Димитър Гръбчев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Димитър Гръбчев
български полицейски офицер
Роден
Починал

Димитър Гръбчев е участник в деец на БРП (к), комунистически партизанин от Трънски партизански отряд по време на Втората световна война. Офицер от Държавна сигурност, генерал-лейтенант.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Димитър Гръбчев е роден в град Етрополе на 6 ноември 1914 година. Член на РМС от 1932, а на БРП (к) от 1937 г. През 1929 г. завършва осми клас на средно електромеханотехническо училище в София. Поради липса на средства става словослагател в печатница „Ив. К. Божинов“, а след това в печатница „Немечек“. От там отива в печатница „Съгласие“, където е уволнен през 1932 г. поради организирането на стачка за увеличаване на заплатата. Работи в нелегалната печатница „Сашо Кофарджиев“. След провал е арестуван през август 1933 г. и осъден на 5 години и 4 месеца затвор. Освободен от затвора на 29 юни 1937 г. поради помилване заради раждането на престолонаследника Симеон. Военната си служба изкарва в първа трудова дружина. Тогава завършва ефрейторска школа към трудови войски. От 1939 г. е отговорник на РМС за Княжево. Работи в Придворната печатница, а от 1941 г. и в Университетската печатница. Арестуван е на 3 юли 1941 г. и изпратен в лагера Гонда вода, а след това и в Еникьой. Освободен е през ноември 1943 г. и отново започва работа в Университетската печатница. Партизанин от Трънски партизански отряд от 12 април 1944 г. След създаването на втора софийска бригада става батальонен командир в нея. След това е в политическото ръководство на Рило-пиринския партизански отряд.

На 18 септември 1944 година е секретар в отделение „А“ към МВР, а от 1 декември 1944 г. е инспектор II степен. На 1 юли 1945 г. е преназначен като инспектор I степен, а от 1 май 1947 г. е началник на отделение „Охрана“ в Дирекция „Държавна сигурност“ (ДДС). От 1 февруари 1948 г. отделението е трансформирано в пети отдел на ДДС и той става негов началник. Между 1949 и 1950 г. е начело на 11 отдел (проучване и проследяване", а от 23 август 1950 г. е началник на четвърти отдел (промишленост). На 20 януари 1952 г. е назначен за заместник-началник на Седмо управление „Безопасност и охрана“, а от 15 май 1954 г. и началник на управлението.[1] Според Христо Христов той е началник на управлението, по-късно реорганизирано в Управление безопасност и охрана (УБО), от 1950 година до смъртта си.[2] От 22 януари 1968 година става заместник-председател на КДС.[3]

Димитър Гръбчев се оженва за Митка Гръбчева, която също е партизанка и служителка на ДС. Имат дъщеря Иванка Гръбчева, която е известен български режисьор и син Сокол Гръбчев, служител във Второ главно управление на ДС и в МВнР.

Димитър Гръбчев умира от инфаркт на 2 септември 1968 година по време на туристически поход до връх Мургаш, в който участва и генералният секретар Тодор Живков.[2]

Военни звания[редактиране | редактиране на кода]

  • полковник (29 април 1952)
  • генерал-майор
  • генерал-лейтенант (7 септември 1965)[4]

Награди[редактиране | редактиране на кода]

  • медал „За боева заслуга“
  • орден „Червено знаме“ (2 пъти)
  • орден „Народна република България“ II степен (2 пъти)
  • орден „Народна република България“ I степен
  • орден „9 септември 1944“ III степен
  • орден „Народна свобода 1941 – 1944“ II степен
  • орден „Гражданска заслуга“ V степен (два пъти)
  • медал за прослужени години в МВР I и II степен
  • „Почетна значка на МВР“

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Методиев, Момчил и Мария Дерменджиева. Държавна сигурност – предимство по наследство. Професионални биографии на водещи офицери (София: ИИБМ и изд. Сиела, 2015), с. 212.
  2. а б Христо, Христов. Тодор Живков. Биография. София, Сиела, 2009. ISBN 978-954-28-0586-1. с. 208.
  3. Методиев, Момчил и Мария Дерменджиева. Държавна сигурност – предимство по наследство. Професионални биографии на водещи офицери (София: ИИБМ и изд. Сиела, 2015), с. 222.
  4. Заповед 1 – 527 от 7 септември 1965 г. и Указ № 650 от 7 септември 1965 г. на Президиума на Народното събрание
  • Методиев, Момчил и Мария Дерменджиева. Държавна сигурност – предимство по наследство. Професионални биографии на водещи офицери (София: ИИБМ и изд. Сиела, 2015), с. 211 – 233.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]