Угандийско-танзанийска война

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Угандийско-танзанийска война
Период май 1978 - 11 април 1979
Място Уганда
Резултат победа за Танзания, сваляне на Иди Амин от власт
Воюващи страни
Флаг на Танзания Танзания
Flag of Uganda.svg Национален фронт за освобождение на Уганда
Флаг на Уганда Уганда
Флаг на Либия Либия
Командири
Flag of Tanzania.svg Джулиъс Ниерере
Flag of Uganda.svg Йовери Мусевени
Flag of Uganda.svg Тито Окело
Flag of Uganda.svg Иди Амин
Flag of Libya.svg Муамар Кадафи
Сили
Уганда - 70 000+
Либия - 3 000
Танзания - 100 000
Бунтовници - 6 000
Жертви и загуби
н.д. н.д.

Угандийско-танзанийската война е военен конфликт между Уганда и Танзания, продължил почти 1 год. - от май 1978 до април 1979 г.

Политическа обстановка преди началото на войната[редактиране | edit source]

Няколко години преди началото на войната отношенията между Уганда и Танзания са усложнени. След като Иди Амин идва на власт, танзанийският лидер Джулиъс Ниерере предоставя политическо убежище на сваления угандийски президент Милтън Оботе. Заедно с него в Танзания пристигат и 20 000 бежанци, в опит да се спасят от репресиите на правителството на Амин. Една година по-късно, базирани в Танзания угандийски бунтовници правят неуспешен опит да свалят Иди Амин от власт. Последният впоследствие обвинява Джулиъс Ниерере, че подкрепя бунтовническите групи и ги снабдява с оръжия.

В началото на октомври 1978 година разбунтували се войници устройват засада на Амин до президентското седалище в Кампала, но той и семейството му успяват да избягат с хеликоптер.[1] Това се случва в период, когато поддръжниците му са значително намалели.[2] Когато вицепрезидентът на Уганда генерал Мустафа Адриси бива ранен в съмнителна автокатастрофа, войниците под негово командване се разбунтуват. Иди Амин изпраща други войскови части да се справят с бунтовниците, част от които вече са пресекли границата и са избягали в Танзания.[3] Впоследствие бунтът се пренася и на нейна територия, където угандийците оказват подкрепа на разбунтувалите се войници. В отговор на това Иди Амин нарежда граничният регион Кагера да бъде окупиран и угандийската армия нахлува в Танзания.

Военни действия[редактиране | edit source]

Регионът Кагера в Танзания, оцветен в тъмночервено.

Уганда първоначално изпраща голяма военна част, която взривява единствения мост в региона Кагера. Настъплението им е подкрепено с танкове М4 Шърман. От въздуха угандийски МиГ-17 и МиГ-21 осъществяват бомбардировки, които се оказват неефективни заради лошото обучение на пилотите и неадекватната техническа поддръжка за самолетите. Непосредствено след нападението угандийските войски завземат град Киака, където избиват 8 000 цивилни.[4] Танзания отговаря светкавично на нападението от страна на Уганда, и за няколко седмици Танзанийските народни отбранителни сили (ТНОС) нарастват от 40 000 до над 100 000 души, включващи полиция, национална гвардия, бунтовници и затворническа охрана. Към тези военни части се присъединяват и угандийските бунтовнически формирования, обединени под името Национална армия за спасение на Уганда (НАСУ). В тях влизат групировката Кикоси Маалум (на Тито Окело), Фронт за национално спасение (на Йовери Мусевени) и Движение "Спасете Уганда" (на Акена Поджок).

Танзанийските военни купуват ракетна установка БМ-13 Катюша (позната в Танзания като саба саба) и започват ефективно да бомбардират цели в Уганда.[5] Танковете Шърман се оказват неспособни да унищожат далеч по-модерните за времето си танзанийски Тип 59. На 28 октомври 1978 МиГ-17 на угандийските ВВС бива свален от войници на Танзания, въоръжени с 9К32 Стрела-2. Няколко дни по-късно е свален още един изтребител.[6] Угандийската армия започва да отстъпва. На 20 януари 1979 ТНОС, въоръжени с танкове Тип 59 и изтребители МиГ-21МФ, пресичат границата с Уганда и започват контранастъпление. В това време обаче в помощ на угандийците пристигат 3 000 либийски войници с танкове Т-54 и Т-55, БТР-и, обикновена и ракетна артилерия, както и подкрепа от въздуха.[7] На 29 март 1979 година бомбардировач Ту-22 пуска 20 250-кг бомби ФАБ-250 над Мванза, но без никакъв ефект. Либийските войски, изпратени на тази военна експедиция, представляват съвкупност от редовни войски, народна милиция, както и африканци от държавите на юг от Сахара. В даден момент обаче либийците се оказват на предната линия на сраженията, а угандийските им съюзници отстъпват бързо назад заедно с част от оръжията им.[8]

Танзанийците продължават настъплението си към Кампала. Блатата на север от Лукая обаче спират техните войски. Танзанийските военни изпращат 201-ва бригада да прекоси блатото. На по-опитната 208-ма бригада е наредено да го заобиколи на запад, в случай, че 201-ва бъде унищожена. В това време либийците изпращат голяма войскова част с 15 танка Т-55, десетина БТР-а и ракетни установки БМ-21 към Масака. Вместо да достигне града тя се среща с танзанийската военна част в блатото и започват сражения. 201-ва бригада отстъпва в безпорядък. Въпреки това, в нощта между 11 и 12 март 1979 г., придвижилата се на север 208-ма бригада атакува либийските части от северозапад, заедно с реорганизираната 201-ва бригада, която удря от юг. Резултатът е безспорна победа на танзанийските части, които успяват да избият над 200 либийски и още толкова угандийски войници, а останалите отстъпват бързо.

ТНОС, заедно с НАСУ продължават да напредват към Кампала, срещайки незначителна съпротива. По пътя цялото оборудване на угандийските ВВС от изтребители МиГ-17 и МиГ-21 бива пленено. По-ожесточени сражения има за летището в Ентебе. Танзанийските войски превземат Кампала на 10 април 1979 година, като основният им проблем не са били угандийските войски, а по-скоро липсата на карти за града. Иди Амин успява да избяга в Либия, а после в Саудитска Арабия. Либийските войски отстъпват до град Джинджа, и след това се завръщат в страната си през Кения и Етиопия. На 3 юни танзанийската армия достига границата със Судан, и последните сражаващи се войскови части на Уганда капитулират.

Последици[редактиране | edit source]

След свалянето на Иди Амин от власт следва период на усилена борба за власт в Уганда. Танзания инсталира Юсуф Луле като президент на страната. През юни 1979 след спор върху правомощията на президентската институция Луле е заменен от Годфри Бинайса.

Последствията за Танзания също са негативни. Организацията за африканско единство отказва да подкрепи финансово затруднената в следствие на войната страна, и заклеймява инвазията. Друг повод за негативно отношение към Дар ес Салаам е и подкрепата ѝ за държавния преврат на Сейшелите през 1977 година. Накрая Танзания се принуждава сама да плаща репарации на Уганда, и да издържа мироопазващите си сили на угандийска територия. Това предизвиква значително отслабване на танзанийската икономика.

Въпреки това и до днес угандийските граждани възприемат танзанийските войници като освободители.[9] През пролетта на 2007 година Уганда изплаща военен дълг от 67 млн. долара на Танзания.[10]

Източници[редактиране | edit source]

  1. an Idi-otic invasion, сп. Тайм, 13 ноември 1978
  2. Not even an archbishop was spared, Уийкли Обзървър, 16 февруари 2006
  3. an Idi-otic invasion, сп. Тайм, 13 ноември 1978
  4. Уганда и Танзания, 1972-79
  5. Fighting for Amin, Дъ Ийст Африкан, 8 април 2002
  6. Уганда и Танзания, 1972-79
  7. Kenneth M. Pollack, Arabs at War: Military Effectiveness 1948-91, University of Nebraska Press, Lincoln and London, 2002
  8. Танзанийско-Угандийска война 1978-79
  9. Уганда изплаща на Танзания военен дълг от $67 млн.
  10. Уганда изплаща на Танзания военен дълг от $67 млн.

Вижте също[редактиране | edit source]