Престъпление и наказание

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Престъпление и наказание
Преступление и наказание
Оригинален език руски език
Автор Фьодор Достоевски
Първо издание 1866 г.
Жанр роман
Престъпление и наказание в Общомедия

Престъпление и наказание (на руски: Преступление и наказание) е роман, написан през 1866 г. от руския писател Фьодор Достоевски. За пръв път е публикуван през 1866 в „Русский вестник“.

В Престъпление и наказание се разглеждат душевните терзания на Родион Романович Раскольников, разорен петербургски студент, който убива предумишлено безскрупулна лихварка за парите ѝ и неумишлено нейната по-млада сестра. Но така героят не разрешава финансовите си проблеми. Смята се, че Престъпление и наказание е първият (или битие) от цикъла велики романи на Достоевски (означавани като Петокнижие), който завършва с Братя Карамазови (или Второзаконие), написан малко преди смъртта му.

Преди написването[редактиране | edit source]

Достоевски започва писането на Престъпление и наказание през лятото на 1865. Самият той е в тежко материално положение, дължащо се на страстта му към хазарта, както и от желанието му да помогне на семейството на брат му Михаил, починал през 1864. Достоевски е дължал голяма сума пари на различни кредитори. Подписва договор за написване на роман, с редактора Катков, в което обяснява идеята си да напише роман за млад мъж, убил хладнокръвно лихвар, и който по-късно се опитва да избяга, оправдавайки постъпката си, но в крайна сметка споделя за престъплението.

Структура[редактиране | edit source]

Романът е разделен на 6. части, с епилог. В първите три части е представен Разколников, разумен, горд от постъпката си. Части от 4 до 6 представят „нерационалния“ и смирен Разколников. Първоначалните принципи на Разколников постепенно „умират“ в първата част, а във втората се „раждат“ новите. Кулминационната точка е по средата на фабулата.[1]

Значение на имената[редактиране | edit source]

Имената на главните герои са често игра на думи. Въпреки смисловата им натовареност, най-често те не са преведени на други езици.

Име Съдържа думата Значение
Родион Романович Раcкольников раcкол разкол
Пётр Петрович Лужин лужа локва
Дмитрий Прокофьич Разумихин разумиха многознайко
Александр Григорьевич Заметов заметить забелязвам, осъзнавам
Семён Захарович Мармеладов Мармелад мармалад/сладко
Аркадий Иванович Свидригайлов Свидригайло Литовски княз

Основни моменти[редактиране | edit source]

Романът описва убийството на алчна стара лихварка и по-младата ù сестра, от разорен петербургски студент, както и емоционалните и морални последствия за главния герой, Родион Разколников.

Малко след убийството, Разколников се разболява и ляга на легло. Обладан е от манията, че всеки го подозира за убийството. За малко не полудява, заради спомена от престъплението. Но среща Софья (Соня) Семёновна Мармеладова, проститутка, дъщеря на Семён Захарович Мармеладов, която въпреки „занаята“ си, остава дълбоко религиозна. Според някои литературни критици, връзката им е алегория на Божията любов към съгрешилите хора, както и на изкупителната сила на любовта, но тя се проявява само след признанието на Разколников.

Освен съдбата на Разколников, в романа се разглеждат най-разнообразни теми, като благотворителността, семейството, атеизма, алкохолизма, и революционната дейност. Въпреки че Достоевски се отказва от социализма, в романа се критикува установяващия се в руското общество капитализъм.

Разколников се самосъзнава като „свръхчовек“, който може да въздава справедливост, по начин, който обществото възприема като неприемлив - убиването на лихварката, с което той смята, че е извършил повече добро, отколкото зло. Преди убийството героят дели хората на въшки и богове, смята, че на втория тип всичко е позволено в името на някоя велика идея и че ако е от втория тип хора, би могъл да убие и да остане неразкрит и ненаказан, защото бабичката е нищожество. Например, Разколников споменава често Наполеон, който, въпреки пролятата кръв, не е морално виновен, понеже е „над“ обществените норми. Така и той смята, че може да премине тази обществена норма, убивайки лихварката, и използвайни парите ù за добро. За него, ако е трябвало Исак Нютон и Йохан Кеплер да убиват, дори и стотици хора, в името на просвещението, то тази жертва си е заслужавала.

След убийството Разколников скрива парите на лихварката под един камък и не ги търси повече. За убийството признава най-напред на Соня Мармеладова, изразявайки разрушаването на вътрешната си цялост със следните думи: "Нима аз старицата убих? Себе си убих, а не старицата! Ей така на, отведнъж си сложих край, завинаги!... А тази старица дяволът я уби, не аз..." (Престъпление и наказание. София, 1974. Изд. НК, стр. 437.)

Истинското наказание за Разколников не е трудовият лагер, а душевните терзания. Това се проявява в постепенното осъзнаване, че нищо не оправдава постъпките му. В крайна сметка, вътрешната борба между нехуманната му философия и определено хуманната му личност позволява изкуплението на вината му.

Вярата в Престъпление и наказание[редактиране | edit source]

Първоналачната цел на Достоевски е да обори най-дълбоките аргументи срещу християнската вяра, в частност, като се противопостави на модерния по онова време в Европа „рационален егоизъм“[2]. Олицетворение на тази философия е образът на Пьотр Петрович Лужин, който иска да се ожени за сестрата на Разколников, с цел тя да му стане прислужница. Образът на Соня пък има забележително сходство с този на блудницата от Евангелието на Йоан, гл. 8 [3] Чрез Соня е представена идеята за саможертвата: героинята жертва всичко, включително и собствената си добродетел, за да спаси семейството си от глад. Образът на Соня не се вписва във философията на рационалния егоизъм на Лужин. Изглежда, авторът е използвал образа на Лужин като въплъщение на тази философия, на Соня - на нейната противоположност, и на Разколников, който е разделен между двете. Чрез страданието на Разколников, който при убийството на лихварката се води от рационалния егоизъм, но с изкупителната сила на страданието, чрез Христовата вяра, постига истинска духовна свобода[2].

Външни препратки[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. ^ "On the Structure of Crime and Punishment, " in: PMLA, March 1959, vol. LXXIV, No. 1, p. 132-133.
  2. а б "The Religion in Crime&Punishment"
  3. Евангелие от Йоан.