно тази структура е заварена от имперските претенции на Кир II Велики през VI в.пр.Хр.

Според някои изследвания, „когато се говори за Балхара, поставена в тясно отношение към етнонима "балхика" или "бахлика", трябва да се разбира раннодържавническият период в земите на Средна Азия, започнал в началото на I хил. пр.н.е. Той се характеризира с широко проникване на ираноговорещите народи от сакски вид (източни скити), наричани в епичните материали "тури". Тези народи са носители на т.нар. андроновска култура. Предци на същата култура, както и на родствената с нея срубна култура, се оказват обитателите на знаменития археологически комплекс Аркаим. Придвижването е от запад на изток-югоизток.

Саките-андроновци се явяват основен компонент за възникналата в Средна Азия ранна бактрийска общност (акад. В.В.Бартолд, Работы по исторической географии и истории Ирана, т. VII). С възникването на различни владетелски традиции сред този родствен кръг от народи се появяват и различни етноними, често пъти отразяващи името на конкретен владетелски род. Индийските източници отразяват участието на балхика в епичните събития именно през първата половина от I хил пр.н.е в земите на Северозападна Индия (Махабхарата, Рамаяна)“.

Булхите (булхи на арменски) са описани в арменския географски атлас от 5-7 век Ашхарацуйц като уседнал занаятчийски и търговски народ, населяващ областта около големия древен град Балх съответстваща приблизително на днешен северен Афганистан и по-голямата част от Таджикистан. Появата на българите в Кавказ, а на част от тях и южно от него, е отнесено към времето на двама поредни арменски владетели: Вахаршак и синът му Аршак ( т.е. Артавазд II и Арташес II). Историческата реконструкция сочи, че събитието се отнася най-късно до I в.пр.Хр. Но като по-ранно фиксиране в арменските материали етнонимът Булх е посочен в отношение с Паропамиз (планинската система от Памир и Хиндукуш) - Имеон. Историографи от античността и ранното средновековие като Агатий Миринейски, Теофилакт Симоката и Михаил Сирийски също посочват планината Имеон като прародина на древните българи.

Названието Балхара, известно от индийските материали, придобива дублетното мидийско-персийско име Бактрия. Ранната бактрийска етнокултурна общност претърпява съществени изменения в резултат на историческите събития след идването на А. Македонски. Тя изгубва до голяма степен своята единност. Районът е подложен на непрекъснати военни действия и миграции на други народи, което предизвиква разместване сред старите обитатели. II в.пр.Хр. е време на рязка промяна. Властта на последната гръцка династия в Бактрия, наследила триумфа на Александър, е пометена от военния съюз на ираноезични народи, които преди това са отстъпили под натиска на Хунну. Започват нови етногенетични процеси. Само част от старите обитатели участват в етногенезиса на днешните таджики в Афганистан и Таджикистан, възможно и на едноименната етническа група балхара в Индия. Част от българите мигрират в Европа още преди новата ера. По късно те построяват своите каменни градове в долините на Северен Кавказ и територията край северния бряг на Черно море източно от река Аксиакус (Южен Буг) (буленсии на латински), където полагат основите на ранната българска държавност в Европа през 165 г. сл. Хр., и държавата Велика България през 632 г.

Сред държавите, явяващи се исторически наследници на последната, са средновековната Дунавска България (Първа българска държава) и Волжка България, както и съвременна България, Татарстан, Чувашия и до известна степен Балкария. Участвайки в различни племенни съюзи, древните българи участват във формирането на няколко групи народи: славянски, тюркски, угро-фински, а в някаква степен и романски и германски.

Оборване на П. Добрев и мистификацията му "Балхара"

Понятието „Балхара” на Димашки[1] всъщност се отнася за планина с твърде неясно разположение, започваща от Южен Хиндукуш, Кашмир, Северните части на Хималаите, и хребета Кайлас, на запад достига до Гуджарат и гр. Балкхор (сега село до гр. Патанкот, на границата между индийските щати Химчал-прадеш и Пенджаб), като вкл. и хребета Пирпанджал, а на изток – до стръмен проход наречен „Вратите на Китай”. Възможно е самото название Балхара, Димашки да е заимствал от по-северния планински район Болор / Балтистан.  В описанието си за местоположението на планината Балхара, Димашки казва, че между нея и Китай (Чин и Мачин) се намира земята Таджех, с едноименна столица гр. Таджех (Tadjeh), която е голяма и силна държава. Тук става дума за Тибет, Тибетската империя Тубо (Tubo) 土番 или Туфан (Tŭfán) 吐蕃 (в еп. Тан, се е произн. thōb(h)wan), съществувала между VI и ХI в., а града Таджех е първата столица, крепостта Такче (Taktsé) намираща се близо до Лхаса (Lkhasa), в окръг Chonggyä. Той дава и следнато сравнително ясно описание. От планината Балхара извира река Манджур ханш (Manjur khansh) (в тибет. Мацонг – горното течение на р. Брамапутра, *kuanγ, khonγ – река), която тече между Таджех (Тибет) и Балхара, минава близо до земята Наджа и страната ал Хайзеран, или „Бамбуковата страна“ и се влива в морето, наречено “Голям ал Маабр” (Бенгалския залив) като се разделя на 40 клона (делтата на Брахмапутра). (вж. в превода на Мехран, стр. 123) Тук под страната Наджа, трябва да се разибира царство Нанчжао (Nánzhāo) 南詔 (т.е. Южно Чжао, произн. в среднов. кит. е било nəmd(h)awh), съществувало през VIII-IX в., в съвр. Югозапеден Китай, разп. между пров. Съчуан, Тибет, Индокитай и Бирма. „Бамбуковата страна” Хайзеран (Khayzeràn) е Бангладеш[2]. Т.е. и дума не може да става за някакво отнасяне на северните части на Хималаите, които Димашки описва като “планината Балхара” с някаква мнима “българска прародина” в този район!

[1] Шамс-ад-дин Мухаммед бен Аби Талиб ад-Димашки (1230-1327 г.), арабски географ, най-известният му труд е „Космография” писан около 1300 г.: в превод на фр.език от А.Ф.Мехрен: Manuel de la cosmographie du moyen âge: https://archive.org/details/manueldelacosmo00dimagoog

[2] името може да се разгледа като двусъставно, от Банг (по-старото Бунг), в лушайски (бенгалски диалект) banglai – вътрешна стена от бамбук, bawng – бамбуков прът, ведийски (др.индоарийски) vanγśa, пенджаб. bahiņgá / vahiņgá, baņjh / vaņjh - бамбук  и деш (desh) – страна. [[Digital South Asia Library. The Dictionaries on-line - http://dsal.uchicago.edu/dictionaries/index.html]] Бангладеш е известна с многото видове бамбук които растат там. Думата за бамбук е субстратна австронезийска, в езиците от Индокитай *banγ (`abanγ / tebanγ) – бамбук. (Старостин)

Мистификацията "Балх"

В редица свои публикации, специалистът по стопанска история, проф. Петър Добрев се опитва да докаже, че древните българи принадлежат към земеделската  иранска общност, обитавала античната област Бактрия. Идеите му получават голяма популярност сред широката общественост и любителите на историята, но не и сред академичните учени. След първоначалната еуфория, по-трезвата преценка на фактите които посочва П. Добрев, сравнени с добре изучената история на тази част от Средна Азия се оказва, че те не могат да бъдат приети за коректно представени. П. Добрев твърди, че древните българи за 100% иранци и 100% уседнали земеделци, живеещи от най-древни времена в района на град Балх и историческата област Бактрия. За тях имало множество споменавания в „Махабхарата” като народа „бахлики”. По-късно, след като идват кушаните (роучжите / юечжи) – диви скотовъдци и номади, древните българи-бахлики са прогонени от Бактрия и се заселват в Кавказ, където предводителят им Вунд (Вънд) е фиксиран от арменския хронист Мовсес Хоренаци. Това е в общи линии т.нар. „Бактрийска хипотеза” която в България, започва да се цитира отчасти и от историци-професионалисти, приели я напълно безкритично.[1]

Какви са доказателствата на Добрев? Основно изхожда от чисто звуковото съвпадение гр. Балх / българи, респ. „бахлики”, както нарича древните българи в своите книги. След това цитира арменската география „Ашхарацуйц” от VII в., и споменатия в нея народ „булх”, чиято локализация е в района на Хиндокуш. Също цитира арабския автор Димашки, който споменавал областта „Балхара” също във въпросния район, „на запад от Таджех” което П. Добрев разбира погрешно като Таджикистан. Тези сведения свързва със съобщението на Михаил Сирийски, за преселението на българите от планината Имеон, която Добрев свързва с Памиро-Хиндокушкия масив в Средна Азия. Не на последно място Добрев цитира и китайските хроники, говорещи за държава Боло / Bolo  波洛 (средн. кит. „pā-lhāk”) в Средна Азия и най-вече основният му довод е за открит лексикален фонд, показващ близост с езика на съвр. „памирски таджики”. Оттук той започна да пише за „памирски” произход на българите и за прародината „Балхара край Памир”. В привеждането на своите доказателства, П. Добрев игнорира изцяло археологията и липсата на каквито и да е археологически сравнения е типична за неговото творчество. Уж кушаните прогонват „българите” от Бактрия, а като доказателствен материал за антропологичния вид на древните българи използва точно известните скулптурни кушански портрети от двореца в Халчаян (без разбира се това да се посочва). Лингвистичните му сравнения, въпреки някои интересни попадения, са лишени изцяло от сравнителен етимологичен анализ и са некоректно поднесени! Също е твърде далеч от историческата хронология на региона[2]. Що се отнася до Боло / Bolo, то отдавна е известно, както пише руският китаист А. Малявкин, че “Болу  и някои други варианти на името се явяват транскрипции на топонима Болор / Болуй. Това е планински район на юг от хребета Каракорум, разположен по горното теченияе на р. Инд и в долината на р. Гилгит, отг. на съвр. Балтистан на север от индийския (сега в Пакистан) щат Джаму и Кашмир. Този топоним е късен и се появява след VI в. [[А.Малявкин. Танские хроники о государствах  Центральной Азии. Новосибирск.1989 г., стр. 227-228: http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksRu/A_Maliavkin_Tanskiye_xroniki.pdf]], [[П. Голийски. Българите в Кавказ и Армения (II-X в.) С. 2006 г. стр. 372]] В „Географията“ и картата на Скития на Клавдий Птолемей, там където „Ашхарацуйц“ посочва народа Булх, Птолемей е посочил народа Билти (Biltae), или жителите на Балтистан, които са смес между дарди и тибетци.

Има ли основание да виждаме в Балх непременно българският етноним? Такава връзка изобщо не съществува. Източноиранското Балх отразява западноиранското Бахди / Бахтри, което в древногръцка транскрипция звучи като Бактра – главен град на областта Бактрия. Самото древно название на Балх е Бахди (Baxdi)[3]. Но в индийската литература древният автор Панини (V в.пр.н.е.) съобщава за град Бахлика, явяваща се закономерна санскритска транскрипция на авестийското му название Бахдис, което обяснява и объркването на П.Добрев. Само че названието Балх не се използва от местното население до идването на кушаните[4].

[1] на англ.ез. извадки от трудовете на П.Добрев: The Proto-Bulgarian language: http://groznijat.tripod.com/index.htm

[2] напр. в една карта в негова книга е поставил названието „Царство Балхара” върху земите на Гръко-Бактрия (вж. „Балхара край Памир”. С. 2004, приложение).

[3] Бахди / Baxdi е авест. ф-ма на ст.перс. baxtri, явно свързано с посоката запад или север, в пехлеви  ābaxtār – посоката север, в перс. bākhtar – запад, в дард. ез. paścimā, санскрит pācī, apācī – заден и западен, в перс. abhar – заден. (25) В индоиранската традиция западът се свързва със заден, задно. Предполага се че това е свързано с миграцията им в източна посока, при което посоката „запад” е винаги отзад. Названието Балх (Бахло) се появява едва в кушанската епоха.

[4] Затова говори и китайската транскрипция на името на града, използвана в “Хоу Хан-шу” – Пута 濮達, чиято възстановка в епохата Хан е: “bōkd(h)āt”, при евнетуално предаване на „r” – “bōkd(h)ār” или Бохдар / Бахдар, а не Балх. (вж. Chinese characters.'Compiled by Sergei Starostin http://starling.rinet.ru/cgi-bin/main.cgi?root=config)

Вижте също

• Прабългари
• Велика България
• Имеон
• Съкровище от Мала Перешчепина

Източници

• Eremian, Suren. Reconstructed map of Central Asia from ‘Ashharatsuyts’.
• Shirakatsi, Anania, The Geography of Ananias of Sirak (Asxarhacoyc): The Long and the Short Recensions. Introduction, Translation and Commentary by Robert H. Hewsen. Wiesbaden: Reichert Verlag, 1992. 467 pp. ISBN 9783882264852
• Бакалов, Георги. Малко известни факти от историята на древните българи. Списание Наука. Съюз на учените в България. Том 15 (2005) Книжка 1.
• Димитров, Божидар. Българите и Александър Македонски. София: Издателство Тангра, 2001. 138 стр. ISBN 9549942295
• Добрев, Петър. Непознатата древна България. София: Издателство Иван Вазов, 2001. 158 стр. ISBN 9546041211
• US Department of State. Background Note: Bulgaria. Historical Highlights.
• Fries, Lorenz and Claudius Ptolemy. Tabula IX. Europae. In: Servetus, Michael. Opus Geographiae. Lyon, 1535.
• Germanus, Nikolaus and Claudius Ptolemy. Geographia. Ulm: Lienhart Holle, 1482. (fragment)
• Бартолд В.В. "Работы по исторической географии и истории Ирана" т. VII, М. 1971.
• Литвинский Б.А. "Древние кочевники "Крыши мира", М. 1972, с. 173-174
• Алексиев-Хофарт А. "Митраизмът и древните българи", С. 2009, с. 116-120
• Войников. Живко. "Произход и преселения на древните българи, Кавказки и Азиатски паралели (в търсене на нов поглед върху стария въпрос). С. 2013 г.