Пояс на Кайпер

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Поясът на Кайпер е част от Слънчевата система, намираща се на разстояние 30 АЕ до 50 АЕ от Слънцето с инклинация, близка до еклиптиката. Представлява околозвезден диск, разпростиращ се отвъд планетите.[1] Подобен е на Астероидния пояс, но е много по-голям – 20 пъти по-широк и от 20 до 200 пъти по-масивен.[2][3] Съставен е основно от малки тела или останки от формирането на Слънчевата система. Въпреки че много астероиди са съставени от скали и метали, повечето обекти в Пояса на Кайпер са съставени основно от замръзнали летливи вещества (ледове), като метан, амоняк и вода. В Пояса на Кайпер са разположени три официално признати планети-джуджета: Плутон, Хаумея и Макемаке. Някои от луните в Слънчевата система, като Тритон и Феба, е възможно да водят началото си от тук.[4][5]

Произход[редактиране | редактиране на кода]

TheTransneptunians 73AU-ru.svg

Първите астрономи, предположили съществуването на пояса, са Фредерик Леонард през 1930 г. и Кенет Еджуърт през 1943 г. През 1951 г. Герард Кайпер изказва предположение, че поясът е съдържал обекти в миналото, но не и в наши дни. По-точни догадки относно обектите в пояса са направени от Ал Камерън през 1962 г., Фред Уипъл през 1964 г. и Хулио Фернандес през 1980 г. Поясът и обектите в него носят името на Кайпер след откриването на обекта (15760) 1992 QB1.

Съвременни компютърни симулации показват, че поясът на Кайпер се е формирал под въздействието на Юпитер, чиято силна гравитация е „изхвърлила“ малките планетоиди от вътрешността на Слънчевата система на далечна орбита. Някои от планетоидите са се зародили направо в пояса на Кайпер. Същите симулации и други теории показват, че в пояса на Кайпер трябва да се намират обекти със значима маса – от порядъка на тази на Марс или на Земята.

Наименование[редактиране | редактиране на кода]

Били са предложени алтернативни имена в чест на Леонард, Еджуърт и Фернандес. Терминът транснептунов обект се препоръчва за обекти в пояса от няколко научни групи, защото е по-неутрален от всички други. Двата термина обаче не са еквивалентни, понеже категорията транснептунови обекти обхваща всички тела на орбита, по-далечна от тази на Нептун, в това число и Плутон.

Обекти от Пояса на Кайпер[редактиране | редактиране на кода]

Открити обекти[редактиране | редактиране на кода]

В пояса на Кайпер са открити над 800 обекта (подмножество на транснептуновите обекти), почти всички от които са открити след 1992 г. Двата най-големи обекта с потвърдени размери са Плутон и Харон. След 2000 г. са открити и други обекти със сходни размери. По предварителни изчисления обектът 90377 Седна може би е по-голям от Харон. Някои астрономи обаче не считат Седна за обект от пояса на Кайпер, тъй като поради голямата си отдалеченост от Слънцето, тя не е под гравитационното въздействие на Нептун, и вероятно е обект от облака на Оорт. Обектът 2000 CR105, открит преди Седна, може би също принадлежи в облака на Оорт. 50000 Кваоар, открит през 2002 г., е два пъти по-малък от Плутон, но по-голям от най-големия астероид – 1 Церера. За 28978 Иксион, открит през 2001 г. и за 20000 Варуна се счита, че по размер са сходни с Кваоар. Всички други обекти от пояса на Кайпер са по-малки и тяхната класификация е затруднена поради факта, че по състав те са много по-различни от обектите в астероидния пояс.

Пояс на Кайпер

Орбитална траектории[редактиране | редактиране на кода]

По текущата дефиниция обектите от пояса на Кайпер се намират от 30 до 50 АЕ от Слънцето.

Някои обекти периодично се приближават по-близко до Слънцето, пресичайки орбитата на Нептун; такива обекти са в 1:2, 2:3 (плутино), 2:5, 3:5, 4:5 или 4:7 орбитален резонанс спрямо Нептун. Кубевано формират централната част, докато обектите от разредения диск са разположени във външната част.

Поясът на Кайпер се отличава от облака на Оорт по това, че последният е по-отдалечен от Слънцето и не е ограничен спрямо еклиптиката, а се счита, че формира сфера с радиус до 100000 АЕ около Слънцето.

Размери и състав[редактиране | редактиране на кода]

Повечето обекти в пояса на Кайпер са съставени от лед и органични примеси като толин. Те имат същия състав като кометите и някои астрономи ги считат просто за комети, които са достатъчно далече от Слънцето, за да не образуват опашка. От друга страна, разликата между комета и астероид не е напълно изяснена поради гранични обекти като (2060) Хирон.

За повечето обекти е трудно да бъде измерен точният им радиус. За обекти, чиито орбитални параметри са известни с голяма точност (като например Плутон и Харон), диаметърът може да бъде намерен чрез наблюдение на окултацията на далечни звезди.

За други, сравнително големи обекти, размерите могат да бъдат определени посредством инфрачервени измервания. Тяло с високо албедо отразява голяма част от слънчевата светлина и следователно е студено и не излъчва в инфрачервения диапазон. Обратно, ако тялото има ниско албедо, то ще излъчва значителна енергия в инфрачервения диапазон. Откритите обекти са много студени и имат спектър на идеално черно тяло с дължина на вълната от около 60 микрометра. Вълна с такава дължнина не може да се наблюдава на земната повърхност; астрономите могат да наблюдават само далечния инфрачервен край на спектъра. Поради изключителната слабост на тези вълни, те могат да бъдат регистрирани само за най-големите обекти от пояса на Кайпер. За останалите обекти диаметърът може да се изчисли след допускането на определено албедо. Поради това техният изчислен диаметър може да се отклонява значително от действителната стойност.

Най-големи открити обекти[редактиране | редактиране на кода]

Най-големите известни обекти от пояса на Кайпер са:

Номер Име Екваториален диаметър
(km)
Средно разстояние до Слънцето (АЕ) Година на откриване Откривател Начин на откриване
Плутон 2370 39,4 1930 Клайд Томбо окултация
90482 Оркус ~1600 45 2004 Майкъл Браун, Чад Трухильо, Дейвид Рабиновиц предполагаемо албедо
Харон 1270 39,4 1978 Джеймс Кристи окултация
50000 Кваоар 1200±200 43,25 2002 Чад Трухильо и Майкъл Браун топлинно излъчване
20000 Варуна 1060±200 43,23 2000 Робърт С. Макмилан топлинно излъчване
28978 Иксион 1055±165 39,39 2001 Робърт Л. Милис, Марк Буи, Юджийн Чанг, Джеймс Л. Елиът, Сюзан Д. Керн, Дейвид Е. Трилинг, Марк Вагнер, Лорънс Васерман (екип на проекта Deep Ecliptic Survey) топлинно излъчеане
55636 2002 TX300 ~965 43,19 2002 Елинор Ф. Хелин, Стивън Правдо, Кенет Лорънс, Майкъл Д. Хикс, Робърт Тикстън (екип на програмата NEAT) предполагаемо албедо
55637 2002 UX25 ~910 42,71 2002 Ан С. Дескур (екип на проекта Spacewatch) предполагаемо албедо
55565 2002 AW197 890±120 47,52 2002 Чад Трухильо, Майкъл Браун, Еленор Ф. Хелин, Стивън Правдо, Кенет Лорънс, Майкъл Д. Хикс (екип на обсерватория Паломар) топлинно излъчване
Хаумеа 2300 43,132 2004 Майкъл Браун

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Alan Stern и др. Collisional Erosion in the Primordial Edgeworth-Kuiper Belt and the Generation of the 30 – 50 AU Kuiper Gap. // The Astrophysical Journal 490 (2). 1997. DOI:10.1086/304912. с. 879 – 882.
  2. Audrey Delsanti. The Solar System Beyond The Planets. // Institute for Astronomy, University of Hawaii. Архивиран от оригинала.
  3. Krasinsky, G. A. Hidden Mass in the Asteroid Belt. // Icarus 158 (1). July 2002. DOI:10.1006/icar.2002.6837. с. 98 – 105.
  4. Johnson, Torrence V.; and Lunine, Jonathan I.; Saturn's moon Phoebe as a captured body from the outer Solar System, Nature, Vol. 435, pp. 69 – 71
  5. Craig B. Agnor. Neptune's capture of its moon Triton in a binary-planet gravitational encounter. // Nature. 2006. Архивиран от оригинала. Архив на оригинала от 2007-06-21 в Wayback Machine.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]