Ивайло Дичев

Ивайло Дичев
	български писател и антрополог
Роден	Ивайло Стефанов Дичев 28 март 1955 г. (68 г.) София, Народна република България
Учил в	Софийски университет
Литература
Жанрове	разказ, роман, есе
Известни творби	„Идентификация“ (1987)
Научна дейност
Област	Социология, културна антропология
Работил в	Софийски университет
Семейство
Баща	Стефан Дичев
Майка	Лиляна Дичева
Съпруга	Албена Стамболова; Мила Минева
Деца	2

Ивайло Стефанов Дичев е професор по културна антропология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, преподава във Франция, САЩ и други ^[1].

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е през 1955 г. в София, син е на писателя Стефан Дичев и художничката Лиляна Дичева. Женен, с две деца.

Защитава докторати в Софийския университет и в университета Париж-VII: Дени Дидро, работи в сферата на естетиката, после се насочва към социалните науки с фокус върху въпросите на политическата култура, градската антропология и балканските идентичности. Асоцииран преподавател в университета Париж - 10, многобройни стипендии, сред които от високо ниво на френското правителство, Фулбрайт и Рокфелер; почетен изследовател на института за източни и югоизточни изследвания в Регенсбург. Последните му изследователски интереси са в областта на гражданството, миграцията и антропологията на пространството. Ръководи магистърска програма по културна антропология, издава онлайн изданието за културни изследвания „СеминарБГ“.^[2]

Ивайло Дичев е също писател и активен есеист, публикува в български и европейски издания. Носител е на наградите за есеистика „Паница“ (1999), „Черноризец Храбър“ (2002)^[3] и „Димитър Пешев“ (2005)^[4].

Колумнист за ралични издания, понастоящем за „Дойче веле“.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Монографии[редактиране | редактиране на кода]

„Еротика на авторството“, дисертация, София, 1991.
((fr)) „Албания-утопия. При закрити врата на Балканите“ (съставител, автор), Париж, 1996.
((fr)) „Да даваш без да губиш. Размяната във въображението на модерността“, Париж, 1997.
„Дарът в епохата на неговата техническа възпроизводимост“, хабилитация, София: ЛИК, 1999. ISBN 954-607-222-2
„От принадлежност към идентичност“, София: ЛИК, 2002. ISBN 954-90638-4-4 ^[5]
„Пространства на желанието, желания за пространство“, София: Изток-Запад, 2005. ISBN 954-321-120-5 ^[6]^[7]
„Граждани отвъд местата? Нови мобилности, нови граници, нови форми на обитаване“, София: Просвета, 2009. ISBN 978-954-01-2290-8^[8]
„Културата като дистанция. Единадесет есета по културна антропология“. София: Университетско издателство, 2016.
„Културни сцени на политическото“. София: Просвета, 2019.^[9]

Есета[редактиране | редактиране на кода]

„Граници между мен и мен“, есета, София, 1990.
„Буквализми“, миниатюри, София, 1991.

Белетристика[редактиране | редактиране на кода]

„Уча се да плача“, разкази, София, 1979.
„Звезден календар“, разкази, София, 1982.
„Идентификация“, роман, София, 1987.
„Миг след края на света“, разкази, София, 1988.

Филмография (сценарист)[редактиране | редактиране на кода]

Заплахата (1980)

Източници[редактиране | редактиране на кода]

↑ CV на проф. Ивайло Дичев^{[неработеща препратка]}, Философски факултет, СУ, 2011.
↑ Сайт на „СеминарБГ“.
↑ „Черноризец Храбър“ връчи за втори път журналистическите си награди“, в-к „Дневник“, 10 ноември 2003 г.
↑ „Журналист от „Дума“ с приз за цялостен принос от СБЖ“, Vesti.bg, 9 декември 2005 г.
↑ Александър Андреев, „Идентичност между кефа и културата“, рец. в „Литературен форум“, бр. 13 (497), 2 април 2002 г.
↑ „Пространства на желанието, желания за пространство“ на сайта на издателство „Изток-Запад“.
↑ Петър Петров, „Градът – пространство на (не)желаното“, рец. за „Пространства на желанието, желания за пространство“, svet.bg, 15/05/2010 г.
↑ „Граждани отвъд местата? Нови мобилности, нови граници, нови форми на обитаване“ Архив на оригинала от 2014-02-01 в Wayback Machine., сайт на издателство „Просвета“.
↑ Ивайло Дичев, „Смях“ (Откъс от „Културни сцени на политическото“), Портал за култура, изкуство и общество, 30 май 2019.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

За него

Мариета Иванова-Гиргинова, „Ивайло Дичев“, Речник на българската литература след Освобождението, Институт за литература на БАН

[1] CV на проф. Ивайло Дичев^{[неработеща препратка]}, Философски факултет, СУ, 2011.

[2] Сайт на „СеминарБГ“.

[3] „Черноризец Храбър“ връчи за втори път журналистическите си награди“, в-к „Дневник“, 10 ноември 2003 г.

[4] „Журналист от „Дума“ с приз за цялостен принос от СБЖ“, Vesti.bg, 9 декември 2005 г.

[5] Александър Андреев, „Идентичност между кефа и културата“, рец. в „Литературен форум“, бр. 13 (497), 2 април 2002 г.

[6] „Пространства на желанието, желания за пространство“ на сайта на издателство „Изток-Запад“.

[7] Петър Петров, „Градът – пространство на (не)желаното“, рец. за „Пространства на желанието, желания за пространство“, svet.bg, 15/05/2010 г.

[8] „Граждани отвъд местата? Нови мобилности, нови граници, нови форми на обитаване“ Архив на оригинала от 2014-02-01 в Wayback Machine., сайт на издателство „Просвета“.

[9] Ивайло Дичев, „Смях“ (Откъс от „Културни сцени на политическото“), Портал за култура, изкуство и общество, 30 май 2019.

[1]

[2]

[3]

[4]

[5]

[6]

[7]

[8]

[9]