Ернст Роберт Курциус

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Ернст Роберт Курциус
Ernst Robert Curtius
германски литературен теоретик и историк
Роден
Починал
19 април 1956 г. (70 г.)

НационалностFlag of Germany.svg Германия
Учил вБонски университет
Хумболтов университет на Берлин
Научна дейност
ОбластФилология
Работил вМарбургски университет
Хайделбергски университет
Бонски университет
Публикации„Европейската литература и латинското Средновековие“ (1948)
Семейство
БащаФридрих Курциус

Ернст Роберт Курциус (на немски: Ernst Robert Curtius) е германски литературен теоретик и историк на романските литератури, известен най-вече с книгата си от 1948 година „Европейската литература и латинското Средновековие“.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 14 април 1886 година в Тан, Елзас, Германска империя, в семейството на пруски чиновник и швейцарска аристократка, потомък на преселници от свободния град Любек. Внук е на историка и археолога Ернст Курциус (1814 – 1896). Учи в Колмар и Страсбург като се дипломира през 1910 година. Защитава дисертация в Бонски университет (1913), след това преподава в университетите в Марбург (1920 – 1924) и Хайделберг (1924 – 1929). През 1929 – 1951 преподава „новолатински литератури“ в Бон. На границата между 20-те и 30-те години на ХХ век влиза в остра дискусия с Карл Манхайм за „независимата интелигенция“ и границите на социологията на знанието.

Умира на 19 април 1956 година в Рим, Италия.

Творчество и идеи[редактиране | редактиране на кода]

Еталон за Курциус винаги е бил Гьоте – въплъщение на европейския дух, на неговия универсализъм, на живата му връзка с миналото. Заедно с това обаче Курциус постоянно се интересува от актуално създаваната словесност – художествена и философска. Поддържа контакти със съвременни писатели. Публикува статии за Пруст и Джойс, превежда на немски Т. С. Елиът, Андре Жид, Хорхе Гилен, познава лично Щефан Георге, Томас Ман, Макс Шелер, Жан-Пол Сартр, има преписка с Макс Рихнер, Андре Жид, Валери Ларбо и др. Чувства се близък на изследователската стратегия на Аби Варбург и дълги години поддържа кореспонденция с неговата асистентка Гертруда Бинг.

Първите трудове на Курциус са посветени основно на френската литература от XIX – XX век. В книгата си за Балзак (1923), издържана в традициите на духовно-историческата школа, Курциус тръгва от постановката за единството на личност и творчество: Балзак е представен като мистик, за когото писателската работа е продължение на детските екстатични видения. Типичното за Балзак мистично одухотворяване на световните закони, както и усещането за божествено присъствие в причинните връзки и „енергиите“ на света според Курциус произхождат от „тайната“ на детството на писателя, затова и се възпроизвеждат отново и отново в неговите текстове.[1]

Темата за творчеството като одухотворяване на материалния свят е продължена в изследването му върху Марсел Пруст (за първи път публикувано в сборника със студии на Курциус „Френският дух в нова Европа“, 1925, като самостоятелна книга – чак през 1955). Светогледът на Пруст Курциус схваща като вид платонизъм: в основата на Прустовия стил стои похватът на „поглъщането на материалното от духовното“, а цялото творчество на Пруст е видяно като пронизано от движението „от временното към извънвременното, от преходното – към вечното, от света на събитията – към битието в покой“.[1]

Представата си за френската култура като особен духовен феномен Курциус развива в книгата си „Френската култура: Въведение“ (1930). Според него в хода на националното си развитие Франция си е присвоила „универсалните идеи“, възникнали на римска почва, включително и „самата идея за Рим“, оттук – и претенциите на Франция за културна доминация в Европа, и особения статус на понятието „култура“ във френската менталност, която съединява образа на нацията с идеята не за държавата, а за културата (за френското мислене е типично „пълното съвпадение на идеята за нация и идеята за култура“).[1]

Magnum opus[редактиране | редактиране на кода]

През 1948 г. издава най-важната си и влиятелна книга – „Европейската литература и латинското Средновековие“, посветена на живота на античните мотиви (топоси) и жанрови форми в европейските литератури и култури. Подходът на Курциус е възприет от мнозина специалисти по история на литературата в Германия, дотам, че се говори за школа по изследване на топосите (на немски: toposforschung), която се разгръща като опозиция на духовно-историческата школа и на стилистичното литературознание от първата половина на XX век (Карл Фослер, Лео Шпитцер), търсещи в литературния текст изява на личността или проява на неповторимо индивидуално езиково творчество. Курциус тръгва от предпоставката, че „в света на духа творческото нововъведение е рядко събитие“, пренася акцента върху изучаването на устойчивите семантични схеми, които стоят в основата на всеки творчески акт, доколкото без тях „поетът не би могъл да съчини нищо“ („Европейската литература и латинското Средновековие“, гл. XVIII, разд. 3).

Признание[редактиране | редактиране на кода]

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Die literarischen Wegbereiter des neuen Frankreich (Литературните предвестници на нова Франция). Potsdam, 1920. 275 S.
  • Der Syndikalismus der Geistesarbeiter in Frankreich (Синдикализмът на работещия в областта на културата във Франция). Bonn, 1921. 37 S.
  • Maurice Barres und die geistigen Grundlagen des franzosischen Nationalismus (Морис Барес и духовните основания на френския национализъм). Bonn, 1921. 263 S.
  • Balzac (Балзак). Bonn, 1923. 543 S.
  • James Joyce und sein Ulysses (Джеймс Джойс и неговия „Одисей“). Zurich, 1925.
  • Franzosischer Geist im neuen Europa (Френският дух в нова Европа). Leipzig, 1925. 372 S.
  • Die Französische Kultur: Eine Einfuhrung (Френската култура: Въведение). Leipzig, 1930.
  • Deutscher Geist in Gefahr (Германският дух в опасност). Stuttgart, 1932. 130 S.
  • Europäische Literatur und lateinisches Mittelalter (Европейската литература и латинското Средновековие). Bern, 1948. 601 S.
  • Kritische Essays zur europäischen Literatur (Критически есета върху европейската литература). Bern, 1950. 446 S.
  • Marcel Proust (Марсел Пруст). 1952.

Посмъртни издания

  • Gesammelte aufsätze zur Romanischen Philologie (Събрани статии по романска филология). Bern, 1960. 504 S.
  • Büchertagebuch (Читателски дневник). Bern, 1960. 119 S.
  • Deutsch-französische Gespräche 1920 – 1950: La correspondance avec A. Gide, Ch. Du Bos et V. Larbaud (Немско-френски разговори 1920 – 1950: Кореспонденция с Андре Жид, Х. дю Бос и Валери Ларбо). Frankfurt a. M., 1980. 382 S.
  • Goethe, Thomas Mann und Italien: Beiträge in der „Luxemburger Zeitung“, 1922 – 1925 (Гьоте, Томас Ман и Италия: Статии от „Люксембургски вестник“, 1922 – 1925). Bonn, 1988. 140 S.
На български
  • Европейска литература“ (превод от немски Симеон Хаджикосев). – сп. Език и литература, 2000, кн.2, с.17 – 28.

За него[редактиране | редактиране на кода]

  • ((de)) Hoeges D. Kontroverse am Abgrund: Ernst Robert Curtius und Karl Mannheim: intellektuelle und „freischwebende Intelligenz“ in der Weimarer Republik. Frankfurt/Main: Fischer Taschenbuch Verlag, 1994.
  • ((fr)) Jacquemard-de Gemeaux Chr. Ernst Robert Curtius (1886 – 1956): origines et cheminements d’un esprit européen. Bern: P. Lang, 1998.
  • ((de)) Thönnissen K. Ethos und Methode: zur Bestimmung der Metaliteratur nach Ernst Robert Curtius. Aachen: Aquamarine, 2001.
  • ((de)) Gumbrecht H. U. Vom Leben und Sterben der grossen Romanisten: Karl Vossler, Ernst Robert Curtius, Leo Spitzer, Erich Auerbach, Werner Krauss. München: Hanser, 2002.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в А. Е. Махов, „Из Энциклопедии „Западное литературоведение XX века“, Intrada, Читальный зал ((ru))

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]