Арктур

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Арктур
Звезда
Boötes IAU.svg
Местоположение на звездата в съзвездието Воловар.
Общи данни
Ректасцензия 14h 15m 39,7s
Деклинация +19° 10′ 56″
Разстояние 36,7 ± 0,2 ly
Видима зв. величина (V) −0,05
Съзвездие Воловар
Астрометрия
Радиална скорост (Rv) −5,19 km/s
Видимо движение на звездите (μ) RA: −1093,45 mas в год.
Dec: −1999,40 mas в год.
Паралакс (π) 88,83 ± 0,5 mas
Абсолютна звездна величина (V) −0,30 ± 0,02
Характеристики
Спектрален клас K0 III
Цветови индекс (B − V) +1,23
Цветови индекс (U − B) +1,28
Физически характеристики
Маса 1,08 ± 0,06 M
Радиус 25,4 ± 0,2 R
Възраст 7,1 млрд. год.
Повърхностна темп. 4286 ± 30 K
Светимост (LS) 170 L
Металичност −0,52 ± 0,04 dex
Повърхностна гравитация 1,66 ± 0,05 cgs
Арктур в Общомедия

Арктур (α Boötis; Алфа от Воловар) е четвъртата най-ярка звезда в небето и най-ярката звезда от съзвездието Воловар. Тя е с нулева звездна величина и мек оранжев цвят. Арктур е забележителен обект в северните пролетни нощи. Това е най-ярката звезда на северното небесно полукълбо и 4-та по яркост звезда в цялото небе след Сириус, Канопус и Алфа Кентавър. Арктур се намира на 37 св. г. от нас и е класически оранжев гигант с повърхностна температура около 4300 келвина.[1] Звездата има 180 пъти по-голяма яркост от слънчевата и диаметър, равняващ се на 1/4 от диаметъра на орбитата на Меркурий. Арктур се движи с голяма скорост в сравнение с другите ярки звезди. Като гигант тежащ 1,5 пъти повече от Слънцето, звездата вече е превърнала своето водородно гориво в хелий. Тя е започнала процеса на изгаряне на хелия и превръщането му във въглерод.

Традиционното название на звездата идва от старогръцкото Ἀρκτοῦρος, означаващо „пазител на мечката“.[2]

Наблюдение[редактиране | редактиране на кода]

С видима звездна величина от −0,05, Арктур е най-ярката звезда в северното нощно небе. Френският математик и астроном Жан-Батист Морен наблюдава Арктур с телескоп още през 1635 г. При залез Слънце звездата може да се види и с невъоръжено око.[3]

Арктур се вижда от двете земни полукълбо, тъй като се намира на 19° северно от небесния екватор. Звездата кулминира в полунощ на 27 април и към 9 часа вечерта на 10 юни. Птолемей описва Арктур като „червеникава“. Тя има B-V цветови индекс от +1,23, което приблизително по средата между Полукс (B-V +1,00) и Алдебаран (B-V +1,54).[3]

Физически характеристики[редактиране | редактиране на кода]

Оптично изображение на Арктур.

Според данните за годишно изместване на паралакса от 88,83 милиарксекунди, предоставени от спътника Хипаркос, е установено, че Арктур се намира на 36,7 светлинни години (11.26 парсека) от Слънцето. Паралксът има допустима грешка от 0,54 милиарксекунди, което дава грешка в разстоянието от ± 0,23 светлинни години (0,069 парсека).[4] Поради близостта си до нас, Арктур има голямо собствено движение от две арксекунди на година.

Арктур се движи бързо (122 km/s) спрямо Слънцето и в днешно време се намира почти до най-близката си точка до Слънцето. Най-близко ще се намира след около 4000 години. Арктур се движи заедно с група от 52 други звезди, като колективно те се наричат „Поток на Арктур“.[5]

С абсолютна величина от -0,30, Арктур е една от най-светими звезди около Слънцето, заедно с Вега и Сириус. Тя е около 110 пъти по-ярка от Слънцето във видимия диапазон, но повече от излъчването ѝ е в инфрачервения диапазон. Общата ѝ болометрична изходна мощност е около 180 пъти по-голяма от тази на Слънцето. По-слабото излъчване във видимия диапазон се дължи на по-ниската ефикасност на звездата, тъй като повърхностната ѝ температура е по-ниска от тази на Слънцето.

Арктур е еволюирал червен гигант от спектрален клас K0 III. Бидейки най-ярката звезда от клас K в небето, тя става обект на спектрален атлас, съставен от спектрите ѝ, заснети от обсерваторията Маунт Уилсън в Калифорния през 1960-те години.[6] Следващите атласи на звездата покриват още повече дължини на вълната, а тя се превръща във важна отправна точка в звездната спектроскопия.

Масата на Арктур не може да бъде измерена директно, но моделите сочат, че тя вероятно е малко по-голяма от Слънцето. Еволюционните данни от наблюдаваните физически параметри дават маса от 1,08 ± 0,06 M,[1] докато съотношението на кислородните изотопи дават маса от 1,2 M.[7] Звездата проявява магнитна активност, която загрява короналните структури и претърпява магнитни цикли (подобно на Слънцето), с период вероятно по-малко от 14 години. Във фотосферата на звездата е засечено слабо магнитно поле с големина около 0,5 G. Магнитната дейност е ротационно модулирана.[8]

Възрастта на звездата е оценена на 6 – 8,5 милиарда години,[1] макар да съществуват някои неясноти относно еволюционния ѝ статут.[9] В момента се изкачва по разклонението на червените гиганти в диаграмата на Херцшпрунг-Ръсел. Арктур е изразходила водорода в ядрото си и в момента активно изгаря водородната си обвивка.[9]

Металичността на звездата представлява около една трета от тази на Слънцето.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в I. Ramírez. Fundamental Parameters and Chemical Composition of Arcturus. // The Astrophysical Journal 743 (2). декември 2011. DOI:10.1088/0004-637X/743/2/135. с. 135.
  2. Ἀρκτοῦρος. // A Greek-English Lexicon. Посетен на 16 януари 2019.
  3. а б Schaaf, Fred. The Brightest Stars: Discovering the Universe Through the Sky's Most Brilliant Stars. Hoboken, New Jersey, John Wiley and Sons, 2008. ISBN 978-0-471-70410-2. с. 126 – 36.
  4. van Leeuwen, F.. Validation of the new Hipparcos reduction. // Astronomy and Astrophysics 474 (2). ноември 2007. DOI:10.1051/0004-6361:20078357. с. 653 – 64.
  5. Ramya, P. и др. Chemical compositions of stars in two stellar streams from the Galactic thick disc. // Monthly Notices of the Royal Astronomical Society 425 (4). 2012. DOI:10.1111/j.1365-2966.2012.21677.x. с. 3188.
  6. Griffin, R. E., Griffin, R.. A photometric atlas of the spectrum of Arcturus, λλ3600 – 8825Å. Cambridge, Cambridge Philosophical Society, 1968.
  7. Abia, C. и др. Carbon and oxygen isotopic ratios in Arcturus and Aldebaran. Constraining the parameters for non-convective mixing on the red giant branch. // Astronomy & Astrophysics 548. 2012. DOI:10.1051/0004-6361/201220148. с. A55.
  8. Sennhauser, C. и др. First detection of a weak magnetic field on the giant Arcturus: remnants of a solar dynamo?. // Astronomy & Astrophysics 529. май 2011. DOI:10.1051/0004-6361/201015445. A100. с. 6.
  9. а б Pavlenko, Ya. V.. The carbon abundance and 12C/13C isotopic ratio in the atmosphere of Arcturus from 2.3 µm CO bands. // Astronomy Reports 52 (9). September 2008. DOI:10.1134/S1063772908090060. с. 749 – 759.