Османско-германски съюз

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Османско–германският съюз е съглашение между Германската и Османската империя, ратифицирано на 2 август 1914 г., малко след началото на Първата световна война. Съюзът е създаден в рамките на съвместно сътрудничество, което да даде възможност за укрепване и модернизиране на небоеспособната османска армия, както и да предостави на Германия безопасен коридор към териториите на съседните британски колонии.[1]

Предистория[редактиране | редактиране на кода]

В навечерието на Първата световна война, Османската империя е в руини. В резултат на поредицата войни през този период са загубени редица територии, икономиката е в упадък, а населението е деморализирано и изморено от усилията. На империята е необходимо време, за да възстанови силите си и да извърши реформи. Това време обаче не настъпва, поради приближаващия световен конфликт, и Османската империя не е в състояние да остане настрани от него. Неутралитетът и насочването към възстановяване са невъзможни и империята трябва да се присъедини към единия или другия лагер – след Итало-турската война и Балканските войни, тя е напълно изтощена откъм ресурси. Няма достатъчно оръжия и оборудване, а империята не разполага с финансови средства за закупуване на нови. Единственият вариант за Високата порта е да създаде съюз с европейска сила.

Преговаряне със страните[редактиране | редактиране на кода]

Повечето европейски сили не са заинтересовани от съюз с отслабената Османска империя. Още в началото на Итало-турската война в Северна Африка, Великият везир Саит Халим паша изразява това желание на правителството, и на турските посланици е наредено да разберат дали наистина европейските столици са заинтересувани от подобно съглашение. Само Русия първоначално проявява интерес – но при условия, които биха направили възможен руски протекторат над османските земи, което е отхвърлено. Съюз с Франция също се оказва невъзможен: най-близкият ѝ съюзник е Русия, дългогодишен враг на Османската империя, след войната от 1828 година. Великобритания отхвърля османското запитване.[2]

Личното желание на султан Мехмед V е империята да остане неутрална страна. Въпреки това натискът от страна на някои старши съветници на Мехмед води до приближаване към Централните сили.

Договор с Германия[редактиране | редактиране на кода]

Германия се нуждае от Османската империя на своя страна. От 1889 г. Ориент експрес достига до Константинопол и преди Първата световна война султанът се съгласява с план да удължи трасето през Мала Азия до Багдад под егидата на германците. Това би дало възможност за укрепване на връзките на Османската империя с индустриализираните страни в Европа, а също и по-лесен достъп на Германия до пазарите в нейните африкански колонии и Индия. За да препятства влизане на Османската империя в Антантата, Германия окуражава Румъния и България да влязат в съюза на Централните сили[3] (по-късно България влиза на страната на Централните сили, а Румъния – на Антантата).

На 2 август 1914 г. е сключен таен договор между Османската и Германската империя. Турция трябва да влезе във войната на страната на Централните сили един ден след обявяването на война от Германия на Русия.[4] Съюзът е ратифициран на 2 август от много висши турски държавни служители, включително и великият везир Саид Халим паша, военния министър Енвер паша, министъра на вътрешните работи Талат паша, и ръководителя на парламента Халил Бей.[5]

Въпреки това, липсва подпис от страна на султан Мехмед V. Според Конституцията, султанът е главнокомандващ на армията, и това поставя легитимността на съюза под въпрос. Самият султан желае империята да остане неутрална. Третият член на кабинета на трите паши, Джемал паша, също не подписва договора, тъй като се опитва да постигне съюз с Франция.

Австро-Унгария се присъединява към турско–германския договор на 5 август.[6] Османската империя влиза във войната на 29 октомври 1914 г., когато османския флот бомбардира руските пристанища.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Допълнителна литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Erickson, Edward J. Gallipoli & the Middle East 1914 – 1918: From the Dardanelles to Mesopotamia (Amber Books Ltd, 2014).
  • Johnson, Rob. The Great War and the Middle East (Oxford UP, 2016).
  • Miller, Geoffrey. "Turkey Enters the War and British Actions". December 1999.
  • Silberstein, Gerard E. „The Central Powers and the Second Turkish Alliance, 1915.“ Slavic Review 24.1 (1965): 77 – 89. in JSTOR
  • Strachan, Hew. The First World War: Volume I: To Arms. Vol. 1. Oxford University Press, 2003) pp. 644 – 93.
  • Ulrichsen, Kristian Coates. The First World War in the Middle East (Hurst, 2014).
  • Van Der Vat, Dan. The ship that changed the world (ISBN 978-0-586-06929-5)
  • Weber, Frank G. Eagles on the Crescent: Germany, Austria, and the diplomacy of the Turkish alliance, 1914 – 1918 (Cornell University Press, 1970).

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Frank G. Weber, Eagles on the Crescent: Germany, Austria, and the diplomacy of the Turkish alliance, 1914 – 1918 (Cornell University Press, 1970).
  2. Strachan, The First World War: Volume I: To Arms. Vol. 1 (2003) pp. 644 – 93.
  3. Hew Strachan, The First World War: Volume I: To Arms. Vol. 1 (2003) pp. 644 – 93.
  4. The Treaty of Alliance Between Germany and Turkey. Yale..
  5. Gerard E. Silberstein, „The Central Powers and the Second Turkish Alliance, 1915.“ Slavic Review 24.1 (1965): 77 – 89. in JSTOR
  6. Strachan, Hew. The First World War; volume 1:To Arms. Oxford University Press, 2001. с. 670.
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Ottoman–German alliance в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​