Курилски острови

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search
Курилските острови
Курилските острови

Курилските острови (на руски: Курильские острова), наричани понякога само Курили, са вулканични острови, разположени между полуостров Камчатка и остров Хокайдо. Те отделят Охотско море от Тихия океан. Разположени са в протежение на 1175 км, общата им площ е около 15 600 km2. Те са част от Сахалинска област на Руската федерация. Включват 20 големи и повече от 30 по-малки острова.

Историческа справка[редактиране | редактиране на кода]

На 13 юни 1643 г. холандският мореплавател Мартин Геритсон де Фриз по време на плаването си в северозападната част на Тихия океан открива островите Итуруп и Уруп и протока Фриз между тях, а на 1 юли същата година – остров Кунашир. През 1697 г. руският първопроходец Владимир Атласов достига до най-южната точка на полуостров Камчатка, открива най-северния остров Шумшу и дава първите сведения за островите. През юли и август 1738 г. руските мореплаватели Мартин Шпанберг (от датски произход) и Уилям Уортън (от английски произход) по време на плаването си към Япония откриват, картират и наименуват съответно: първия 31 острова от Северната група до протока Фриз; втория – 26 острова от Южната група. На базата на техните открития през 1745 г. тези острови са нанесени на „Генералната карта на Руската империя“ в издадения Академичен атлас. През юни 1805 г. първият руски околосветски мореплавател Иван Крузенщерн детайлно картира част от северната група до протока Надежда.

На 26 януари (7 февруари) 1855 г. между Русия и Япония е подписан Самодския договор, според който Курилските острови са поделени по протока Фриз – на север за Русия, а на юг за Япония. На 25 април (7 май) 1875 г. в Санкт Петербург е подписан нов договор, който предоставя целите Курилски острови на Япония. След приключването на Втората световна война Курилските острови изцяло са присъединени към СССР. Островите имат важно геостратегическо значение. Принадлежността им към Русия се оспорва от Япония.[1]

Географска характеристика[редактиране | редактиране на кода]

Географско положение[редактиране | редактиране на кода]

Островите се състоят от две паралелни вериги, представляващи върхове на мощни подводни хребети: Голяма Курилска верига, разтегната на 1175 km и Малка Курилска верига – 120 km, отделена от първата чрез Южнокурилския проток. Помежду си островите се делят от множество протоци, като два от тях Крузенщерн и Бусол разделят Голямята Курилска верига на 3 части: северна , средна и южна.[1]

Северна група

Северна група
Средна група

Средна група

  • Шиашкотан (яп. 捨子古丹島 Сясукотан-то:)
  • Скали Ловушки (яп. 牟知列岩 Мусирурэцу-ган)
  • Райкоке (яп. 雷公計島 Райкоке-то:)
  • Матуа (яп. 松輪島 Мацува/Мацуа-то:)
  • Расшуа (яп. 羅処和島 Расуцуа/Расьова/Расюва-то:/)
  • Скали Среднев (яп. 摺手岩 Суриде-ива)
  • Острови Ушишир (яп. 宇志知島 Усисиру/Усити-то:)
  • Рипонкича (яп. Руйпонкитя)
  • Янкича (яп. Янкитя)
  • Кетой (яп. 計吐夷島 Кетои-то:)
  • Симушир (яп. 新知島 Симусиру-то:)
  • Броутон (яп. 武魯頓島 Буротон-то:)
  • Острови Черните братя (яп. 知理保以諸島 Тирихои-сёто:)
  • Чирпой (яп. 知理保以島 Тирихои-то:)
  • Брат Чирпоев (яп. 知理保以南島 Тирихои-минамидзима)

Южна група

Южна група

Освен тези три острова, в южната група влизат и островите от Малката Курилска верига:

Релеф, геоложки строеж, полезни изкопаеми[редактиране | редактиране на кода]

Всеки от островите е вулкан, фрагмент от вулкан или верига вулкани, съединени помежду си в подножията си или са разделени от ниски провлаци. Релефът е планински, с преобладаващи височини от 500 до 1000 m. Максимална височина връх Алаид (2339 m) на остров Атласов. Равнини са остров Шумшу и Малката Курилска верига. Голяма част от бреговете са стръмни или терасирани, а ниските провлаци – пясъчни. Удобни заливи няма.[1]

Голямата Курилска верига е изградена предимно от вулканогенни наслаги. най-древни са тези на Малката Курилска верига и са от епохата на кредата. Тези наслаги са плътно споени в конгломерати и са усложнени от вторични разломи. Върху тях хаотично са разположени съвременните вулкани. В Голямата Курилска верига са известни 160 вулкана, действали в антропогена, в т.ч. 104 вулкана – в холоцена. В лавата на вулканите са открити отломки от ксенолити, метаморфни скали (амфиболити, пироксин-амфибилови и кристалинни шисти), които изграждат фундамента на островите. Проявяват се чести и силни земетресения.[1]

От полезните изкопаеми най-известни са находищата на сяра и термални води, а също малки залежи на живак, мед, калай и злато.[1]

Климат, води, почви[редактиране | редактиране на кода]

Климатът е умерено студен, мусонен. Средна февруарска температура от -6 до -7°С с минимални зимни температури до -25°С. Средна августовска температура от 10°С на север до 17°С на юг. Годишната сума на валежите варира от 1000 mm на юг до около 600 mm на север, като 25% от тях падат през зимата. Студеното Курилско течение охлажда Курилските острови, особено техните северни и средни части и тихоокеанските склонове на южните части и способства за създаването на продължителни мъгли, а склоновете на южните острови, обърнати към Охотско море се загряват от топлото течение Соя, като лятото тук е с много малко мъгли. Зимният мусон и циклоните от полярния фронт причиняват чести виелици и щормове. Най-много слънчеви дни има през есента, но тогава се проявяват най-често силните тайфуни с ураганни ветрове.[1]

На островите има многочислени малки реки и ручеи, като някои от тях са минерализирани. Има много езера, в т.ч. кратерни, моренни и лагунни. Някои от малките острови са безводни.[1]

Почвите са предимно ливадни и алувиални, а в горския пояс – слабо оподзолени с примеси от вулканични материали.[1]

Растителност, животински свят[редактиране | редактиране на кода]

На Курилските острови виреят 992 вида растения, в т.ч. 43 вида дървета, 93 вида храсти и полухрасти, 9 вида лиани, 5 вида бамбук и 842 вида треви. 26 вида са ендемични. Растителността в северната и средната част на островите е сходна с тази на полуостров Камчатка (кедров и смърчов клек, каменна бреза, курилски бамбук). В южните части растителността е сходна с тази на остров Хокайдо – смесени борово-сърчови и широколистни гори, преплетени с лиани и мощен бамбук. В Малката Курилска верига преобладават пасищата и блатата.[1]

На север фауната е сходна с тази на полуостров Камчатка, а на юг – с тази на остров Хокайдо. Тук обитават мечка, лисица (чернокафява и червена), хермелин и др. Множество морски птици и морски млекопитаещи.[1]

Население[редактиране | редактиране на кода]

Преди идването на японците и руснаците на Курилските острови живее народността айну (айнами). В науката има 2 версии за техния произход – според едната народът айну е дошъл от Австралия, а според другата това е манджурски народ, дошъл на островите от Далечния изток на територията на днешна Русия.

Днес от народа айну са останали около 50 000 души, като малко повече от половината от тях живеят в Япония, а другата половина – в Русия. Характерен за народа айну е фактът, че те имат европеидни черти на лицата, бял цвят на кожата и са значително по-едри от съвременните японци. Езикът им е слабо изследван, а днес практически се счита за умиращ език, защото голяма част от айну говорят само японски или руски, като са забравили родния си език.

Добре развит е риболовът и рибната промишленост.

След Втората световна война, когато островите преминават във владение на СССР, започва изкуственото им заселване. На 3 август 2006 г. руското правителство взема решение за развитие на Курилските острови с гарантирани държавни инвестиции в инфраструктурата, социалното и здравно обслужване на населението, промишлеността. На заселниците се отпускат заеми, предлагат им се обезщетения и различни привилегии. В резултат на това на всички по-големи острови като Парамушир, Итуруп, Кунашир, възникват малки градчета с добре развита инфраструктура. На по-малките са създадени гранични застави или метеорологични станции, разпределени са отделни военни части. Някои от най-малките острови остават необитаеми.[2]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]