Направо към съдържанието

Ивайло Дичев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Ивайло Дичев
български писател и антрополог

Роден
Ивайло Стефанов Дичев
Починал
6 ноември 2023 г. (68 г.)

Учил вСофийски университет
Литература
Жанроверазказ, роман, есе
Течениепостмодернизъм[1]
Дебютни творбиразказа „Континентът потъва“ във в-к „Пулс“ (1977)[1]
Известни творби„Идентификация“ (1987)[1]
Научна дейност
ОбластСоциология, културна антропология
Работил вСофийски университет
Семейство
БащаСтефан Дичев
МайкаЛиляна Дичева
СъпругаАлбена Стамболова
Мила Минева
Деца2

Ивайло Стефанов Дичев е професор по културна антропология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Преподава във Франция, САЩ и други.[2]

Роден е през 1955 г. в София, син е на писателя Стефан Дичев и художничката Лиляна Дичева. Женен, с две деца.

Защитава докторати в Софийския университет (дисертацията му е на тема „Еротика на авторството“, 1992) и в университета Париж-VII: Дени Дидро. Доктор на социологическите науки с дисертация на тема „Културни превъплъщения на дара в модерната епоха“ (2001).[3]

Доцент (1998) и професор (2003) във Философския факултет на Софийския университет.[3]

Работи в сферата на естетиката, после се насочва към социалните науки с фокус върху въпросите на политическата култура, градската антропология и балканските идентичности. Асоцииран преподавател в университета Париж-10, многобройни стипендии, сред които от високо ниво на френското правителство, Фулбрайт и Рокфелер; почетен изследовател на Института за източни и югоизточни изследвания в Регенсбург. Последните му изследователски интереси са в областта на гражданството, миграцията и антропологията на пространството. Ръководи магистърска програма по културна антропология, издава онлайн изданието за културни изследвания „Семинар_BG“.[4]

Ивайло Дичев е също писател и активен есеист, публикува в български и европейски издания. Носител е на наградите за журналистика „Паница“ (1999), „Черноризец Храбър“ (2002)[5] и „Димитър Пешев“ (2005).[6][1]

Колумнист за различни издания, сред които „Дойче Веле“, сайта, за който пише най-активно в последните години от живота си.[7]

Умира на 6 ноември 2023 г.[8]

  • „Еротика на авторството“, дисертация, София, 1991.
  • ((fr)) Ivaylo Ditchev, Albanie utopie. Huis clos dans les Balkans, Paris: Autrement, 1996 („Албания-утопия. При закрити врата на Балканите“ (съставител, автор), Париж, 1996).
  • ((fr)) Ivaylo Ditchev, Donner sans perdre. L'échange dans l'imaginaire de la modernité, Paris: L'Harmattan, 2000 („Да даваш без да губиш. Размяната във въображението на модерността“, Париж, 2000).
  • „Дарът в епохата на неговата техническа възпроизводимост“, хабилитация, София: ЛИК, 1999. ISBN 954-607-222-2
  • „От принадлежност към идентичност“, София: ЛИК, 2002. ISBN 954-90638-4-4 [9]
  • „Пространства на желанието, желания за пространство“, София: Изток-Запад, 2005. ISBN 954-321-120-5 [10][11]
  • „Граждани отвъд местата? Нови мобилности, нови граници, нови форми на обитаване“, София: Просвета, 2009. ISBN 978-954-01-2290-8[12]
  • „Културата като дистанция. Единадесет есета по културна антропология“. София: Университетско издателство, 2016.
  • „Културни сцени на политическото“. София: Просвета, 2019.[13]
  • „Граници между мен и мен“, есета, София, 1990.
  • „Буквализми“, миниатюри, София, 1991.
  • „Уча се да плача“, разкази, София, 1979.
  • „Звезден календар“, разкази, София, 1982.
  • „Идентификация“, роман, София, 1987.
  • „Миг след края на света“, разкази, София, 1988.

Филмография (сценарист)

[редактиране | редактиране на кода]
  1. а б в г Мариета Иванова-Гиргинова, „Ивайло Дичев“, Речник на българската литература след Освобождението, Институт за литература на БАН.
  2. CV на проф. Ивайло Дичев[неработеща препратка], Философски факултет, Софийски университет, 2011.
  3. а б Ивайло Стефанов Дичев[неработеща препратка], НАЦИД.
  4. Сайт на „СеминарБГ“.
  5. „Черноризец Храбър“ връчи за втори път журналистическите си награди“, в-к „Дневник“, 10 ноември 2003 г.
  6. „Журналист от „Дума“ с приз за цялостен принос от СБЖ“, Vesti.bg, 9 декември 2005 г.
  7. Ивайло Дичев // Дойче Веле. Посетен на 2023-11-09..
  8. Почина културният антрополог проф. Ивайло Дичев // dnevnik.bg, 2023-11-06. Посетен на 2023-11-06..
  9. Александър Андреев, „Идентичност между кефа и културата“, рец. в „Литературен форум“, бр. 13 (497), 2 април 2002 г.
  10. „Пространства на желанието, желания за пространство“ Архив на оригинала от 2011-07-24 в Wayback Machine. на сайта на издателство „Изток-Запад“.
  11. Петър Петров, „Градът – пространство на (не)желаното“ Архив на оригинала от 2016-03-01 в Wayback Machine., рец. за „Пространства на желанието, желания за пространство“, svet.bg, 15/05/2010 г.
  12. „Граждани отвъд местата? Нови мобилности, нови граници, нови форми на обитаване“ Архив на оригинала от 2014-02-01 в Wayback Machine., сайт на издателство „Просвета“.
  13. Ивайло Дичев, „Смях“ (Откъс от „Културни сцени на политическото“), Портал за култура, изкуство и общество, 30 май 2019.
За него