Валентин Босевски

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Валентин Босевски
Министър на околната среда
Мандат30 декември 1992 – 26 януари 1995 г.
Назначен отXXXVI народно събрание
Министър-председател
1992 – 1994Любен Беров
1994 – 1995Ренета Инджова
ПредшественикВалентин Василев
НаследникГеорги Георгиев
Лична информация
Роден
Националност България
Полит. партиянезависим депутат
ОбразованиеСофийски университет
Професиялекарполитик
Портал Портална икона Политика

Валентин Мирчев Босевски е български лекар и политик, министър на околната среда през 1992 – 1995 година.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Произход и образование[редактиране | редактиране на кода]

Валентин Босевски е роден на 10 декември 1940 година в Свищов, България.[1] През 1967 година завършва Висшия медицински институт в София и от 1971 година е лекар в Българската народна армия.[1] Работи във Военномедицинска академия, където през 1987 година създава и оглавява Центъра по радиационна защита.[1][2] През 1988 – 1990 година е агент на Трето управление на Държавна сигурност с псевдоним Вихър.[3]

Политическа кариера[редактиране | редактиране на кода]

През 1990 – 1991 година Босевски е заместник-министър на околната среда, а през 1992 година главен секретар на Постоянната комисия за защита на населението при бедствия.[4]

През 1992 година Валентин Босевски става министър на околната среда в правителството на Любен Беров, като запазва този пост и в служебния кабинет на Ренета Инджова (1994 – 1995). През октомври 1995 година става президент на Националния доверителен екофонд, екологична фондация, финансирана главно от правителството на Швейцария.[1]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9. с. 63 – 64.
  2. Чернобил: Българската следа, интервю на Катя Тодорова, БНТ, 14 юни 2019.
  3. Решение No 25/ 12 февруари 2008 г. // comdos.bg. Комисия за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, 2008. с. 9 – 10. Посетен на 28 декември 2012.
  4. Цураков, Ангел, Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България, Книгоиздателска къща Труд, стр. 364, ISBN 954-528-790-X

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]