Арнолд Шьонберг

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Арнолд Шьонберг
Arnold Schoenberg
австрийски композитор
Шьонберг в емиграция през 1948 г.
Шьонберг в емиграция през 1948 г.

Роден
Починал
13 юли 1951 г. (76 г.)
Националност Флаг на Австрия Австрия
Професия композитор, педагог, диригент

Уебсайт Страница в IMDb
Арнолд Шьонберг в Общомедия

Арнолд Франц Валтер Шьонберг (на немски: Arnold Franz Walter Schoenberg[1], на български също: Шонберг[2]) е австрийски композитор. Известен е най-вече с модернистичните си приноси към музиката на 20 век: създава музикалната система от дванадесет тона, наречена додекафония, и е един от първите композитори на атонална музика.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 13 септември 1874 г. в еврейския квартал на Виена Леополдщат. Майка му Паулина Наход (1848—1921), родена в Прага, е учителка по пиано. Баща му Самуил Шьонберг (1838—1889), роден в Пресбург (днес Братислава), е собственик на магазин.

От 8-годишна възраст започва уроци по цигулка и композира първите си произведения за този инструмент. Поради безпаричие обаче продължава музикалното си образование чак на 21-годишна възраст, когато композиторът Александър фон Землински открива таланта му, започва да го подпомага и обучава за известно време по контрапункт. Преди всичко обаче Шьонберг е автодидакт, както сам споменава в едно интервю.

Ранните творби на Шьонберг са повлияни от романтизма. Първото му успешно произведение е струнният секстет „Просветлена нощ“ от 1899 г. по творба на Рихард Демел, изпълнен в типичния за Вагнер хроматичен стил на кратки мотиви, които се развиват в постоянна градация. Този секстет е и най-често изпълняваната творба на Шьонберг; благодарение на нея той получава преподавателски пост в Консерваторията на Щерн в Берлин, където остава до 1903 г.

Портрет от Егон Шиле, 1917

Между 1903 и 1907 г. Арнолд Шьонберг продължава експериментите си с хроматичната хармония; а от следващата година започва да пише атонална музика, овладява музикалния експресионизъм и придава директен израз на чувствата в творбите си. Шокира публиката с дисонанса в своите „Три пиеси за пиано“ и песенния цикъл „Книгата на висящите градини“. Но революционният му стил намира ученици и последователи сред композиторите в лицето на Густав Малер, Антон Веберн и Албан Берг, с които Шьонберг се е запознал още с връщането си във Виена през 1903 г. По този начин възниква т.нар. Втора виенска музикална школа (първата включва Моцарт, Хайдн, Бетховен).

През 1925 г. получава покана да преподава в Пруската академия на изкуствата, където остава до 1933 г., въпреки че от 1898 г. е последовател на лутеранската църква. Уволнен от нацистите заради еврейския си произход, Шьонберг заминава за Париж, откъдето емигрира за Лос Анджелис, САЩ. Там Шьонберг създава някои от най-значимите си творби: „Четвърти струнен квартет“, „Струнно трио“, „Концерт за цигулка“, „Ода за Наполеон“, „Оцелелият от Варшава“.

Гробът на Шонберг в Централното гробище на Виена.

Преподава в Университета на Южна Калифорния и Калифорнийския университет в Лос Анджелис (1936-1944), оказвайки влияние върху цяло поколение млади американски композитори. Приема отново юдейската вяра и написва няколко религиозни музикални произведения, сред които музикален съпровод към еврейската молитва „Кол Нидре“ за равин, хор и оркестър, и недовършените: оратория „Стълбата на Яков“ и опера „Мойсей и Арон“.

Умира на 13 юли 1951 г. в Лос Анджелис.

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

  • Streichquartett D-Dur zwei Violinen, Bratsche und Violoncello (1897)
  • op. 1 Zwei Gesänge für eine Baritonstimme und Klavier (1898)
  • op. 2 Vier Lieder für eine Singstimme und Klavier (1899)
  • op. 3 Sechs Lieder für eine mittlere Singstimme und Klavier (1899–1903)
  • op. 4 Verklärte Nacht, Sextett für 2 Violinen, 2 Violen und 2 Violoncelli (1899)
  • Gurre-Lieder (1900–1911). Kantate für Soli, Chor und Orchester.
  • op. 5 Pelleas und Melisande (nach dem Drama von Maurice Maeterlinck) Symphonische Dichtung für Orchester (1902–1903)
  • op. 6 Acht Lieder für eine Singstimme und Klavier (1903–1905)
  • op. 7 Quartett (d-Moll) für 2 Violinen, Viola und Violoncello (1904–1905)
  • op. 8 Sechs Orchesterlieder (1903–1905)
  • op. 9 & op. 9b 1 Kammersymphonie für fünfzehn Soloinstrumente (großes Orchester) (1906)
  • op. 10 Zweites Quartett (fis-Moll) für zwei Violinen, Viola, Violoncello und eine Sopranstimme (1907–1908)
  • op. 11 Drei Klavierstücke (1909)
  • op. 12 Zwei Balladen für Gesang und Klavier (1907)
  • op. 13 Friede auf Erden für gemischten Chor a cappella (1907)
  • op. 14 Zwei Lieder für Gesang und Klavier (1907–1908)
  • op. 15 15 Gedichte aus „Das Buch der hängenden Gärten“ von Stefan George für eine Singstimme und Klavier (1908–1909)
  • op. 16 Fünf Orchesterstücke in der Originalfassung für großes Orchester (1909, revidiert 1922)
  • op. 17 »Erwartung« Monodram in einem Akt, Dichtung von Marie Pappenheim (1909)
  • Drei Stücke für Kammerensemble (1910)
  • op. 18 »Die glückliche Hand« Drama mit Musik (1910–1913)
  • op. 19 Sechs kleine Klavierstücke (1911)
  • op. 20 »Herzgewächse« (Maurice Maeterlinck) für hohen Sopran, Celesta, Harmonium und Harfe (1911)
Скандалният концерт, карикатура в Die Zeit от 6 април 1913. Шьонберг дирижира „Пет песни за оркестър“ на Албан Берг.
  • op. 21 »Pierrot lunaire« (1912) für eine Sprechstimme, Klavier, Flöte (auch Piccolo), Klarinette (auch Bassklarinette), Geige (auch Bratsche) und Violoncello
  • op. 22 Vier Lieder für Gesang und Orchester (1913–1916)
  • Die Jakobsleiter (1915–22). Oratorium (Fragment)
  • Die eiserne Brigade (1916). Marsch für Streichquartett und Klavier
  • op. 23 Fünf Klavierstücke (1920–1923)
  • op. 24 Serenade für Klarinette, Bassklarinette, Mandoline, Gitarre, Geige, Bratsche, Violoncello und eine tiefe Männerstimme (4. Satz: Sonett von Petrarca) (1920–1923)
  • op. 25 Suite für Klavier (1921–1923)
  • op. 26 Quintett für Flöte, Oboe, Klarinette, Horn und Fagott (1923–1924)
  • op. 27 Vier Stücke für gemischten Chor (1925)
  • op. 28 Drei Satiren für gemischten Chor (1925–1926)
  • op. 29 Suite für Kleine Klarinette, Klarinette, Bassklarinette, Geige, Bratsche, Violoncello und Klavier (1925–1926)
  • op. 30 Drittes Streichquartett (1927)
  • op. 31 Variationen für Orchester (1926–1928)
  • op. 32 »Von heute auf morgen« Oper in einem Akt (1928–1929)
  • op. 33a & op. 33b Klavierstücke (1929/1931)
  • op. 34 Begleitungsmusik zu einer Lichtspielscene (Drohende Gefahr, Angst, Katastrophe) (1929–1930)
  • op. 35 Sechs Stücke für Männerchor (1929–1930)
  • Suite im alten Stile (G-Dur) für Streichorchester (1934)
  • op. 36 Concerto for Violin and Orchestra (1934–1936)
  • op. 37 Fourth String Quartet (1936)
  • Moses und Aron (1923–1937). Oper in 3 Akten (Fragment)
  • op. 38 & op. 38b Kammersymphonie Nr. 2 (in es-Moll) für kleines Orchester (1906–1939)
  • op. 39 Kol nidre für Sprecher (Rabbi), gemischten Chor und Orchester (g-Moll) (1938)
  • op. 40 Variations on a Recitative for Organ (in D) (1941)
  • op. 41 Ode to Napoleon Buonaparte (Lord Byron) for String Quartet, Piano and Reciter (1942)
  • op. 42 Concerto for Piano and Orchestra (1942)
  • op. 43a & op. 43b Theme and Variations for Full Band (Orchestra) (1943)
  • op. 44 Prelude for Mixed Chorus and Orchestra (zur Genesis Suite, 1945)
  • op. 45 String Trio (1946)
  • op. 46 A Survivor from Warsaw for Narrator, Men's Chorus and Orchestra (1947)
  • op. 47 Phantasy for Violin with Piano Accompaniment (1949)
  • op. 48 Drei Lieder für tiefe Stimme (und Klavier) (1933)
  • op. 49 Drei Volksliedsätze für gemischten Chor a cappella (1948)
  • op. 50A Dreimal tausend Jahre für gemischten Chor a cappella (1949)
  • op. 50B Psalm 130 for Mixed Chorus a cappella (six voices) (1950)
  • op. 50C Moderner Psalm für Sprecher, gemischten Chor und Orchester (unvollendet) (1950)

Освен музикално, Арнолд Шьонберг оставя и книжовно наследство: теоретичните трудове „Теория на хармонията“ (1911), „Стил и идея“ (1950), както и кореспонденция с полемика за додекафонията.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Оригиналното изписване на името му е Schönberg, но композиторът официално го променя на Schoenberg (на немски произнасяно по същия начин) след като напуска Германия през 1933 г.
  2. Според правилата за транскрибиране от средата на 20. век до 1995 г. и от 2002 г. насам правилният правопис е Шонберг.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Ан Грей, „Пътеводител в класическата музика“, Изд. „Валент“, София, 1994, ISBN 940-8763-02-8

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]