Димитър Камбуров

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Димитър Камбуров
български литературен критик и преводач
Димитър Камбуров, 19.01.2011
Димитър Камбуров, 19.01.2011

Роден
23 юли 1962 г. (54 г.)
Научна дейност
Област Културология, литературна критика
Образование Софийски университет
Работил в Софийски университет

Димитър Камбуров е български литературен критик и преводач.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Димитър Костадинов Камбуров е роден на 23 юли 1962 г. във Варна. Доктор по теория и история на литературата с дисертация на тема „Жанрова специфика на семантичното моделиране в лириката (канонът Яворов)“ (2002), издадена като книга под заглавието „Явори и клони“. Доцент по теория на литературата във Факултета по славянски филологии на Софийския университет Кл. Охридски (2004) и съ-директор на магистърска програма „Литературознание“ (от 2002).

През 90-те години на ХХ век – основен адепт сред българските литературоведи на теоретичния скептицизъм на Пол де Ман.

След вестникарската публикация на предговора на Ивайло Знеполски към първото българско издание на романа на Владимир НабоковЛолита“ Камбуров предизвиква голям литературоведски дебат.[1]

Публикува в сферите на литературата, изкуствата, културата, политиката, науките за пола, Балканите и др. Много от тезите му са провокативни – от народопсихологически като тази, че „българинът минава на червен светофар“, защото „по принцип обича да се съпротивлява пасивно на властта“[2], до конкретни предложения пред институции като идеята, че „нощният живот на София е оня, който трябва да се впрегне за каузата „Европейска столица на културата“[3]. Автор е на скандален „Не-некролог за Вера Мутафчиева“, публикуван във в. „Капитал“ на 12 юни 2009 г. Отговаря му писателят Георги Гроздев, който е и издател (изд. „Балкани“) на сборник с есета на Вера Мутафчиева.[4]

Литературоведът Камбуров участва и в дебатите около съвременното българско общество. Коментирайки изследването „Състояние на обществото“, инициирано и финансирано от Фондация „Отворено общество“ и представено на 26 септември 2002 г. в зала „Мусала“ на хотел Хилтън, като изход от обезверяването на нацията и лост за социално сцепление Камбуров предлага „позитивно преосмисляне на приобщеността към Балканите, както и на паралелното усилване на чувството за приобщеност към Европа в тесния континентален, по-скоро културен, отколкото цивилизационен смисъл. Балканската игра има смисъл само ако се мисли в термините на междуположеността между Изток и Запад, а не в термините на изостаналостта вътре в тоталната историческа перспектива на Запада“.[5]

Работата му като лектор по български език и литература в Пекин става повод за обръщане на Камбуров към геополитическа проблематика. Спорейки със Самюъл Хънтингтън, той твърди, че не ислямският и християнският свят, я целият останал свят и Китай ще бъдат сблъскващите се цивилизации на ХХI век: „Защото неминуемият сблъсък между Китай и Запада ще постави ултимативно въпроса за избора между хората и човека, между човечеството и човешкото. Изходът от него е неясен. А неговият неминуем ироничен парадокс ще бъде, че в него Западът ще се види принуден да се съюзи с ислямския свят и да се припознае в него“.[6] След студентските протести в Техеран през декември 2009 г.: „Тъй че в някакво неидеално, но утопично бъдеще следва да си представим как силите на кръста, звездата и полумесеца водят идеологическа и политическа битка рамо до рамо с един идеологически безпътен и капиталистически (а значи и военно) безогледен Китай.“[7] Година по-късно Камбуров превежда книгата на живеещия в Германия писател Илия Троянов и колегата му индиец Ранджит Хоскоте „Стичането“, също посветена на темата за сблъсъка на цивилизациите.

Заради екстравагантния си стил и тези е остро критикуван в различни издания.[8].

Автор и водещ на Литературен салон „Нобелирани и други – литература на прага“ в Червената къща, с помощта на Швейцарската културна програма.[9]

Книги[редактиране | редактиране на кода]

Монографии
  • Явори и клони. София: Фигура, 2003, 439 с. (ISBN 954-998-513-Х)[10]
  • Българска поетическа класика. София: Просвета, 2005, 340 с. (ISBN 954-01-1961-0)[11], [12]

Заедно с Ирина Новикова е съставител на „Men in the Global World: Integrating Post-Socialist Perspectives“, Kikimora Publications, Helsinki, 2003.

Участия в сборници
  • Теменуги. Другият роман на Яворов, изд. Литературен вестник, София, 1998
Преводи

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. „Димитър Камбуров срещу академизма“ - Ивайло Знеполски, Димитър Камбуров, Снежана Зарева за „Лолита“, в. „Култура“, 1990 г.
  2. „Доц. Димитър Камбуров: Българинът може да преизбере царя като автотерапия“, интервю в сп. „Тема“, 2004
  3. „Провокатор на месец Февруари - София: Расте, но не старее!“, статия на сайта София – Кандидат за европейска столица на културата 2019.
  4. Георги Гроздев, „Паметта срещу доноса“, в. „Труд“, 25.09.2009
  5. Димитър Камбуров, „Състоянието на обществото и липсващата фигура в килима“, в. „Култура“, бр.40, 8 ноември 2002 г.
  6. Димитър Камбуров, „Китай: животът като „zoe“, животът като „bios“, в. „Култура“, бр.43 (2570), 10 декември 2009 г.
  7. Димитър Камбуров, „Иранската алтернатива“, сп. „Тема“, брой 52 (427), 31 декември 2009 г.
  8. Пламен Петров, „Когато се разбягат зайците на критика“, в. „Култура“, бр. 37 (2520), 31 октомври 2008
  9. „Димитър Камбуров: „Естествен роман“ на Георги Господинов е класика на българската литература“, интервю за „Bulgarian post“, 7 май 2006 г.
  10. Милена Кирова, „Във фабриката на текста“, рец. във в. „Култура“, бр. 35, 26 септември 2003
  11. Инна Пелева, „Отново класика“, рец. във в. „Култура“, бр. 8, 4 март 2005 г.
  12. Биляна Курташева, „Canon Revisited“, рец. в електронно списание LiterNet, 12.03.2005, № 3 (64)
  13. Морис Фадел, „Реторика и разбиране“, статия във в. „Литературен форум“, бр. 5 (489), 5.02.2002 г.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]