Великият инквизитор

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Великият инквизитор.

Великият инквизитор
Великий инквизитор
Достоевский и последующие.jpg
Оригинален език руски
Автор Фьодор Достоевски
Първо издание 1879-1880 г.
Руска империя
Издателство списание "Русский вестник"
Жанр поема-притча

бележки
  • първо издание на български език от 1892 г. в Шумен

Великият инквизитор е авторското название на съответната глава от романа Братя Карамазови на Фьодор Достоевски[notes 1] и притча, публикувана в списание „Руски вестник“ през юни 1879 г. (том CXLI, стр. 736—758) като съставна част от романа. Тя представлява алегоричен разказ от Иван Карамазов на Альоша Карамазов на тема християнската свобода на волята и свободата на съвестта, излага възгледите на писателя за обществото, православието, католицизма и заема ключово място не само в романа, но и в цялата система от философски ценности на автора. Достоевски нарича „Великият инквизитор“ „кулминация“ на последния си роман[notes 2].

Поемата или притчата за "Великият инквизитор" е квинтесенцията на цялостното творчество на Фьодор Достоевски.

Тази глава, ведно и след двете други: "Буди, буди" и "Бунт", е и ключът, като своеобразното духовно завещание под формата на Света троица - за цялостното разбиране на авторовото творческо наследство.[1]

Романът "Братя Карамазови" заема своеобразното последно място /на Второзаконието/ в знаменитото "Петокнижие" на писателят, започващо с "Престъпление и наказание", или по библейски: "Битие".

Систематично, символично и нумерологично в романа, главата "Великият инквизитор" е пета в книга Пета на романа - «Pro и contra» /три пъти Второзаконие/.

Чрез неговият своеобразен монолог, като един вид духовно завещание към бъдещето /завет/, авторът прави своята изповед за разбирането си за дуализма; особенната мисия на Русия за и в света, и разбира се за най-важното — за вярата.[2]

Исторически контекст[редактиране | edit source]

Ако се използват думите на Адам Мицкевич къмто Достоевски, че:

Нужно е нещо повече от талант, за да разбереш настоящето, нещо повече от гениалност — за да предвидиш бъдещето, а е много просто да обясниш миналото.

[3], то несъмнено, талантливият руски писател е повече от гениален, но някак си своеобразно странен и неразбиран за миналото, подобно на авторът на поемата.

Първите, но недостигнали до нас произведения на младият Достоевски /още юнкер/ от началото на 1840-те години са историческите драми "Борис Годунов" и "Мария Стюарт", издържани в шилеровски романтичен дух. Те разкриват авторовата транцедентна насоченост към историзма (виж исторически метод). [4]

Трудно, ако не и невъзможно, е да се посочи друг писател в световната литература, с творчество което да е било предмет на толкова много "нерешими" спорове и да е предизвиквало по-противоречиви оценки. Сред авторите повлияни от Достоевски са имена като Стефан Цвайг, Томас Ман, Албер Камю, Сартър, Бердяев, и разбира се Ницше. [5]

Старозаветен контекст[редактиране | edit source]

Самото творчество на писателят е трагично по своята същност и противоречивост — художествено единство — подобно на сътворението на света от и по Библията:

Библия романи на Достоевски значение на български
Битие Престъпление и наказание В началото
Изход Идиот Имената
Левит Бесове И повика [И повика Господ Мойсей]
Числа Юноша В пустинята
Второзаконие Братя Карамазови Думите

Творчески контекст[редактиране | edit source]

Иван Грозни показва своите съкровища на посланника на английската кралица Елизабет

В историята на руската класическа литература има негласно съревнование между двата колоса — Достоевски и Лев Толстой. Епохален е романът "Война и мир" пресъздаващ най-великата и най-героична руска история — тази от Отечествената война срещу Наполеон; последвана от възстановяването на статуквото на световната сцена от Виенския конгрес посредством Свещеният съюз (Толстой така или иначе не реализира своя замисъл да напише роман за Петър I с неговото време и реформи).[6]

Творческият отговор на Достоевски не закъснява — започва да пише знаменитото си Петокнижие, чийто своеобразен Декалог е романът "Братя Карамазови". Мащабът при Достоевски е и друг. Посредством него писателят цели да надхвърли епохата на 19 век, като разрови и ракрие назад във времето до 16 век — корените на "Матушка Рус". За целта Достоевски се усамотява в Старая Руса, веднага след победата на Русия в руско-турската и освободителна за България - война. Достоевски е сред най-яростните защитници на българската освободителна кауза, редом с Уилям Гладстон, Виктор Юго и Ото фон Бисмарк. Русия е отново първа цигулка в концерта на великите сили, а и Достоевски вижда в тази битка изпълнението на един "свещен дълг", къмто онези които дадоха на братята си четмо и писмо в т.ч. и Библията и християнизацията на понятен за народа език — неговия си.

Разбира се великата тайна на Русия и нейната мисия в глобалния свят на империите не може да бъде друга, а тя е онази "изповядана" от Иван пред Альоша, през устата на Великият инквизитор:

... Може би ти искаш да я чуеш именно от моите уста, слушай прочее: Ние отдавна не сме с тебе, а с него, това е нашата тайна! Ние отдавна не сме с тебе, а с него, вече осем века. Тъкмо преди осем века ние взехме от него онова, което ти с негодувание отхвърли, онзи последен дар, който той ти предлагаше, като ти показа всички земни царства: ние взехме от него Рим и меча на кесаря и обявихме само себе си за земни царе, единствени царе, макар и донине да не сме смогнали да доведем нашето дело до пълен завършек ? ...

Да, това е Третият Рим, или както се изповядва в писмата си от началото на този прословут XVI век, псковския монах Филотей до клисаря Михаил Григориевич Мисюрю-Мунехин и московския велик княз Василий III :

Пазете и вземете идеята, благочестиви царю, защото от всички християнски царства остана само Вашето, защото два Рима паднаха, третият стои, а четвърти няма да има.

Това е великата тайна на Русия, кореспондираща с поемата за "Великият инквизитор" на 16 век, но на Изток, и не в Севиля, а в и с Москва (отново авторова игра на думи с умишлен лапсус).

Християнско-библейски контекст[редактиране | edit source]

„Състрадание“ от Уилям Адолф Бугро

Цялото творчество на писателят е пропито от християнската идея, етика и вяра. Точно и заради това, петте му големи романа следват структурно Петокнижието по принципа на изказаното от Вернер Келер:

Никоя книга в историята на човечеството, не е имала толкова съществено значение, не е оказвала такова решително влияние върху развитието на света и не е намерила такова широко разпространение в него, както Библията.

[7] Същото важи и за творчеството на Достоевски върху мисълта на 20 век — едновременно най-динамичният и най-трагичният въобще в историята.[8]

Реализацията на християнската идея, ролята и мястото на църквата в света, и най-вече възможността това да се случи на практика, са същността на дебата в главата "Буди, буди" от романа. В "Бунт"-ът, предшестващ "Великият инквизитор", Иван Карамазов разкрива своето "его", своята същност, а във "Великият инквизитор" авторът изпитва мъдростта на света:

... Вече само по тези три въпроса сякаш е събрана в едно цяло и е предсказана цялата по-нататъшна човешка история и са показани трите образа, в които ще се слеят всичките неразрешими исторически противоречия на човешката природа по цялата земя. Това не е могло да бъде още тъй очевидно, защото бъдещето е било неизвестно, но сега, когато са изминали петнадесет века, ние виждаме, че всичко в тези три въпроса е така отгатнато и предсказано и така се е оправдало, че нищо повече не може нито да се прибави към тях, нито да се махне. ...

, подобно на текста на Светото писание.

Какво има да се прибави повече, както казва през устата на "Великият инквизитор" на Изтока — Иван (а по библейски Йоан) ? Нищо или всичко "е така отгатнато и така се е оправдало, че нищо повече не може нито да се прибави към тях, нито да се махне". В този смисъл християнско-библейският контекст е очеваден и той по своето общочовешко и хуманно значение е изразен блестящо от "бащата на социологията" Макс Вебер в писмо до своя брат Алфред Вебер по повод неговата конфирмация — от 25 март 1884 г. /само четири години след смъртта на писателят/:

Християнската религия е една от опорите, върху които почива всичко велико, създадено в този свят: възникналите държави; всички велики дела, които те са извършили; грандиозните закони и наредби, които са създали, та дори науката и всички велики мисли на човешкия род са се развивали главно под въздействието на християнството. Никога, откакто свят светува, мислите и сърцата на хората не са били така развълнувани, както от идеите на християнската вяра и християнската любов към ближния. Колкото повече се взираш в летописите на историята на човечеството, толкова по-ясно ще ти става това. Факт е, че в наше време всичко, което разбираме под понятието култура, почива на първо място върху християнството, че днес в учрежденията и подредбата на цялото човешко общество, в неговия начин на мислене и действие, всичко е свързано и зависи от християнството до такава степен, че ние дори не забелязваме и изобщо не съзнаваме повече, че във всичко, което правим и мислим, сме под влиянието на християнската религия. Християнството е общата връзка, която ни свързва с всички народи и хора, стоящи на същото равнище като нас, тъй като дори онези сред нас, които не се наричат християни или пък твърдят, че не искат да имат нищо общо с християнството, всъщност са усвоили основните мисли на християнството и действат несъзнателно според неговото учение.

[9]

Във "Великият инквизитор" авторът разкрива своето виждане и разбиране за християнството, през устата на своя емблематичен герой. Рим без християнството или християнството без Рим, или пък може би Христос без Великият инквизитор или Бог Син без Бог Баща — кое по-напред, като при филиоквето ? Това е сърцевината на въпросът на въпросите при "великия разрушител на единството и вечен дуалист" Достоевски — както го нарича Стефан Цвайг. [10]

Руско-глобален контекст - "великият инквизитор" на Русия[редактиране | edit source]

Първият руски цар и създател на Русия - Иван Грозни

Историзмът у Достоевски е очеваден дори със започването на романа с книга Първа: "Историята на едно «семейство». Полифоничността на всеки от състава му представя посредством игра на думи или умишлен лапсус — противоположна гледна точка на въпроса — кой създаде Русия:

Герой прототип с намек по първото име за
Фьодор Карамазов Светослав I слабото царуване на Фьодор I, последвано от краткотрайното на Фьодор II
Дмитрий Карамазов Дмитрий Донски
Иван Карамазов Иван Грозни
Алексей Карамазов Алексей Романов
Павел Смердяков Малюта Скуратов император Павел I (Русия)

При женските образи на Грушенка Светлова и Катерина Ивановна, нещата не са загадъчно еднозначни, както при мъжките. В техните черти се вплитат характеристиките на редица исторически пресонажи от историята на Русия.

С кулминационната точка на романа, Петокнижието и творчеството си, авторът на поемата всъщност разкрива посредством отговора на въпроса кой уби Фьодор Павлович, отговора на големия и исторически въпрос "кой уби старата нехристиянска Киевска Рус" /доколкото е имало такава разбира се, т.е. тази на развратничещия с многоженството си, и отхвърлящ християнството архиетип на "бащата на семейството"/ - това несъмнено е духовно Иван Карамазов, а реално, физическия ѝ убиец и убиец в романа е ръководещия опричнината, исторически прототип на Смердяков! [11]

В монолога на Иван към Алексей се забелязва аналогията както на Бог Отец към Бог Син, така и на Вехтия къмто Новия завет - по повод на третото от и в единството - Светия дух.

Мащабът на писателя е колосален. Авторът иска да представи на читателя именно този исторически сблъсък, който поражда и ражда новото време. Какви по-подходящи образи за това от Исус Христос и Томас де Торквемада - първият подлаган исторически на съмнение, а вторият — безспорен:

Ти ли си, ти ли си? - Но като не получава отговор, бързо прибавя: - Не отговаряй, мълчи. Та и какво би могъл да кажеш. Пък и нямаш право нищо да прибавяш към онова, което вече си казал по-рано. ... Петнадесет века се мъчихме с тази свобода, но сега с това е свършено, и то окончателно. Не вярваш ли, че е свършено окончателно? ...

Първият "исторически герой" на Достоевски от "Великият инквизитор" е всеизвестен, но вторият — кой е Томас де Торквемада — онзи който на практика създаде испанската инквизиция; онзи който успя да обедини кастилската и арагонската в испанска корона; онзи който възвести и положи темелите на бъдещата първа глобална империя - испанската; онзи, благодарение на чиито дела /независимо от оценката/ сложи началото на колумбовия обмен и не на последно място — онзи, който на Запад сложи точка на Реконкистата:

... Всичко онова, което имам да ти кажа, вече ти е известно, аз чета това в очите ти. Та аз ли ще скрия от тебе нашата тайна! Може би ти искаш да я чуеш именно от моите уста, слушай прочее: Ние отдавна не сме с тебе, а с него, това е нашата тайна! Ние отдавна не сме с тебе, а с него, вече осем века. Тъкмо преди осем века ние взехме от него онова, което ти с негодувание отхвърли, онзи последен дар, който той ти предлагаше, като ти показа всички земни царства: ние взехме от него Рим и меча на кесаря ...

Краят[редактиране | edit source]

Domine, quo vadis?

Краят на поемата е незавършен подобно на романите с продължение, които са били много популярни в средата на XIX век и между впрочем съвсем не непонятен за по-малкия Альоша, който извършва литературна кражба постфактум, целувайки брат си Иван по устните:

... Но той изведнъж мълчаливо приближава до стареца и тихо го целува по безкръвната деветдесетгодишна уста. Ето и целия отговор. Старецът трепва. Нещо мръдва в ъглите на устните му; той отива към вратата, отваря я и му казва: "Върви си и не дохождай вече ... не дохождай никак ... никога, никога!" И го пуща по "тъмните площади на града". Пленникът си отива.

Краят на Петокнижието при Достоевски, започващо с "престъплението и наказанието" е вечният руски кръст със световният ред и сигурност от 19 век — бреме огромно за плещите ѝ. Наказание достойно за "духовното престъпление" на отцеубиеца Иван и за физическия му извършител — Смердяков (Малюта Скуратов се появява епизодично на "бала на Сатаната" в "Майстора и Маргарита").

Пленникът на стареца се пуща по тъмните площади на Севиля, за да види историческия край на "своето дело" - аутодафетата и домът на онзи който е упражнявал върховната власт по време на Страстите му, а целувката гори на сърцето на стареца, останал си с предишната идея и както отвръща Альоша на Иван:

- И ти заедно с него, и ти?
Край на разкриващата сюжета част.

Преводи и постановки[редактиране | edit source]

Поемата или притчата за "Великият инквизитор" е преведена на български за първи път от В. Йорданов в Шумен през 1892 г. През сезона 1906/07 г. пътуващият съвременен театър на М. Икономов по онова време играе в провинцията сценична драматизация на "Братя Карамазови". През 1928 г. излизат на български и пълните събрани съчинения на Достоевски в 10 тома, като само до 9 септември 1944 г. на книжния български пазар са всичко 63 самостоятелните издания на писателят с общ тираж 217 хил. В периода 1959-60 г. са преиздадени събраните съчинения на Достоевски в тираж от 120 хил., а през периода 1981-94 г. излиза и 12-томното им издание — най-пълното на български език засега. [12]

През театралния сезон 2012/13 г. е премиерата на първата българска самостоятелна постановка на "Великият инквизитор".[13][14]. "Великият инквизитор" е представяна на почти всички световни театрални сцени през 20 век, а романът "Братя Карамазови" многократно филмиран. Незабравимо е превъплащението в старецът на Питър Брук[15], както и на Михаил Улянов в ролята му.

През 1942 г. немският композитор Борис Бляхер пише по Достоевски оратория за баритон, хор и оркестър «Der Großinquisitor», а автор на либретото е Лео Борхард. [16].

Бележки[редактиране | edit source]

  1. названието Легенда за Великия инквизитор е статия на В. В. Розанов от 1894 г., която с течение на времето започва да се употребява и за самата притча
  2. «Кулминационни» авторът нарича и други глави, написани по-късно.

Източници[редактиране | edit source]

  1. Достоевски, Фьодор. Братя Карамазови, стр. 14-18 (предговор). ДИ "Народна култура", 1975, библиотека Световна класика.
  2. Троев, Петко. Руска класическа литература - литературен справочник, Достоевски, стр. 63. Тилиа, 1995, ISBN 954-8706-21-0.
  3. Кошел, Пьотр. Историята на руския тероризъм, стр. 23. Ланс, 1995.
  4. Троев, Петко. Руска класическа литература - литературен справочник, Достоевски, стр. 55. Тилиа, 1995, ISBN 954-8706-21-0.
  5. Троев, Петко. Руска класическа литература - литературен справочник, Достоевски, стр. 64. Тилиа, 1995, ISBN 954-8706-21-0.
  6. Троев, Петко. Руска класическа литература - литературен справочник, Толстой, стр. 232. Тилиа, 1995, ISBN 954-8706-21-0.
  7. Христова, Маргарита. Библията в часовете по литература, стр. 8 - Част I, Библия, Стар завет. Слово, 2002, ISBN 954-432-735-3.
  8. Достоевски, Фьодор. Братя Карамазови, стр. 7 (предговор). ДИ "Народна култура", 1975, библиотека Световна класика.
  9. Демандт, Александър. Невинни ръце — Понтий Пилат в историята, стр. 302. "Изток-Запад", 2003, ISBN 954-8945-76-2.
  10. Троев, Петко. Руска класическа литература - литературен справочник, Достоевски, стр. 64. Тилиа, 1995, ISBN 954-8706-21-0.
  11. Достоевски, Фьодор. Братя Карамазови, стр. 12-13 (предговор). ДИ "Народна култура", 1975, библиотека Световна класика.
  12. Троев, Петко. Руска класическа литература - литературен справочник, Достоевски, стр. 64. Тилиа, 1995, ISBN 954-8706-21-0.
  13. "Великият инквизитор" - Театър "Провокация"
  14. "Великият инквизитор" на сцената на "Сълза и смях"
  15. Събитието Питър Брук (dnevnik.bg)
  16. Classic-online.ru. Блахер Борис (1903–1975)