Магдебургско право

от Уикипедия, свободната енциклопедия
„Привилегии на населеното място Полоцк според Магдебургското право“ (1498 г.)

Магдебургско право (на немски: Magdeburger Recht) се нарича една от най-известните правни системи на градското право, която се развива през XIII век в град Магдебург (днес в Германия) като феодално градско право, според което (1) икономическата дейност, (2) имуществените права, (3) обществено-политическият живот и класовият статус на гражданите се регулират от тяхна собствена система от правни норми, т. е. градовете се самоуправляват с местна правна система и администрация.

Това е признак на повдигнатото самочувствие на градското население, след като градовете постепенно се открояват като центрове на производството и парично-стоковия обмен. С други думи, това е привилегия – правото на независимост на града от феодалите, държали земята извън градовете. По силата на това право градовете получават своята правна, икономическа, обществено-политическа и имуществена самостоятелност. Те не са зависими от даден феодален господар.

Магдебургското право е набор от градски привилегии, разработени за първи път от Ото I, император на Свещената римска империя (936 – 973 г.), и основани на фламандското право,[1] което регулира степента на вътрешна автономия в градовете и селата, предоставена от местния владетел. Магдебургското право е наречено по името на германския град Магдебург и е може би най-важният набор от средновековни закони в Централна Европа.[2] Магдебургските права са възприети и адаптирани от многобройни монарси, включително владетелите на Бохемия, Унгария, Полша, Литва и Русия. Те дават тласък на урбанизацията и подтикват развитието на хиляди села и градове.[1]

Извори на Магдебургското право[редактиране | редактиране на кода]

Кметството на град Магдебург (Германия)

Докато действащото днес право (закони, правни наредби, устави, директиви и т.н.) е почти изцяло кодифицирано в писмен вид (напр. в правни вестници, административни вестници, министерски вестници, държавни вестници и т.н.), Магдебургското право не е кодифицирано право. През годините то се е развило на няколко етапа – (1) от обичайното право на търговците, (2) от правата, предоставени на град Магдебург от суверена (привилегии), и накрая (3) от самостоятелно определени разпоредби в рамките на градското самоуправление.[3] Поради това не е лесно да се определи окончателно съдържанието на Магдебургското право, развило се по този начин. Съществуват обаче някои писмени източници, от които може да се извлече магдебургското право:

  1. Съществуват косвени доказателства за търговско и пазарно право в Магдебург още от X в., тъй като официални документи от други градове от този период се позовават на него. Това търговско и пазарно право, практикувано в Магдебург, се е превърнало в Градско право на Магдебург най-късно през XII век, тъй като през 1145 г. тези Магдебургски права вече са били „изнасяни“ и в други градове – конкретно: град Стендал (Германия) е получил Магдебургските права още през 1145 г.[3]
  2. Първото пряко доказателство за съществуването на Магдебургското градско право е привилегията, предоставена от архиепископ Вихман фон Зебург на град Магдебург през 1188 г. Тази привилегия съдържа само девет параграфа и поради това вероятно не представлява Магдебургското право в неговата цялост, а само го допълва, отменяйки някои разпоредби, които вече били сметнати за остарели, „след консултация с епископите, архиереите, канониците, бургграфа и другите вярващи“.[3]
  3. Друг източник на правото са правните известия, издавани от Магдебургските съдии. Магдебургското право очевидно е бил толкова убедително, че бързо се разпространило и било възприето от други градове, особено от новооснованите германски градове на изток от Магдебург. Но и по-далечни градове като Вилнюс (1387 г.), Каунас (1408 г.), Киев (1492 – 1497 г.) и Минск (1499 г.) са получили грамота от Магдебург за присъждане на градски права.[3] Правораздаването в Магдебург е било поверено на съдебни заседатели. В правни известия до съответния владетел или до гражданите на удостоените с Магдебургското право градове, магдебургските съдебни заседатели оповестяват и разгласяват законите и актуалното правораздаване.[3] Тези правни известия/оповестявания са запазени в архивите на някои от градовете.[3]
  4. Магдебургският съд е възприеман като „върховен съд“ (на немски: Magdeburger Oberhof).[3] Това означава, че съдиите на онези градове, на които е било поверено Магдебургското право, са могли да представят даден свой правен спор пред Магдебургския съд и да поискат от него мнение за това как законът трябва да се тълкува или прилага в конкретен случай.[3] От конституцията на съответния град зависи дали тази правна информация от Магдебургския съд се разглежда като обвързващо съдебно решение или само като помощно средство за преценка.[3] Отговорите на Магдебургския съд, някои от които са запазени в архивите на запитващите градове, също предоставят информация за същността на действащото по това време Магдебургско право.[3] В самия град Магдебург архивите на Магдебургския съд са унищожени по време на Тридесетгодишната война.[3]
  5. В края на XIII или началото на XIV век частни лица създават така нареченото „Саксонско градско право“ (на немски: Sächsisches Weichbild; наречено също „Магдебургско градско право“, на немски: Magdeburgisches Weichbild) – правна книга, в която в 137 статии е представено действащото по това време Магдебургско право (с препратки към „Саксонско огледало“ – сборник на немското градско и феодално право).[3]

Правните източници определяли организацията на занаятчийското производство, търговията, процедурата за провеждане на избори и дейността на градското самоуправление, занаятчийските съюзи и гилдиите на търговците.

Разпространение[редактиране | редактиране на кода]

Паметникът на Магдебургското право в украинската столица Киев е построен през 1802 г. и напомня за предоставянето на градските привилегии на Киев по време управлението на полския крал Ян I Олбрахт между 1492 и 1497 г.[4]
Паметник за получаването на Магдебургското право. 200-годишен юбилей на град Вейвирженай (Veiviržėnai), Литва

Изхождайки от Магдебург, Магдебургското право се разпространява най-вече на изток: Маркграфство Бранденбург, частично в Померания, кралство Прусия, Тюрингия, кралство Саксония, Силезия, Бохемия, Моравия и Лужица.[3]

Разпространението на магдебургското право в Източна Европа върви ръка за ръка с разпространението на „Саксонското огледало“ като източник на поземленото право.

Между XIII и XVIII век Магдебургското право се разпространява в кралство Полша и Великото литовско княжество. Най-напред, сред славянските земи, магдебургското право навлиза в Силезия, която е била по това време под силно германско влияние. От Силезия през XIII век то прониква в земите на Великополша и Малополша.[5] В Полша Магдебургското право се въвежда активно от Кажимеж III Велики.[6]

Сред настоящите руски градове, които получават Магдебургското право, са град Смоленск, получил това право на 4 ноември 1611 г., градовете Невел и Себеж, получили това право през 1623 г. от полския крал и велик литовски херцог Сигизмунд III Васа, град Дорогобуж на 28 май 1625 г. и град Погар през 1666 г.

Други градове, получили грамота от Магдебург за присъждане на градски права, са например Вилнюс (1387 г.), Каунас (1408 г.), Киев (1492 – 1497 г.) и Минск (1499 г.).[3]

Разпоредби на Магдебургското градско право[редактиране | редактиране на кода]

Сравнителна независимост на съда[редактиране | редактиране на кода]

В Магдебургското право (изразено тук в Закона за съдебната власт от края на XII век в Свещената римска империя) се предвижда, че съдът се състои от единадесет съдебни заседатели, а не както преди е било обичайно само от пет.[3] Съдебните заседатели се избирали пожизнено, а съдебният председател можел сам да замества членовете, които са се оттеглили, с одобрението на бургграфа (кооптация), което дава на съдебните заседатели известна независимост.[3] Тъй като те се назначавали пожизнено, следователно не им е било необходимо да се съгласуват с властимащите, как да се произнасят.

Особености на процесуалния кодекс[редактиране | редактиране на кода]

Основното нововъведение на Магдебургското право е премахването на така наречената „опасност от съдебен спор“.[3] Преди това в процесуалното право страните по даден спор не можели да представляват своите искове пред съда в свободна реч, а били длъжни да използват строго определени правни формулировки.[3] Ако някоя страна не се придържала към тези речеви формулировки или ако си преплете езика докато говори, нямала право да се поправи, и делото можело да се загуби.[3] Поради това за чуждестранните търговци, които не били запознати с тези формулировки, е съществувала висока „опасност от съдебни спорове“.[3] Премахването на тези изисквания и тази опасност укрепва доверието в съда, от една страна, и от друга, установява по-голяма правна сигурност.

В интерес на чуждестранните търговци съдопроизводството било ускорено. Иск, в който чужд гражданин е ищец или ответник, трябвало да бъде „уреден и приключен“ в същия ден (§ 7 от „Привилегията на Вихман“ от 1188 г.).[3]

Омъжените жени (съпруги) можели да се явяват самостоятелно пред съда, т. е. на жените им се дало право да завеждат съдебен процес.[3]

Друго процесуално нововъведение е въвеждането на свидетелски показания в наказателното право вместо обичайното преди това кръвно отмъщение[Бележки 1] и доказателство от Бога чрез съдебен двубой[Бележки 2].[3]

Семейно право[редактиране | редактиране на кода]

Семейното право предвиждало принципа на настойничеството на съпруга спрямо съпругата.[3] Съпругът е попечител на съпругата.

Все пак жената обаче има права, като например правото на завеждане на съдебен процес (виж по-горе). Също друго нейно право се отнася до имуществото ѝ. Имуществото, което жената внася в брака, подлежи на управление от съпруга само ако тя го предаде „във владение на съпруга“.[3] Ако тя не му го предаде, то остава извън имуществото на съпруга и се отделя като запазено имущество само на жената,[3] т.е. съпрузите могат да избират между режим на съпружеска имуществена разделност и режим на съпружеска имуществена общност.

Наказателно право[редактиране | редактиране на кода]

В областта на материалното наказателно право е премахната родовата отговорност (§ 2 от „Привилегията на Вихман“).[3] Това означава, че всеки си носи индивидуално отговорността, а не целия род/семейство.[3] Бащата вече не носи отговорност за сина си, ако не е присъствал на престъплението на сина си или не е участвал в него и може да докаже това.[3] Подобно правило се прилага и за лица, които случайно са присъствали на кавга (§ 3 от „Привилегия на Вихман“).[3]

Освен това била отменена давността за престъпленията, свързани с насилие.[3]

Търговско право[редактиране | редактиране на кода]

Търговското право заема централно място в Магдебургската правна система. В допълнение към процедурните опростявания, създадени в интерес на търговците, били въведени разпоредби относно покупко-продажбата на стоки, отговорността за качеството на стоките и задължението за счетоводство и отчетност (предоставяне на счетоводни отчети).[3]

Върховен съд[редактиране | редактиране на кода]

Магдебургският съд е възприеман като „върховен съд“ (на немски: Magdeburger Oberhof).[3] Това означава, че съдиите на онези градове, на които е било поверено Магдебургското право, са могли да представят даден свой правен спор пред Магдебургския съд и да поискат от него информация за това как законът трябва да се тълкува или прилага в конкретен случай.[3] От конституцията на съответния град зависи дали тази правна информация от Магдебургския съд се разглежда като обвързващо съдебно решение или само като помощно средство за преценка.[3] Отговорите на Магдебургският съд, някои от които са запазени в архивите на запитващите градове, също предоставят информация за действащия по това време закон.[3] В самия град Магдебург архивите на Магдебургският съд са унищожени по време на Тридесетгодишната война.[3]

Значение на Магдебургското право за еврейското население[редактиране | редактиране на кода]

Магдебургските права не са се прилагали за еврейското население, тъй като то не се считало за част от коренното градско население. Като изключение може да се посочи литовският град Тракай, в който еврейското население получава Магдебургското право като отделна група през 1444 г., след като преди това то вече е било предоставено на християнското население.

Краят на Магдебургския върховен съд[редактиране | редактиране на кода]

Макар че отделни владетели са се опитвали в началото да подкопаят надтериториалното значение на Магдебургския върховен съд, създавайки свои собствени върховни съдилища, тези опити са били неуспешни доста време. Едва в хода на Реформацията Германия се разделя по вероизповедание (на католически и протестантски територии) и областите, които остават католически, са откъснати от юрисдикцията на Магдебургския съд. Окончателният край на Магдебургския съд като върховен съд настъпва след пълното опустошаване на град Магдебург на 10 май(стар стил)/ 20 май (нов стил) 1631 г. от имперските войски на Хабсбургска монархия под командването на Йохан Церклас Тили и Готфрид Хайнрих цу Папенхайм в хода на Тридесетгодишната война през 1631 г., когато е опожарен обширният архив на съдебните решения. С унищожаването на своята „правна библиотека“ Магдебургският съд губи основата на своята юрисдикция и в резултат на това загива като институция.

Краят на Магдебургското право[редактиране | редактиране на кода]

В Полша Магдебургското право губи своята валидност едва в хода на реформите на Наполеон I и Йозеф II в региона Галиция. В Украйна Саксонско-магдебургското право губи своята правна сила едва когато „Сборникът на закони на Руската империя“ влиза в сила през 1840 г. в Левобрежна Украйна и две години по-късно в Деснобрежна Украйна. В Киев Магдебургското право е било в сила до 1834 г., а латвийското гражданско право се счита за повлияно от саксонско-магдебургското право чак до 1937 г.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. През Средновековието кръвното отмъщение е средство за налагане на закона и като такова действително се използва в немскоговорящите страни до XVII в. Кръвното отмъщение се предизвиква от непредумишлено убийство или смъртна обида: „Пострадалият търси обезщетение за злото, причинено на него чрез обида или на негов най-близък роднина или приятел чрез непредумишлено убийство, и иска обезщетение за вредите“. Кръвното отмъщение било насочено не само към извършителя, но и към неговите роднини и приятели. В Страсбург например през 1374 – 1375 г. за трима убити от едната страна били убити осем мъже от противоположната страна.
  2. Двубой пред съда, в който победителят се счита, че е победил по Божията воля, тъй като той е бил в правото си.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б Jean W. Sedlar. Law and Justice. University of Washington Press, 1994. ISBN 0295972904. с. 328. Посетен на October 23, 2012.
  2. Peter Stearns. Magdeburg Law 1261: Northern Germany. // World History in Documents: A Comparative Reader. New York University Press, 1998. Посетен на 28 February 2014.
  3. а б в г д е ж з и к л м н о п р с т у ф х ц ч ш щ ю я аа аб ав аг ад ае аж аз аи ак Wegehaupt, Uwe. Geschichtliche und heutige Bedeutung des Magdeburger Rechts. // magdeburgerrecht.de. Offene Türen e.V., 2020-05-26. Посетен на 2023-02-08. (на немски)
  4. Günter Schäfer: Kiev, Rundgänge durch die Metropole am Dnepr. 3. Auflage, Trescher Verlag, 2011, ISBN 978-3-89794-181-6, S. 80 – 82 (на немски език)
  5. Брокгауз, Фридрих Арнольд. Право магдебургское. // Энциклопедический словарь Брокгауза и Ефрона. Т. XXIVa: Полярные сияния – Прая. Санкт-Петербург, Типо-литография И. А. Ефрона, 1898 г. с. 890 – 896. Посетен на 2023-02-08. (на руски)
  6. Доўнар А. Магдэбургскае права // Вялікае Княства Літоўскае. Энцыклапедыя у 3 т. – Мн.: БелЭн, 2005. – Т. 2: Кадэцкі корпус – Яцкевіч. стр. 241 – 243. ISBN 985-11-0378-0. (на беларуски език)
CC BY-SA icon.svg Heckert GNU white.png Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Магдебургское право“ и страницата „Magdeburg rights“ в Уикипедия на руски и английски език. Оригиналните текстове, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за творби създадени преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналните страници тук и тук, за да видите списъка на техните съавтори. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.

CC BY-SA icon.svg Heckert GNU white.png Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Magdeburger Recht в Уикипедия на немски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​