Пиелонефрит

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето

Пиелонефрит (Pielonephritis) е инфекциозно неспецифично заболяване, при което се засяга пиело-каликсната система (легенчето и тубулите – бъбречните каналчета) и интерстициалната тъкан.[1] Бива остър и хроничен. Най-често се причинява от Грам-отрицателни бактерии – Ешерихия коли, Proteus, Pseudomonas aeruginoa, стафилококи и др. Предразполагащи фактори са нефролитиаза (камъни в бъбреците), придобити и вродени малформации, бременност.

Причини и симптоми[редактиране | редактиране на кода]

Инфекциозният агент прониква в бъбреците по два пътя: по-рядко по хематогенен (кръвен) и по-често (80%) по асцендентен (възходящ) [2]. Най-рано се увреждат дисталните тубули, което води до нарушение на концентриращата способност на бъбреците и може да се развие тубулна недостатъчност.

Острият пиелонефрит се характеризира с триадата – болки в кръста, смущения в диурезата и фебрилно-интоксикационен синдром (висока температура и отпадналост). Диурезата (уринирането) е повишена, наблюдава се левкоцитурия (отделяне на левкоцити с урината), протеинурия (отделяне на протеини) и бактериурия (отделяне на бактерии).

Лечение[редактиране | редактиране на кода]

Лечението е с антибиотици според антибиотикограмата, които са ефикасни спрямо грамотрицателни бактерии и не са нефротоксични (токсични за бъбреците). Препоръчва се постелен режим и специална диета.

Антибиотичният курсът на лечение обикновено е 10-14 дни, като при необходимост може да се продължи с друг антибиотик.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. „Какво представлява пиелонефрит“. // Lechenie.bg. Посетен на 11 март 2019. (на български)
  2. „Остър пиелонефрит – как се развива?“. // Puls.bg. Посетен на 11 март 2019. (на български)