Джани Анели

Вижте пояснителната страница за други личности с името Джовани Анели.

---

Джани Анели Gianni Agnelli
италиански предприемач, светска личност, спортен мениджър и политик
1986 г.
Роден	Джовани Анели 12 март 1921 г. Торино, Италия
Починал	24 януари 2003 г. Торино, Италия
Учил в	Торински университет
Партия	Християндемокрация
Работил в	Fiat Group ФК „Ювентус“ Билдърбъргска група
Семейство
Род	Анели
Баща	Едоардо Анели
Майка	Вирджиния Бурбон дел Монте
Братя/сестри	Клара Анели Сузана Анели Мария Соле Анели Кристиана Анели Джорджо Анели Умберто Анели
Съпруга	Марела Карачоло ди Кастането
Партньор	Далила Ди Ладзаро Анита Екберг Жаклин Кенеди Онасис
Деца	Едоардо Анели Маргерита Анели
Други роднини	Джон Елкан (внук) Лапо Елкан (внук) Джовани Алберто Анели (племенник) Андреа Анели (племенник) Джиневра Елкан (внучка)
Уебсайт	www.giovanniagnelli.it
Джани Анели в Общомедия

Джовани Анели, наречен Джани (на италиански: Giovanni Agnelli, detto Gianni) и известен като „Адвоката“ ("L'Avvocato"), е италиански предприемач, светска личност, спортен мениджър и политик. Той е основен акционер и дългогодишен ръководител на „Фиат“, пожизнен сенатор и офицер от Кралската армия на Италия.

Прякорът „Адвоката“ произтича от юридическото му образование, въпреки че, макар да притежава диплома по право, никога не завършва тригодишния стаж, необходим за упражняване на адвокатската професия.

Анели е кмет на северноиталианското градче Вилар Пероза в продължение на 35 години.

Биография

Семейство

Джани (вляво) с дядо си през 1940 г.

Джовани Анели е второто от седемте деца на предприемача Едоардо Анели (1892 – 1935) и аристократката Вирджиния Бурбон дел Монте (1899 – 1945). Роден е на 12 март 1921 г. в Торино, Северна Италия. Той носи името на своя дядо по бащина линия – сенатор Джовани Анели, един от основателите на Фиат. Баща му загива в самолетна катастрофа през 1935 г., когато Джани е на 14 години, а майка му – в автомобилна катастрофа през 1945 г. Има двама братя, Джорджо и Умберто, предприемачи, и четири сестри: Клара (принцеса фон Фюрстембер), графиня Сузана, графиня Мария Соле и графиня Кристиана.

Образован е според модела на висшата средна класа, в тясно общуване с аристократичните среди и под влияние на строгите социални норми на епохата, които предвиждат децата от най-престижните семейства да бъдат поверявани на чуждестранни гувернантки и частни учители.

Младост

Учи в класическата гимназия „Масимо д'Адзельо“ в Торино, където завършва средното си образование през 1938 г. Същата година предприема пътуване до Съединените щати, посещавайки Ню Йорк, Детройт и Лос Анджелис. Завръща се в Италия силно впечатлен от мащабите на американската цивилизация – впечатление, което укрепва внушената му още от дядо му представа за превъзходството на САЩ спрямо европейските държави. Тази ранна среща с Америка стои в основата на неговата прозападна и проамериканска ориентация в зрелите му години.

По време на Втората световна война, през 1940 г., постъпва в курс за запасни офицери в Кавалерийската школа в Пинероло. С чин „втори лейтенант“ е зачислен в 1-ви полк „Кавалерия Ница“ и е изпратен като командир на взвод на Източния фронт. След завръщането си в Италия в края на 1941 г. е прикрепен към кавалерийския полк в Лоди и през януари 1942 г. поема командването на ескадрон бронирани коли, с който е изпратен в Триполи на 23 ноември 1942 г., няколко седмици преди превземането му от британската Осма армия. Участва в Тунизийската кампания и на 14 февруари 1943 г. е награден с Боен кръст за военна доблест. По молба на дядо си е репатриран и на 29 април пристига в Сицилия.

В периода между ноември 1941 и ноември 1942 г., докато е в Италия, продължава образованието си и завършва право в Торинския университет. След примирието на Италия с антихитлеристката коалиция от 8 септември се опитва да намери убежище заедно със сестра си Сузана в семейното имение в провинция Арецо, придружен от маршал от Вермахта, на когото обещава нов автомобил.

По време на пътуването автомобилът катастрофира тежко. Джани получава фрактура на десния крак и е приет в болница във Флоренция, където на 23 август 1944 г. влизат съюзническите войски. След продължително лечение се премества в Рим, където служи като офицер за връзка на Италианския освободителен корпус със Съюзнициите.

Веднага след края на войната, на 25-годишна възраст, става президент на RIV – компания за производство на сачмени лагери, основана през 1906 г. от инж. Роберто Инчерти и неговия дядо Джовани. Длъжността е предимно представителна.

Същата година е избран за кмет на Вилар Пероза – градчето, в което семейството прекарва летата си и където се намира първата фабрика на RIV. Макар и не особено престижна, тази позиция Анели заема в продължение на 35 години. Между края на 1945 и началото на 1946 г. представлява семейството в сложните преговори между Комитета за национално освобождение, съюзническите окупационни власти и временното италианско правителство за нормализиране на управлението на „Фиат“, в която фамилията остава основен акционер. На 23 февруари 1946 г. подписва споразумението, което възстановява борда на директорите и връща Виторио Валета – преди това отстранен по обвинения в колаборационизъм – на поста „изпълнителен директор“.

Следвоенен период

Вилата (наречена Il castello ) на сем. Анели във Вилар Пероза

В края на 1946 г., почти година след смъртта на дядо си, Виторио Валета – вече утвърдил се като безспорен ръководител на компанията – се среща с младия наследник, за да обсъдят бъдещето на „Фиат“. Шестдесет и три годишният мениджър поставя пред него дилема: „Има само две възможности: или Вие да станете президент на Фиат, или аз да го направя“, на което Джани отговаря: „Разбира се, Вие, професоре“. С този отговор Валета получава управленска автономия, а младият Анели – свободата да се посвети на младостта си, следвайки съвета, който дядо му би му дал: „Вземи си няколко години почивка, преди да се потопиш в грижите за компанията.“ Впоследствие Валета нееднократно изразява недоволство от ограниченото участие на основния акционер в корпоративния живот.

Междувременно, още през 1947 г., Джани става президент на футболния клуб, който баща му Едоардо е превърнал в един от водещите в Италия – ФК „Ювентус“. Той остава дълбоко привързан към отбора през целия си живот. През тези години Анели пътува интензивно по света, посещава най-модерните европейски центрове и се движи в средите на международния хайлайф – актриси, принцове, магнати, политици. Именно тогава започват приятелствата му с Джон Кенеди, тогава сенатор от Демократическата партия, както и контактите му с банкерите Дейвид Рокфелер и Андре Майер от инвестиционната банка „Лазар“.

Интериор на Вила „Анели“ в Торино, проектирана от арх. Амедео Албертини (снимка: Паоло Монти, 1961 г.)

Джани Анели има множество романтични връзки, сред които единствената по-устойчива, макар и бурна, е тази с Памела Дигби, бивша съпруга на Рандолф Чърчил, сина на Уинстън Чърчил. В края на тази връзка, през лятото на 1952 г., Анели претърпява тежка автомобилна катастрофа: пътувайки от Торино към Монте Карло, автомобилът му се сблъсква с камион. Десният му крак е сериозно ранен и за втори път застрашен от ампутация. След поредица операции сложна протеза му позволява да продължи да практикува един от любимите си спортове – ските (през 1987 г. отново чупи същия крак при падане на пистата). Макар да се възстановява добре, Анели запазва леко, но видимо накуцване през целия си живот.

Марела Карачоло (1927 – 2019), съпругата на Джани Анели

На 19 ноември 1953 г. Джани Анели сключва брак в замъка „Остхофен“ в Страсбург с принцеса Марела Карачоло ди Кастането (1927 – 2019), произхождаща от неаполитанско аристократично семейство – фотографка, фотомодел, дизайнерка, светска личност и колекционерка на изкуство. Двамата имат две деца: Едоардо (1954 – 2000) и Маргерита (1955). Едоардо, определян като бъдещ наследник на върха на семейната компания „Фиат“, проявява слаб интерес към бизнеса и се насочва към философски и религиозни търсения. Пътува до Индия, където се среща с духовния учител Сатия Сай Баба, а по-късно отива в Техеран, където се доближава до шиитския ислям. Маргерита първо се омъжва за Ален Елкан, италиански журналист и писател с американско гражданство, от когото има трима деца: двама сина – Джон и Лапо, и една дъщеря – Джиневра. След развода си поставя началото на линията Дьо Пален, като се омъжва за Серж дьо Пален, френски граф и мениджър във „Фиат“. От този брак има един син – Пиетро, и четири дъщери – Мария, Ан, София и Татяна, родени между 1984 и 1990 г.

Виторио Валета, Гауденцио Боно, Джовани Нази и Джани Анели през 60-те години.

През 1959 г. Джани Анели става президент на Istituto Finanziario Industriale (IFI) – холдинговата финансова структура на семейството, която заедно с IFIL контролира „Фиат“. През 1963 г. той поема и поста главен изпълнителен директор на самата компания, като споделя длъжността с Гауденцио Боно, докато братовчед му Джовани Нази е вицепрезидент. Въпреки това реалното ръководство на автомобилния концерн остава в ръцете на Виторио Валета, който продължава да бъде президент.

Президент на Фиат

60-те години

На 30 април 1966 г. вече 80‑годишният президент на „Фиат“ Виторио Валета предлага Джани Анели за свой наследник на общото събрание на акционерите, които одобряват кандидатурата му. Така управлението на компанията се връща в ръцете на семейство Анели след повече от две десетилетия начело на Валета. Новата управленска структура отчита неопитността на Анели и запазва Валета като специален делегат, отговарящ за производствените програми, отношенията с работниците и международните инициативи, докато Гауденцио Боно поема функциите на единствен управляващ директор и генерален мениджър.

Поемайки ръковоството на Фиат на 45-годишна възраст, след като дотогава е изпълнявал предимно представителни роли, Джани Анели се сблъсква с два основни проблема. Първият е свързан с изпълнението на споразумението със СССР за изграждането на автомобилния завод в Толиати – проект, по който „Фиат“ трябва да предостави на съветския орган Аутопромимпорт завършен завод и необходимото ноу‑хау. Това е последната голяма инициатива на Валета, а смъртта му през 1967 г. застрашава изпълнението ѝ; въпреки това съветската страна спазва договорените условия и проектът напредва по план.

Вторият проблем е значително по-сериозен. В отговор на предупрежденията на президента на „Алфа Ромео“ Джузепе Лураги, който от години подчертава невъзможността компанията да балансира бюджета си без достатъчно големи производствени обеми (и използвайки възможността за откриване на голям завод в южната част на страната), италианското правителство решава да финансира „Алфа Ромео“ за изграждането на завод в Южна Италия. Там трябва да се произвежда автомобил от среден клас, позициониран в същия пазарен сегмент като „Фиат 128“, който предстои да бъде пуснат.

Джани Анели (вторият вдясно) и неговият по-малък брат Умберто (вторият вляво) през 1960 г. на мач на „Ювентус“ във Флоренция заедно с мениджърите на АКФ „Фиорентина“ Енрико Бефани (вляво) и Артемио Франки (вдясно).

Според Джани Анели на ограничения италиански пазар за автомобили от нисък и среден клас – вече силно привлекателен за европейските конкуренти вследствие на постепенното намаляване на митата в рамките на ЕИО – няма място за втори национален производител, особено ако той разчита на държавно финансиране. Въпреки това всички опити за политическо противопоставяне на проекта се провалят. За седалище на новия завод е определено Помиляно д’Арко, град близо до Неапол, където вече действат малката Alfa Motori Avio и Aerfer – средноголяма парадържавна компания, произвеждаща части за търговски самолети за големи американски фирми.

За да осигури необходимия междинен технически персонал за поддържане на производството, новосъздадената Alfasud е принудена да се обърне към ръководството на „Фиат“, откъдето привлича специалисти, предлагайки им по-високи заплати от тези в торинската компания.

Въз основа на проучване, възложено на американска консултантска фирма, в началото на 1968 г. Джани Анели започва сложен процес на преструктуриране на корпоративната система, поверен преди всичко на намесата на новия главен изпълнителен директор – неговия брат Умберто (роден през 1934 г.). Умберто, член на борда на директорите на „Фиат“ от 1964 г., вече има опит в реорганизацията на френското дъщерно дружество Simca, тогава четвъртият по големина автомобилен производител във Франция.

Отказвайки се от индустриалната стратегия на Виторио Валета („земя/море/небе“), Джани Анели решава да се освободи от онези производства, които изискват постоянни инвестиции и чиято рентабилност е несигурна и зависима – в Италия и извън нея – от политически решения. В този контекст 50% от Grandi Motori, известна като Морската дивизия и специализирана в производството на морски дизелови двигатели за големи кораби, е продадена на Finmeccanica и прехвърлена в Триест под името „Grandi Motori Trieste“.

Подобна политика е приложена и към т.нар. Fiat Velivoli, специализирано в производството на самолети – предимно за военни цели и често по лиценз на големи чуждестранни компании. Дружеството е обединено с Aerfer от Помиляно д’Арко в държавната компания Aeritalia (която много години по-късно става Alenia). Участието на „Фиат“ остава само финансово, тъй като оперативният контрол е в ръцете на Finmeccanica; останалите 50% от акциите са окончателно продадени от „Фиат“ през 1975 г. Сходна съдба имат и други по-малки предприятия.

Джани Анели със съпругата си Марела на гала прием през 1966 г.

През 1969 г. инж. Енцо Ферари отстъпва контрола върху своята компания за спортни автомобили „Ферари“ на „Фиат“, като състезателният отдел остава под негово ръководство още много години. На 1 февруари 1970 г. Ланча – престижна автомобилна марка, основана в Торино от Винченцо Ланча през 1906 г. и често наричана „италианският Мерцедес“ – е придобита от семейство Пезенти за символичната цена от 1 млн. лири, след като дотогава е била практически неплатежоспособна.

Мечтата на Джани Анели е интернационализацията на „Фиат“. Две години след като поема ръководството на компанията, той се споразумява с Франсоа Мишлен, собственик на контролния пакет в „Ситроен“, която по това време се намира в затруднено положение, да придобие дела му с намерението впоследствие да постигне пълен контрол над френския производител. Синергията между двата европейски концерна изглежда обещаваща: „Ситроен“ е престижна марка с репутация в сегмента на автомобилите от висок клас, а „Фиат“ е силен в производството на малки автомобили.

Споразумението е сключено и представители на „Фиат“ заемат ключови позиции в „Ситроен“, но националистическата опозиция на голистите блокира процеса: на „Фиат“ е забранено да придобие мажоритарен дял. Недоразуменията между италианските и френските техници допълнително затрудняват сътрудничеството. Без пълен контрол върху компанията „Фиат“ не може да наложи стратегически решения и се ограничава единствено до инвестиции в модернизация на заводи и структури. Четири години по-късно проектът окончателно се проваля и Анели е принуден да се откаже от тази форма на интернационализация. Делът на „Фиат“ в „Ситроен“ е продаден на „Пежо“.

Джани Анели търси алтернативни пътища към интернационализацията на „Фиат“, насочвайки се към сътрудничество с чуждестранни производствени бази. Така се развиват партньорствата със заводите Застава за производството на модела „Фиат 128“ в Югославия и с Тофаш за производството на „Фиат 124“ в Турция. Вече присъстващ на полския пазар чрез производството на „Фиат 125“, на 29 октомври 1971 г. „Фиат“ подписва важен договор за лицензиране и индустриално сътрудничество с полската Pol-Mot, последван от мащабно производство на „Фиат 126“ в заводите на FSM в Тихи, Полша. Малко след това е взето решение за отвъдморска експанзия: създаването на фабрика в Бразилия (в Бело Оризонти), където първоначално се произвежда модифициран за местния пазар Фиат 127, пуснат под името „Фиат 147“. В рамките на десет години амбициозният проект на Джани Анели да превърне марката „Фиат“ в глобален производител се реализира чрез мрежа от производствени единици на четири континента:

• Европа - Италия (Фиат, Ланча, Аутобианки, Ферари), Испания (Сеат), Югославия (Застава), Полша (F.S.M.);
• Южна Америка - Бразилия (Аутомовейс), Аржентина (Конкорд);
• Азия - Турция (Тофаш)
• Африка - малки производствени единици в Египет и Южна Африка.

Джани Анели (вдясно) представя „Фиат 128“ на президента на Италианската република Джузепе Сарагат (в средата), 15 април 1969 г.

Само три години след като застава начело на „Фиат“, Анели се изправя пред сериозно предизвикателство: подновяването на трудовия договор на металурзите през 1969 г. Спорът протича сравнително обичайно през първата половина на годината, но в началото на септември ситуацията рязко се променя с появата на нови, неочаквани форми на протест – началото на т.нар. Гореща есен. Шофьорите на мотокари във фабриката „Фиат Мирафиори“ в Торино започват спонтанни стачки, извън контрола на синдикатите: кратки, внезапни прекъсвания на работа, които парализират производството, тъй като именно те транспортират щампованите детайли от пресите към поточните линии. Първоначално синдикатите не одобряват тези автономни действия, но впоследствие се опитват да ги интегрират в собствената си стратегия – и това е улеснено от желанието на компанията да има единен, официален събеседник от страна на работниците. Появяват се нови форми на стачка: работниците започват работа в 8:00 ч., но двадесет минути по-късно делегати обявяват внезапно прекъсване, продължаващо до обяд или до следобед. Тези действия се редуват в различни отдели. В работилниците се образуват процесии („серпентони“) от работници със свирки и шумови инструменти, които обикалят помещенията и призовават колегите да прекратят работа. Често те навлизат и в офисните сгради, затруднявайки работата на служителите, които не желаят да стачкуват. Отбелязани са и случаи на насилие, при които компанията избягва намеса, за да не изостри напрежението и да предотврати щети. Според полицейски доклади и публични изявления на тогавашния полицейски комисар на Торино Джузепе Монтезано, част от тези инциденти са подбудени от външни групи – сред които представители на новосформираната „Лота Континуа“ и множество студенти от университета „Сапиенца“ в Рим.

От бизнес гледна точка ситуацията е благоприятна: икономическата криза от 1964 г. е преодоляна, а търсенето на автомобили расте непрекъснато – до такава степен, че „Фиат“ не успява да го задоволи и сроковете за доставка се удължават. През есента започва работа заводът в Ривалта ди Торино, където се сглобява новият за времето си среден модел „Фиат 128“, предназначен да замени популярния 1100 (мод. 103). Автомобилът, отличаващ се с модерна линия, атрактивен дизайн и достъпна цена, бързо печели популярност, но за да бъде получен, клиентите трябва да чакат до девет месеца.

Профсъюзният спор приключва през януари 1970 г. с нов, тежък за компаниите договор, включващ значителни регулаторни отстъпки, които оказват сериозно влияние върху бъдещите бюджети. Сред тях е и премахването на териториалните различия при определянето на минималната работна заплата: дотогава минималните ставки се различават по провинции според местния индекс на разходите за живот, изчисляван от ISTAT. След промяната новоназначен работник в Палермо получава същата заплата като работник със същата квалификация в Милано. Загубата на производство през „горещия“ период се оценява на над 130 000 автомобила, като някои източници посочват дори над 270 000 – в зависимост от това как се определя времевият обхват на стачните действия. Междувременно се усещат и последиците от либерализацията на пазарите в рамките на ЕИО, а чуждестранната конкуренция засилва присъствието си в Италия.

70-те години

Джани Анели в завода „Фиат Мирадиори“ в Торино около 1970 г.

През първата половина на 1970-те г. Джани Анели се изправя пред първата голяма криза на „Фиат“ – може би най-сериозната от Първата световна война насам. Самофинансирането вече не е възможно: бразилската инвестиция оказва значително негативно влияние, а първите резултати са разочароващи; продажбите на автомобили в Италия спадат; чуждестранната конкуренция, подсилена от пълното прилагане на Римския договор и премахването на митническите бариери в Европа, става все по-агресивна и подкопава нарастващия пазарен дял на компанията. „Фиат“ вече не може да функционира без масово прибягване до кредит.

През есента на 1974 г. за ръководител на корпоративните финанси е назначен Чезаре Ромити. Следвайки неговите предложения, Анели трансформира „Фиат“ от индустриална компания във финансов холдинг. Под него се създават множество секторни холдингови структури – по една за всеки производствен сегмент, които контролират съответните оперативни дружества. Процесът продължава повече от пет години и води до създаването на Fiat-Allis (селскостопански машини), Iveco (индустриални превозни средства), Macchine Movimento Terra, Teksid (леярни, металургия и др.) и накрая Fiat Auto (леки и лекотоварни автомобили).

Пристигането на Анели начело на „Фиат“ бележи и промяна във финансовата политика: той става все по-близък до „Медиоанка“ на Енрико Куча – за разлика от своя предшественик Валета, който винаги е поддържал дистанция. Това сближаване вероятно е улеснено както от финансовите затруднения на „Фиат“, така и от добрите отношения между Ромити и Куча.

1976 г. е белязана от две ключови събития: краткия престой на Карло Де Бенедети във „Фиат“ и продажбата на Застрахователното индустриално дружество (SAI). Де Бенедети е млад и амбициозен предприемач, който поема машиностроителната компания на баща си и постепенно придобива на ниска цена няколко затруднени предприятия от сектора на автомобилните компоненти. След преструктурирането им ги обединява в холдинга „Джиралдини“, контролиран от него с 60%. Между 1974 и 1976 г. той е президент на Индустриалния съюз на Торино и е съученик на Умберто Анели, брат на Джани.

През 1976 г. Джани Анели му предлага да се присъедини към „Фиат“ като генерален мениджър заедно с Чезаре Ромити. Де Бенедети приема, но поставя условие да стане акционер. Анели нарежда „Фиат“ да закупи „Джиралдини“ – компания, чийто оборот зависи основно от доставки за групата – и да плати чрез пакет акции, равняващ се на около 5% от капитала на „Фиат“. Де Бенедети, придружен от брат си Франко и инженера Джорджо Гаруцо, започва процес на рационализиране на управлението на компанията. Внезапно, в края на август, той решава да напусне. Причините за това рязко решение остават неизяснени. „Джиралдини“ остава собственост на „Фиат“, а Анели изкупува обратно пакета акции на същата цена, договорена четири месеца по-рано.

Джани Анели (в средата) с президента на Италианската република Сандро Пертини в завода „Севел Вал ди Сангро“. На заден план – Чезаре Ромити.

Другото ключово събитие през 1976 г. засяга застрахователната компания SAI, собственост на семейство Анели. Основана от дядото на Джани през 20‑те години на XX век, за да обслужва неговите фирмени и лични полици, SAI се развива паралелно с „Фиат“, като се възползва от автоматичния приток на клиенти, закупили автомобили на изплащане чрез SAVA – финансовото дружество на групата. SAVA предоставя кредити и изисква при отпускането им сключване на застраховка „Гражданска отговорност“, както и покритие срещу пожар и кражба. Тъй като SAVA остава собственик на автомобила до пълното изплащане на вноските, щетите от пожар или кражба са гарантирани.<gallery>

Контролният пакет акции на SAI, листвана на фондовата борса, се държи от семейния холдинг Istituto Finanziario Industriale (IFI). По това време SAI е третата по големина италианска застрахователна компания по събираемост на премии и водеща в автомобилното застраховане – сектор, значително по-голям от останалите ѝ дейности. Именно това се смята за нейна уязвимост: тарифите за автомобилно застраховане са фиксирани от Министерството на промишлеността, търговията и занаятите от момента, в който застраховката става задължителна по закон. Инфлацията увеличава разходите за ремонт, а нараства опасението, че автомобилното застраховане може да бъде национализирано.

През юли 1976 г., по време на среща, е направено внезапно съобщение: SAI е продадена на финансиста Рафаеле Урсини. Продажбата, силно подкрепяна от ръководителите на IFI, се оказва неблагоприятна за продавача. Постъпленията от сделката – нещо, което е било известно още по време на преговорите – са използвани почти изцяло за обратно изкупуване на значителен пакет акции на „Фиат“, както обикновени, така и привилегировани, държани в портфейла на SAI. Решението предизвиква напрежение вътре в семейството: Джани Анели предприема операцията светкавично, а брат му Умберто, който по време на подписването на договора се намира в САЩ, научава за продажбата едва след завръщането си и се оказва пред свършен факт. Сделката поражда и вътрешно недоволство във „Фиат“, тъй като продажната цена се смята за твърде ниска, макар че по онова време не съществува задължение за отправяне на поглъщателна оферта в подобни случаи.

По ирония на съдбата година по-късно Министерството разрешава дългоочаквано увеличение на тарифите за автомобилно застраховане (с 20%). SAI бързо се възстановява, отново процъфтява и сменя собствеността си – този път преминава от Урсини към предприемача в сферата на недвижимите имоти Салваторе Легрести. Подобно на други компании в сектора, тя се връща към висока печалба в рамките на няколко години. „Фиат“ създава собствена застрахователна компания – „Аугуста Асикурациони“, но реално се завръща в сектора едва много по-късно, когато придобива мажоритарния дял в „Торо Асикурациони“ след фалита на Банка Амброзиано.

В края на 1976 г. финансовите проблеми на групата изглеждат овладени чрез продажбата на малко над 9% от капитала на „Фиат“ на Lafico (Libyan Arab Foreign Investment Company) – инвестиционна банка, контролирана от либийското правителство на Муамар Кадафи. В рамките на десет години либийският партньор, действащ единствено като инвеститор, увеличава дела си до почти 16%. Сделката предизвиква безпокойство в западните политически среди поради напрежението между Либия на Кадафи и редица държави, включително Съединените щати.

Кризата се завръща с пълна сила в края на 70‑те години. Пазарният дял на Fiat Auto в Италия – най-важният пазар за торинската компания – спада от почти 75% през 1968 г. (по-малко от две години след като Джани Анели поема активното ръководство) до 51% през 1979 г., тоест с близо 25 пункта за десетилетие. В останалата част на Европа, с изключение на Испания, ситуацията също се влошава: от 6,5% през 1968 г. до 5,5% през 1979 г. Спадът е преодолян благодарение на значителния успех на моделите, въведени под ръководството на новия генерален мениджър на Fiat Auto Виторио Гидела – първо Фиат Уно, а впоследствие Фиат Крома и Ланча Тема.

80-те години

Конфликтите между „Фиат“ на Джани Анели и италианските синдикати са показателни за отношенията между индустриалния сектор и профсъюзите в Италия през 80‑те години на XX век.

Един от най-острите сблъсъци е решен в полза на индустриалците през 1980 г., когато общата стачка, довела до 35‑дневна блокада на заводите, е прекъсната от т.нар. „марш на четиридесетте хиляди“ – демонстрация на приблизително толкова служители и технически кадри, които на 14 октомври преминават по улиците на Торино, настоявайки за правото да работят. Това събитие бележи повратна точка и води до рязко отслабване на влиянието, което синдикатите дотогава упражняват в рамките на „Фиат“.

Периодът е белязан от относително благоприятни икономически условия: благодарение на успеха на новите модели и на значителното намаляване на производствените разходи чрез ускорена автоматизация (роботизация), компанията отново реализира стабилни печалби и увеличава заетостта. В средата на 80‑те години започват преговори за корпоративно споразумение с „Форд Юръп“, но въпреки напредналия етап на разговорите, проектът се проваля през октомври 1985 г.

Малко след това Анели успява да изпревари именно „Форд“ в надпреварата за придобиването на „Алфа Ромео“ от държавния Институт за индустриална реконструкция (IRI), който е решил да продаде компанията. И двете оферти включват покупна цена и последващи финансови ангажименти за нови производствени мощности. Сравняването им се оказва сложно, тъй като освен цената трябва да се вземат предвид и други фактори: условията на плащане, ангажиментите за поддържане на заетостта и обемът на обещаните инвестиции. Тази комплексност поражда значителни полемики.

Отляво: Лука Кордеро ди Монтедземоло и Джани Анели на старта на яхтата Адзура за Купата на Америка, 25 юли 1985 г.

През есента е решен проблем, който продължава няколко години – присъствието на либийска държавна банка в акционерната структура на „Фиат“. Това участие вече създава сериозни затруднения за групата заради връзките ѝ с множество американски компании и институции, като на моменти дори води до отказ на американски федерални агенции или частни фирми, работещи за отбраната на САЩ, да закупуват доставки от предприятия на групата.

Напрежението достига своя връх през пролетта на 1986 г. На 15 април американски изтребители-бомбардировачи атакуват либийска военноморска база край Бенгази и резиденцията на Кадафи близо до Триполи (Операция „Елдорадо каньон“) в отговор на серия нападения срещу американски цели, за които Вашингтон обвинява либийското правителство. Няколко часа по-късно две либийски ракети падат недалеч от бреговете на остров Лампедуза.

След няколкомесечни преговори с представителите на либийската банка притежаваният от нея дял в „Фиат“ е изкупен обратно от семейната инвестиционна компания IFIL (септември 1986 г.). Операцията, подготвена от Анели и Ромити в сътрудничество с Енрико Куча и с участието на Медиобанка и Дойче Банк, представлява сложна финансова маневра, която като цяло се счита за успешна, но предизвиква значителни критики.

През 1987 г. Анели укрепва семейния контрол върху „Фиат“, като създава дружество с ограничена отговорност „Джовани Анели“, , в което се обединяват акциите на вече многобройните членове на фамилията. Тази структура скоро е възприета и от други големи индустриални семейства в Италия.

Неочаквано, в края на 1988 г., Виторио Гидела – архитектът на силното възстановяване на компанията на италианския и европейския пазар – е отстранен от „Фиат“, въпреки че дълго време е сред най-видимите фигури в групата. Само две години по-рано Анели, впечатлен от постигнатите резултати, публично го посочва като бъдещ наследник на Чезаре Ромити. Междувременно конкуренцията от все по-мощни международни съперници – особено японските автомобилни производители – започва да оказва значителен натиск върху италианския пазар.

2000-те години

През ноември 2000 г. Анели губи сина си Едоардо, вероятно вследствие на самоубийство.

В началото на XXI век Джани Анели е убеден, че „Фиат“ не може самостоятелно да посрещне предизвикателствата на глобалния автомобилен пазар. Между 1990 и 2001 г. пазарният дял на компанията в Италия спада от около 53% до приблизително 35%, а в Европа – от малко над 14% до под 10%. В този контекст Анели се насочва към стратегическо партньорство с американската „Дженеръл Мотърс“, с които той достига споразумение: „Джеенръл Мотърс“ придобива 20% от „Фиат Ауто“, заплащайки чрез увеличение на собствения си капитал, запазено за „Фиат“. Получените акции представляват около 5% от общия капитал на „Дженеръл Мотърс“. В замяна „Фиат“ получава клауза за продажба (put option) – право, което може да бъде упражнено след две години и в рамките на следващите осем, да продаде останалите 80% от „Фиат Ауто“ на „Дженеръл Мотърс“ по предварително определени критерии, задължителни за американската компания.

Планирани са и съвместни структури, обединяващи заводи на „Фиат Ауто“ и на „Опел“ – европейското дъщерно дружество на „Дженеръл Мотърс“, базирано в Германия. Пет години по-късно обаче споразумението се разпада, тъй като и „Фиат“, и „Дженеръл Мотърс“ изпадат в сериозни затруднения. Резултатът е обратен на първоначалната хипотеза: вместо„Фиат Ауто“ да бъде изцяло придобита от „Дженеръл Мотърс“, „Дженеръл Мотърс“ плаща, за да избегне упражняването на клаузата за продажба (put option) от страна на „Фиат“, и продава обратно на италианската група притежаваните акции в съвместните дружества.

Създадените вече оперативни компании са разпуснати, като всяка страна възстановява своя дял. „Дженеръл Мотъс“ запазва правата да произвежда двигателите Multijet, които се монтират на цялата гама на концерна и се произвеждат в специализирания завод GM Powertrain в Тихи, Полша.

Икономическата криза в автомобилния сектор на групата „Фиат“ се разгръща в момент, когато Анели се бори с рак и може да участва само ограничено в управлението на събитията.

Смърт

Погребението на Джани Анели в Торинската катедрала на 26 януари 2003 г.

Джани Анели умира от рак на простатата на 24 януари 2003 г., на 81‑годишна възраст, в Торино, в своята историческа резиденция „Вила Фреско“ на границата с Печето Торинезе. Погребалният параклис е издигнат в Пинакотеката в Лингото според протокола на Сената. Погребението, първоначално предвидено като частно, е излъчено на живо по Rai 1 и се състои в Торинската катедрала, ръководено от кардинал Северино Полето и последвано от огромна тълпа.

По-късно вдовицата му Марела, в открито писмо до редактора на „Стампа“, изказва благодарност към всички италиански и международни личности, както и към гражданите, присъствали на церемонията. Анели е погребан в монументалния семеен параклис в малкото гробище на Вилар Пероза.

Други интереси

Клубно членство

Джани Анели е член на редица ексклузивни клубове, сред които Клубино в Милано, Чирколо дела Кача в Рим, Knickerbocker Club в Ню Йорк, Yacht Club Costa Smeralda в Порто Черво и Corviglia Ski Club в Санкт Мориц.

Спорт

Фигурата на Джани Анели е тясно свързана с историята на ФК „Ювентус“, в чийто борд на директорите влиза още през 1935 г. по съвместна инициатива на някои членове на тогавашния спортен клуб със същото име. Първоначално той изпълнява ролята на наблюдател – позиция, определена от дядо му Джовани, който след смъртта на Едоардо Анели поема надзора над всички семейни предприятия.). От 1939 г. Джани започва да заема различни оперативни длъжности, а три години по-късно става вицепрезидент на клуба под ръководството на предприемача и бивш футболист Пиеро Дузио.

Избран за президент на Ювентус през 1947 г., Анели ръководи клуба до 1954 г. Неговото управление, подобно на това на баща му Едоардо двадесет години по-рано, е белязано от значителни успехи: привличането на ключови играчи като Джампиеро Бониперти, Йон Хансен и Карл Оге Прест, които допринасят за спечелването на два италиански шампионата през 1950 г. и 1952 г., По време на неговия мандат клубът преминава и през важна корпоративна трансформация – от частен клуб, свързан с автомобилния производител Cisitalia, към независима компания с частен капитал и ограничена отговорност. сСлед ликвидацията на Cisitalia Дузио продава акциите си на семейство Анели, преди да емигрира в Аржентина в края на 40‑те години.

Участието на Анели в спортните дела на Ювентус остава интензивно и след края на неговия президентски мандат, като значително укрепва идентификацията между клуба и фамилията Анели. СКато почетен президент той запазва влияние върху управлението до 1994 г., когато предава ролята на брат си Умберто. Под неговото ръководство Ювентус печели 10 шампионски титли на Италия, 4 национални купи, 3 купи на УЕФА, 1 купа на шампионите, 1 купа на носителите на купи, Суперкупата на УЕФА и Междуконтиненталната купа – общо 23 официални трофея за 48 години, което го прави един от най-успешните спортни ръководители в историята на футбола. Легендарни остават и ежедневните му телефонни разговори в 6 сутринта с Джампиеро Бониперти, тогава президент на клуба.

През 2000 г. Анели е назначен за президент на почетния комитет на Торино 2006 и е провъзгласен за почетен член на МОК – длъжности, които заема до смъртта си.

Освен това участва в Скудерия Ферари, допринасяйки за спечелването на световни титли във Формула 1,както и във ветроходството чрез яхтата Azzurra, първата италианска лодка, участвала в Купата на Америка.

Издателска индустрия

Джани Анели присъства и в издателския сектор, макар и чрез „Фиат“. От 1926 г. всекидневникът „Стампа“ е изцяло собственост на компанията. Между 1973 и 1974 г. Анели държи и една трета от капитала на „Кориере дела Сера“, но впоследствие решава да продаде своя дял. Десет години по-късно той се завръща в издателската сфера, като чрез Gemina – финансова компания, свързана с „Фиат“ – придобива малко над 46% от издателска група Rizzoli, в рамките на спасителна операция за тогава изпадналата в тежко състояние компания.

Конфиндустрия

През 1974 г. Джани Анели е избран за президент на Конфиндустрия, съюза на италианските индустриалци. Неговата линия на действие е ориентирана към успокояване на отношенията със синдикатите, с надеждата че напрежението ще намалее и производствената динамика ще бъде възстановена. Основен събеседник става Лучано Лама, генерален секретар на CGIL и водеща фигура в политиката на трите основни профсъюза – т.нар. „тройка“ (CGIL, CISL и UIL).

Най-значимият резултат от този период е споразумението относно scala mobile – механизма за индексиране на заплатите спрямо разходите за живот. Постигнатата договореност променя предишната система и премахва диференциацията между категориите: допълнителното месечно плащане за всяка точка инфлация става еднакво за всички – от неквалифицирания работник до специалиста и висшия ръководител.

Анели напуска президентството на Конфиндустрия през 1976 г. Действията му впоследствие са подложени на остра критика: обвиняван е, че е направил прекомерни отстъпки, несъвместими с икономическата ситуация и вредни в дългосрочен план, тъй като механизмът за индексация съдържа елемент, който усилва инфлацията. В същото време конфликтите във фабриките не намаляват; напротив – те се задълбочават, както показват събитията през следващите години.

Интитуционално участие

Джани Анели през 1983 г.

Той получава първата си публична длъжност през 1961 г., когато по повод стогодишнината от обединението на Италия е назначен за президент на Международната трудова изложба. В началото на 1976 г. тогавашният секретар на Републиканската партия Уго Ла Малфа предлага на Анели да се кандидатира в листите на партията за предстоящите през юни парламентарни избори. Първоначално Анели изглежда склонен да приеме, но впоследствие отказва предложението, тъй като брат му Умберто междувременно приема кандидатура от Християндемократическата партия и по-късно е избран за сенатор.

През 1991 г. Анели е назначен за пожизнен сенатор от президента на Италианската република Франческо Косига. В Сената той се присъединява към групата Per le Autonomie и става член на Комисията по отбрана. През 1994 г. е сред тримата пожизнени сенатори (заедно с Джовани Леоне и самия Косига), които гласуват доверие на първото правителство на Силвио Берлускони – когато гласовете на пожизнени сенатори се оказват решаващи за формирането на изпълнителната власт. Въпреки това Анели запазва дистанция от политическите амбиции на Берлускони, заявявайки при влизането му в политиката: „Ако той спечели, предприемачът ще спечели, а ако загуби, ще загуби Берлускони.“

През 1998 г., когато първото правителство на Романо Проди пада и Масимо Д'Алема – първият посткомунист министър‑председател – поема управлението, гласът на Анели в подкрепа на парламентарното доверие предизвиква широк отзвук. Както отбелязва пресата, „…днес в Италия едно ляво правителство е единственото, което може да прилага десни политики“.

Меценатство

Анели проявява дълбок интерес към изкуството и като меценат подкрепя редица художници и културни инициативи. Неговата дейност в тази област е толкова значима, че Италианската държава го удостоява със специално признание. Личната му художествена колекция, събирана през целия му живот, се съхранява след смъртта му в Торино в Пинакотека „Анели“.

Личен живот

Въпреки външния си образ на сдържан и хладнокръвен човек и въпреки петдесетгодишния си брак с Марела Карачоло, Джани Анели води свободен личен живот. Както се посочва в американския документален филм Agnelli (2017), продуциран от Хоум Бокс Офис и представен на филмовия фестивал във Венеция, както и в множество публикации, неговият безспорен чар му носи множество сантиментални връзки и любовни афери, развивани в различните му резиденции. Сред известните жени, с които поддържа извънбрачни отношения, са Анита Екберг, Далила Ди Ладзаро и Жаклин Кенеди. Част от тези връзки стават публично известни по-късно, често чрез разкази на самите участници; опити за публикуване на допълнителни подробности и снимки обаче са били възпирани от членове на семейство Анели и негови сътрудници.

Анели проявява и силна страст към скоростта и състезанията с различни превозни средства, особено автомобили, като често пренебрегва ограниченията. Това понякога води до сериозни инциденти, най-известният от които е катастрофата през 1952 г., при която той получава тежка травма на крака. По това време Анели се опитва спешно да се свърже с тогавашната си приятелка Памела Дигби, бивша снаха на Уинстън Чърчил, в Монте Карло, след като тя заплашва да прекрати връзката им, уловила го с друга жена.

Памет

Документацията, създадена от Джани Анели по време на дейността му в семейния бизнес (1966–2003), се съхранява в колекцията „Фиат“ в Историческия архив на компанията.

Видеография

• Giancarlo Mancini, Il tempo e la storia: episodio 4x53, La famiglia Agnelli e la Juve, с Джовани Де Луна, RAI Cultura, RAI 3, 24 ноември 2016, на 24 мин и 04 сек.
• Emanuele Imbucci, Gianni Agnelli, in arte l'Avvocato, RAI 3, 13 март 2023.

Библиография

• Alan Bainer, Jonathan Magee e Alan Tomlinson (a cura di), The Bountiful Game? Football Identities and Finances, a publication of the International Football Institute (IFI), Oxford, Meyer & Meyer Sport Ltd., 2005
• Marco Ferrante, Casa Agnelli, Mondadori, 2007
• Alan Friedman, Agnelli and the network of italian power, Mandarin Paperback (Octopus Publishing Gr.), London, 1988, ISBN 0-7493-0093-0 (ed. italiana: Tutto in famiglia, Longanesi, Milano, 1988)
• Angiolo Silvio Ori, Viceré a Torino, Settedidenari, Bologna, 1969
• Angiolo Silvio Ori, Storia di una dinastia - Gli Agnelli e la Fiat, Editori Riuniti, Roma, 1996
• Berta Giuseppe, La Fiat dopo la Fiat, Mondadori, Milano
• Cesare Romiti-Gianpaolo Pansa, Questi anni alla Fiat, Rizzoli, Milano, 1988
• Enzo Biagi, Il Signor Fiat. Una biografia, Rizzoli, Milano, 1976
• Giorgio Garuzzo, FIAT - I segreti di un'epoca, Fazi Editore, Roma, 2006
• Valerio Castronovo, Giovanni Agnelli - La Fiat dal 1899 al 1945, Einaudi, Torino, 1977
• Giancarlo Galli, Gli Agnelli, il tramonto di una dinastia, Mondadori, Edizione 2003
• Nicola Tranfaglia e Pier Giorgio Zunino, Guida all'Italia contemporanea, 1861-1997, a cura di Massimo Firpo, vol. 4, Milano, Garzanti, 1998
• Agnèlli, Giovanni, detto Gianni, na Treccani.it – Enciclopedie on line, Istituto dell'Enciclopedia Italiana
• Agnèlli, Giovanni (1921-2003), na sapere.it, De Agostini
• Giovanni Agnelli, на Enciclopedia Britannica
• Giuseppe Berta, AGNELLI, Giovanni, в Dizionario biografico degli italiani, Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 2013
• Gianni Agnelli, на SAN - Portale degli archivi d'impresa

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Gianni Agnelli в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​ ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​