Английска банка

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Централната банка на Англия или понякога на български като Банката на Англия или Английската банка (от английски: Bank of England или формално Governor and Company of the Bank of England) е въпреки името си (на английски означава Банка на Англия) централната банка на Великобритания в цялост, и е моделът по който модерните големи централни банки са базирани, банката е създадена през 1694.

Създадена през 1694 г., тя е втората в света централна банка след Банката на Швеция, която е учредена през 1668 г. Първоначално е организирана като частна банка и едва след нейната национализация през 1946 г. става публична организация, напълно принадлежаща на правителството.

Банката на Англия, бивша „Гуверньор и Компания на Банката на Англия“, е централната банка на Обединеното кралство и модел, по който повечето централни банки са направени. Създадена през 1694, Банката е втората най-стара банка на света след Шведската банка и осмата банка в света. Тя е създадена с дългосрочни банкови привилегии, включително и печатането на банкноти и все още е банкер на Нейно Величество. Банката е била частна институция до национализацията ѝ през 1946 г.

През 1998 г. става независима публична организация, която е притежание на Ковчежника, който представлява правителството и има пълна независимост в провеждането на паричната политика.

Банката е едната от осемте банки, които имат право да печатат банкноти в Обединеното кралство, но притежава монопол при печатането на банкноти в Англия и Уелс и регулира печатането на банкноти от частни банки в Шотландия и Северна Ирландия.

Към банката функционира Комитет по паричната политика, които отговаря за провеждането на паричната политика и установяването на основния лихвен процент. Трезорът има делегирани права да дава заповеди на комитета, в случай че това е наложително и е в интерес на обществото и при крайни икономически ситуации. От 2011 г функционира и Комитет по финансова политика, който осъществява регулацията на финансовия сектор в Обединеното Кралство.

Централата на банката се намира в Лондон от 1734 г. насам. Марк Карни става гуверньор на банката на 1 юли 2013 г. Той е първият гуверньор на банката, който не е британец.

История[редактиране | edit source]

Разгромната военноморска загуба на Англия от Франция при Бийчи хед (1690) по време на Деветгодишната война става движеща сила за стремежа на Англия да възвърне позициите си като морска сила. Англия няма друг избор, освен да създаде могъщ флот. За съжаление публични средства липсват, а кредитът на доверие на народа към правителството на Уилям III е толкова нисък, че е невъзможно да се намерят над един милион паунда, от които правителството се нуждаел за нови кораби.

За да стане възможен заемът, заемодателите основават банка като търговска компания с гуверньор — оттам и името „Гуверньор и Компания на Банката на Англия“. На банката се дават изключителни права да управлява бюджета на правителството и тя е единствената, която има право да печата банкноти. Съдружниците имали право да дават на правителството пари в брой и да издават банкноти срещу държавни облигации, които от своя страна също са могли да бъдат давани назаем. Сумата от 1.2 милиона паунда била събрана за 12 дни, като половината от нея е използвана за флота. Като страничен благоприятен ефект се развива индустрията, защото възстановяването на флота изисквало много доставчици — от ковачи до земеделци. Всичките това помага на икономиката да се трансформира и помага на кралство Великобритания да се превърне в доминираща световна сила в края на 18 и началото на 19 век.

Създаването на Английската банка през 1694 г. става по план, предложен от шотландския финансист Уилям Патерсън три години преди това, но неосъществен. Кралската харта е утвърдена на 27 юли с приемането на Тонидж Акт от 1694. Инвеститорите получили акции на банката в количества, пропорционални на вложените от тях пари. Първият кредит е заем на правителството от 1.2 милиона паунда. Публичните финанси са били в толкова тежко положение, че лихвата по кредита е 8% на година, а освен това имало такса за управление от 4 000 паунда на година. Първият гуверньор на Банката е сър Джон Хублън, който е изобразен на банкнотата от 50 паунда, издадена през 1994 г. Хартата е обновявана през 1742, 1764 и 1781.

Макар да била основана като официален банкер на държавата, Английската банка си останала изцяло частна холдингова компания. С набраните от банката средства през следващите няколко века били финансирани завоевателните войни и експедиции на най-голямата империя в историята на човечеството

Първоначално Банката се намира в Уолбрук, Лондон, където през 1954 г. по време разкопки археолози разкриват останките от древен римски храм на Митрас. Останките от храма са може би най-известните римски останки в Лондон за целия 20 век и са изложени публично.

Банката се премества на сегашния си адрес на Треднийдъл стрийт и в последствие придобива съседните имоти, за да се създаде сегашната постройка. Повторното построяване на Банката от Хърбърт Бейкър, който разрушава по-голямата част от по-ранната постройка на сър Джон Соун, е описано от историка по архитектура Николаус Певзнер като „най-голямото архитектурно престъпление, извършено в Лондон през 20 век”.

Когато идеята и реалността за държавния дълг се появяват през 18, той също се управлява от Банката. С подновяването на хартата през 1781 г. банката е била банка на банките – пазейки достатъчно злато, за да покрие банкнотите. Това е било така до 26 февруари 1797 г., когато войната дотолкова изчерпва златните резерви, че правителството забранява на Банката да се разплаща в злато. Тази забрана трае до 1821 г.

Банката се е отървавала на косъм и в други събития. През 1780 г., протестиращи в Лондон се опитват да нахлуят в сградата. В резултат на това, до 1973 г., всяка нощ е имало патрулиращи войници, които са пазели банката и националното злато.

19 век[редактиране | edit source]

Банковата харта от 1844 обвързва печатането на банкноти към златните резерви и дава изключителни права на Банката по отношение на печатането на банкноти. Частните банки, които са имали правото преди хартата, продължили да печатат пари, но при условие, че централите им са били извън Лондон и при условие, че са депозирали някакъв вид гаранция за отпечатаните банкноти.

През деветнайсети век Английската банка изиграла ролята на фокус и стабилизиращ фактор в световната парична и банкова система. Според Джон Кенет Гълбрайт,

от всички институции, свързани с икономиката, нито една не се е радвала на подобен престиж толкова дълго време. Във всяко отношение Банк ъф Ингланд е за парите това, което е свети Петър за християнската вяра. И тази репутация е заслужена, защото голяма част от изкуството, както и известна част от мистерията на управлението на парите произлизат от нея.

Д. Гълбрайт, [1]

20 век[редактиране | edit source]

Великобритания се придържа към златния стандарт до 1931 г., когато златните резерви и тези в чуждестранна валута се преместват формално в Министерство на финансите, но управлението им е остава поверено на Банката. През 1998 г. Банката получава право да отговаря и за лихвената политика.

По време на управлението на Монтагю Норман, от 1920 г. до 1944 г., Банката прави умишлени опити да се оттегли от банкирането на дребно и да се превърне в централна банка. През 1946 г., скоро след края на мандата на Норман, банката е национализирана по времето на управлението на лейбъристите.

След 1945 г. Банката следва политиките на икономиката на Кейнс, и по-конкретно „лесните пари” и ниските лихвени проценти в опит да стимулира потреблението. Банката се опитва да поддържа постоянен обменен курс и да се справи с инфлацията и слабия паунд с помощта на по-висок контрол върху кредити и обмяната.

През 1981 г. задължението банките да поддържат определен резерв от техните депозити в Банката е отменено.

На 6 май 1997 г. след парламентарните избори, които докарват лейбъристите на власт за първи път от 1979 г., министърът на финансите Гордън Браун обявява, че Банката ще има пълна независимост върху паричната политика. Позовавайки се на условията от Акта на английската централна банка от 1998, Комитета по парична политика на Банката има еднолична отговорност да определя лихвените проценти, така че да се постигне определения инфлационен процент от 2.5%. Рамката на инфлацията е свалена на 2% откакто „потребителската кошница” става основен инфлационен индекс. Ако инфлацията е с 1% повече или по-малко от зададеното ниво, гуверньорът на Банката трябва да напише писмо до финансовия министър обяснявайки ситуацията и нейното решение.

Предаването на властта върху паричната политика в ръцете на Банката е основен приоритет в икономическата политика на либералните демократи по време на изборите през 1992 г.

Функции на банката[редактиране | edit source]

Банката изпълнява всички функции на една централна банка. Най-важната от тях е поддържането на ценовата стабилност и подкрепянето на икономическите политики на правителството, чрез което се стимулира икономически растеж. Има два основни сектора, в които Банката се е концентрирала, за да функционира ефективно.

Парична стабилност[редактиране | edit source]

Стабилните цени и увереността във валутата са двата основни критерия за парична стабилност. Стабилните цени се поддържат чрез придържане към инфлационния процент, който е предварително зададен от правителството. Централната банка има за цел да чрез регулирането на лихвения процент, който се определя от Комитета по парична политика и чрез други методи.

Финансова стабилност[редактиране | edit source]

Поддържането на финансовата стабилност включва протекция срещу заплахи към финансовата система. Заплахите за финансовата система са засичани от разузнаването на Банката, като и разузнаването на пазарите. Впоследствие заплахите се отстраняват чрез финансови и други операции, както във Великобритания, така и в чужбина. При изключителни обстоятелства банката може и да бъде кредитор от последна инстанция предоставяйки кредити, когато нито една друга институция не може да го направи. Английската народна банка работи и с други институции, за да подсигури паричната и финансова стабилност:

  • Министерство на финансите – департаментът на Правителството, който е отговорен за финансовата и икономическа политика
  • Други централни банки и международни организации, с цел подобряването на международната финансова система.

Банката действа като банкер на правителството и поддържа сметката на Консолидирания фонд на правителството, както и резервите на държавата във валута и злато.

Английската банка има монопол върху печатането на банкноти в Англия и Уелс. Шотландските и северно-ирландските банки са запазили правото си да печатат банкноти, но те трябва да имат покритие с депозити в централната банка, с изключение на няколко милиона паунда, които представляват банкноти в циркулация от 1845 г.

От 1998 г. насам отговорността по определянето на официалния лихвен процент носи UK debt management office.

До 1998 г. Банката е била отговорна за регулацията и надзора на банковия и застрахователния сектор, след което тази отговорност е прехвърлена на финансовия регулатор Financial Services Authority (FSA). След финансовата криза от 2008 г. новото банково законодателство (Financial Services Act 2012) разпределя отговорността по регулацията и надзора на банковия и застрахователен сектор между две новосъздадени агенции и Английската банка.

Печатане на банкноти[редактиране | edit source]

Банката печата банкноти от 1694 г. Първоначално банкнотите са били изписвани ръчно и въпреки че от 1725 г. нататък са били отпечатвани частично, касиерите е трябвало да разписват банкнотите, за да ги направят използваеми. От 1855 г. банкнотите вече са изцяло печатни. До 1928 г. всички банкноти са били „Бели банкноти”, отпечатани в черно отпред и бяло отзад. През 19 и 20 век „белите банкноти” са били с деноминация от 1 и 2 паунда. През 20 век „белите банкноти” са били печатани в деноминации между 5 и 1000 паунда.

До средата на 19 век другите търговски банки също са имали право да печатат банкноти и техни банкноти са били често срещани в обращение. Банковата харта от 1844 г. започва процеса на ограничаването на печатането на банкноти. На новите банки е забранено да печатат нови банкноти. В процеса на сливането на малките провинциални банки с големите, те също губят правото си да печатат банкноти. Последната частна банка, която е имала право да печата банкноти в Англия и Уелс до 1921 г. е Фокс, Фаулър и Ко. Макар че Хартата ограничава правата на частните банки да печатат пари, в днешно време има три търговски банки в Шотландия и четири в Северна Ирландия, които продължават дейността си по печатане, но то е регулирано от държавната банка.

В началото на Първата световна война е гласуван законът за валутите и банките, давайки правото на държавния трезор за печата банкноти от 1 и 10 шилинга.

Трезор[редактиране | edit source]

Банката е пазител на официалните златни резерви на Обединеното кралство, както и на много други държави. Трезорът, който се намира в подземията на Лондон, има площ, по-голяма от втората най-висока сграда в Лондон и се отваря с ключове, дълги 3 фута[2]. Английската народна банка е петнадесети по големина пазител на златни резерви в света, пазейки 4600 тона злато[3]. Към февруари 2012 златните депозити в банката се оценяват на 156 милиарда паунда[4].

Източници[редактиране | edit source]

  1. Уедърфорд, Джак. История на парите. Обсидиан, 2001. ISBN 954-769-003-5. с. 203.
  2. ((en)) Hanlon, Mike. The Big Picture: This vast vault of gold under the Bank of England should weather the credit crunch. // Daily Mail. London, 22 October 2008.
  3. ((en)) World's Top Gold Reserves By Countries. // Exclusive Economy, 16 March 2011. Посетен на 2012-08-25.
  4. ((en)) Inside the vaults of the Bank of England | The Sun |News. // The Sun, 2 February 2012. Посетен на 2012-08-25.

Външни препратки[редактиране | edit source]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ   Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Bank of England“ в Уикипедия на английски. Оригиналната статия, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание, Споделяне на споделеното“, а за статии създадени преди юни 2009 — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната статия, както и преводната страница, за да видите списъка на съавторите.