Илия Кашев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Илия Кашев
Роден: 8 юни 1922 г.
Починал: 28 септември 1986 г. (64 г.)

Илия Симеонов Кашев е български офицер, генерал-лейтенант.

Бил е заместник-министър на вътрешните работи, началник на Управлението за безопасност и охрана (УБО) на Държавна сигурност.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е 8 юни 1922 година в село Поибрене, Пазарджишко. Учи шивашки занаят. Завършва основно образование в родното си село, а после вечерна гимназия в София. Член на РМС от 1940 г. През Втората световна война подпомага партизаните с дрехи и продоволствия. След преврата на 9 септември 1944 година, започва работа в системата на комунистическите тайни служби. От 1946 г. е разузнавач IV степен, а през октомври същата година е повишен в разузнавач III степен. На 29 април 1947 г. преминава в службата за охрана на правителството. През 1948 г. завършва 4-месечен курс. От януари 1951 г. е началник на отделение. От 29 декември 1959 до юли 1965 г. е заместник-началник на III отдел от VII управление на ДС (от 1963 V управление). От юли 1965 до ноември 1966 е началник на отдела. От 15 юли до 6 септември 1968 г. е заместник-началник на V управление на ДС.[1] В периода 1968 – 1986 година е началник на УБО. Заместник-министър на вътрешните работи от 1978 г. Кандидат-член е на ЦК на БКП от 1977 до 1981, а от 1981 до 1986 г. член на ЦК на БКП. С указ № 1425 от 7 юни 1982 г. е обявен за герой на социалистическия труд.[2]

Илия Кашев се самоубива на 28 септември 1986 година.[3]. Тогавашната официална власт обявява на 30 септември във в. „Работническо дело“, че Илия Кашев е починал „след кратко боледуване“.[4] Тодор Живков твърди, че драмата на Кашев започва след едно от поредните посещения на Живков в Москва, при което му става ясно, че КГБ черпи информация за него от УБО. При завръщането си в София споделя с Кашев за това. Познавайки личността на шефа си, генералът разбира, че присъдата му е прочетена и се самоубива. Според Андрей Луканов е имало разговор на генерала с Живков за големи злоупотреби със средства на УБО. При срещата си Живков не му е дал никакъв изход освен затвор или смърт. И той избира самоубийството.[5]

Награден е с орден „Народна република България“ – I степен за участие във Възродителния процес.[6] Освен това има още ордени „Народна свобода 1941 – 1944 г.“ II ст., „Червено знаме на труда“ и съветските „Червена звезда“ и „Отечествена война“.

Звания[редактиране | редактиране на кода]

  • Капитан (1 юни 1951 г.);
  • Майор (25 август 1954 г.);
  • Подполковник (23 август 1958 г.);
  • Полковник (1 септември 1963 г.);
  • Генерал-майор (5 септември 1968 г.);
  • Генерал-лейтенант (13 септември 1971 г.);

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. КАШЕВ Илия Симеонов
  2. Аврамов, А. Трудовата слава на България, Държавно издателство д-р Петър Берон, 1987, с. 288
  3. Личности в книгата Тодор Живков – мит и истина
  4. Статия в сайта на вестник Стандарт
  5. Знам.BG, Без шанс за изход.
  6. Решение „А“ № 373 На Политбюро на ЦК на БКП от 10.ІV.1986 г. ЦДА, ф. 1 б, оп.68, а. е. 16291 л. 1 – 3. Оригинал. Машинопис; Ангелов, Веселин. Строго поверително! Асимилаторската кампания..., цит. сб. с.221 – 223.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

  • Методиев, Момчил и Мария Дерменджиева. Държавна сигурност – предимство по наследство. Професионални биографии на водещи офицери (София: ИИБМ и изд. Сиела, 2015), с. 342 – 349.