Розета от Плиска

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Розета от Плиска
Rosette from Pliska.svg
Местоположение
Relief Map of Bulgaria.jpg
43.387° с. ш. 27.132° и. д.
Розета от Плиска
Страна Флаг на България България
област Шумен
град Плиска
Археология
Вид артефакт
Период VII - IX век
Епоха Средновековие

Розетата от Плиска е средновековен български бронзов артефакт, намерен в старата столица Плиска през 1961 година[1]. Датирана е в периода VIIIX век, a диаметърът ѝ е 38 mm. Розетата представлява медалион, изобразяващ седемлъчева звезда с изсечени на всеки лъч по два прабългарски рунически знака и халкичка за окачване. На гърба на медальона е изсечен прабългарският езически знак IYI, който, според Рашо Рашев продължава за около век да се използва и след християнизирането на българите като символ, равностоен на кръста.

Значение на знаците[редактиране | редактиране на кода]

Най-напред В. Бешевлиев допуска, че знаците и лъчите на розетата са свързани с познатите в древността седем планети (към които влизат Слънцето и Луната). Към тази представа се придържат редица български изследователи на розетата - Александър Алексиев-Хофарт[2], Ив. Танев Иванов[3]. и др. Те смятат, че освен като календар розетата е служила за гадаене. По своя характер и значение, "Розетата от Плиска" е прабългарски аналог на известната от древността "Звезда на маговете", още "Велик ключ на Соломон", използвани за предсказания за добрите и лоши дни в седмицата и добрите и лоши часове в денонощието. В своите въпроси до папа Николай I българският владетел Борис I, съобщава че българите имали обичая да съблюдават добрите и лоши дни и добрите и лоши часове, когато им престояло важно събитие, сражение или друго начинание. Явно "Розетата" е такъв "инструмент за предсказания".

Според Ал. Хофарт, планетите са подредени по часовниковата стрелка по т.н. "планетарен модел" и отразяват дните от седмицата :

Според проф. Иван Танев най-горния лъч на розетата трябва да бъди този на Слънцето (виж в дясно розетата), за да бъдат изправени знака на кръста + и прабългарския знак IYI на обратната страна, който сочи именно към този лъч .

Разчитането на рунните знаци върху лъчите на розетата, предложено от И. Т. Иванов, е следното:

  • Сон - Слънце (неделя), виждаме основно индоевропейско понятие и ясен паралел с останалите индоевропейски езици Sun, Sonne, Солнце, Sole. Може също да свържем прабългарската дума със санскрит sānu, перс. sanat, sana, осет. som, ягноб. sīn, хинди-урду, Sahn-dyah - изгрев на Слънцето, а също и име на бог, в тох.(а) swāñce,тох.(б) swāñco, прототох. *swāñcai – слънце, тох.(б) tsonko – изгрев на слънцето. Сравни осет. sæumæ – на сутринта, на ръзсъмване и бълг. неслав. съмна, съмва – утро, изгрев на Слънцето. В източно-иранските езици думата Шон означава "светило, блестящ". В езика хинди-урду СОНА означава "злато", което има близка семантика до Слънце. Названието СОН има общ корен с названието за Слънце в древните езици от Месопотамия и Мала Азия: Самаш-Семеш-Шамаш (акадски, вавилонски), Симеги (хуритски), Semes (староеврейски), Sams (арабски) – Слънце. От арабското название на Слънцето идва татарското мъжко лично име Sams, означаващо Слънце. Подобно название – „сами, шами” в семитските езици означава „небе”. [[2]]
  • Ае/Яе - Луна (понеделник) - Разчетеното название съвпада с древното шумерско название на Луната – Ае, което има няколко близки форми на изписване: Aôs, Iaôs, Ia, EaHea, Hoa. Утвърдената форма на тази шумерска дума е Еа, което обикновено се превежда като „къща”, „водна къща”, пред вид на това, че първоначално Еа е изобразяван като божество, надвесено над водна бездна. В по-късни времена Еа става бог на Месечината, а негов символ е полумесецът. Традиционно чак до времената на асирийците със същата шумерска дума „еа”, трансформирана в „е” се наричали и храмовете на боговете.
  • Те/Ти - Марс (вторник). Разчетената дума ТЕ е близка до названието на планетата Марс при древните германци - Tiu, Tiw, Tiwas. Думата Tiveya в езика на фригите е ознавала "богиня", а Ti е фригийски теоним. Върховният езически бог при адигите, древен народ съседен на кавказките българи, се е наричал Тха. Д-р Ж. Войников свързва прочитът Те с кавказкото картвелско название за вторник (в мегрелски и свански) Т'ахашха от бог Тах - Марс в представите на мегрелите и сваните. Образът му е заимстван, или наследен от абхазо-адигското божество Тхъа (Тхъашхо), който се е почитал като върховен бог, създател, господар на вселената. Според него е напълно възможно българите в Кавказ да са заимствали представата за този бог, като аналог на Арес/Марс, от съседните им западнокартвелски племена мегрели и свани. Интересен факт е, че при мегрелите и сваните Тах е бог на урожая, земята, добрата реколта. Аналогична е била и първоначалната представа за Марс, преди да придобие второто си превъплащение като бог на войната. Аналогична е и представата за древногерманския Тив - първоначално е земно божество, син на Нерта - богинята на Земята. Най-вероятно представата за Тив е наследена от прединдоевропейското население, вляло се в древногерманската общност.
  • Хе/Кхе - Меркурий (сряда). Възможно е това название да има връзка с думата за "звезда" при древните семити. Тъй като Меркурий е най-близката до Слънцето планета, тя се вижда като звезда, разположена много близко до Слънцето при неговия изгрев и залез. По тази причина древните семити наричали Меркурий „звезда на Слънцето”, при евреите – „кохав хама» или само звезда - «кохав». «Звезда” на иврит е „кохав”, на арабски – „кохаб”, а на арамейски – „кохеб”. Най-вероятно КХЕ е съкратен вариант на „кохеб, кохав” - звезда. Алтернативно, kha е старинна дума на хинди, означаваща "небе, божество".
  • Аншър/Анишър - Юпитер (четвъртък). Същото название  е използвано за бога на гърма, светкавиците, бурите, дъждовете и плодородието и на планетата Юпитер при шумери (Аншар, Ансар) и асирийци (Ашшур, Асур). На езика на шумерите АНШАР означава „повелител на небето” и съдържа думите АН (небе) и ШАР (САР, СИР – властелин, господар). Името на държавата Асирия, нейната столица - Асур и етнонима на асирийците (и на днешните сирийци) произлизат от името на главния бог на асирийците – Асур, Аншар. Храмовете на този бог в Асирия се наричали по шумерски „е-шар” = „къща на владетеля”. Това мощно шумерско наследство в Асирия е причината за пренос на много стари шумерски названия на север от Кавказ при прабългарите, например това на главните прабългарски богове Анишър и Еа, които напълно отсъстват при древните европейски народи – гърци и римляни. При шумерите и по-късните месопотамски народи Аншар – Асур (Юпитер) се представял като овчар, който пасе стадото от богове върху пасището на небето. В българската народна митология и народни песни планетата Юпитер се възпява под името Янкул (вариант на Аншър), който също е пастир и водач на звездите (планетите). Вероятно прабългарското название АНИШЪР е било говорим, широко употребяван термин при средновековните българи. За това говорят не само съхранената му форма Янкул и образът му на „пастир на планетите”, но и следните факти. В известната книга “Historia Polonica” (1460 г.) на Ян Длугош  се казва, че в езическите времена полските славяни наричали Юпитер Yęsza (Йенша). В съвременния албански език, денят на Юпитер – четвъртък се нарича “e Enjte -денят на Енйете” - денят на Анишър. Полското Yęsza и албанското Enjte са преки заемки от езика на средновековните българи, тъй като тогавашните поляци и предците на албанците са преки съседи на Първото българско царство. Едно от древноиндоарийските названия на Юпитер е Ангирас (санскрит Ańgiras) и по значение е сходно със согдианското ’nxr (anxэr), пущ., перс. akhtar, сарикол. angúr – звезда, (в перс. и назавние на Юпитер), заето и в дрeвнотюркски като Onaj, Onγaj – Юпитер.
  • Уо - Венера (петък), в българския фолклор Яна, Янка е традиционно название на планетата Венера. (И.Иванов) В рускоцърк.слав. е съхранено древното слав. название на планетата Венера – Аонеша. В ирл. Aoine, гелски (шотландски) Haoine, в перс. Аnāhīd – Венера. Бълг. название на Венера Уо, показва най-вече еднаквост с осет. дума us, uosæ – съпруга. В санскрит janani – майка, jāni – жена, авест. ‘ānā, согд. ’ync (īnč), пущ. aney, талиш. ijê, тадж. janga, белуджи jən, искашим. wujinjek – жена.
  • Сан или Сам - Сатурн (събота). Вавилонското и еврейско название на Сатурн и на съботата е Sabbath, усвоено от повечето древни народи. При готите то е звучало без промяна - Sabbat. При други народи от Стария свят –bb- се променя в –mb-: при персите Shambe (но се пише Shanbe !), на простонароден латински Sambat. От Sambat е образувано старофренското Sambed (от тук днешното Samdi – денят на Sam, събота) и старогерманското Sam (от тук Samstag – денят на Sam, събота). За унгарците и румънците съботата е szombat и sĭmbata, съответно. Според Константин Багрянородни централната част на древния Киев се наричала Самбат. При индийците названието на Сатурн е Sani. Виждаме, че надписът върху лъча от розетата, отговарящ за Сатурн съвпада с най-широко използваното от народите по това време опростено вавилонско название на планетата Сатурн – Sam, Sani. При манихеите богът на Подземнто царства, Ахриман (Сатана) се наричал Šimnu, в согд. šmnw (šēmnu).

Съвременно използване[редактиране | редактиране на кода]

Розетата често се използва (заедно със знака IYI и с буквата А (GlagolitsaAz.gif) от глаголицата) от национално-патриотичните партии и организации в България. Днес се използва като медальони, обици, ключодържатели, щампи върху тениски, рисунки върху чаши, татуировки и др. [[3]]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Ж. Войников. РОЗЕТАТА ОТ ПЛИСКА – БЪЛГАРСКИЯТ ВАРИАНТ НА „ЗВЕЗДАТА НА МАГОВЕТЕ”. [[1]]
  2. Алексиев-Хофарт, Александър, Изгубените кодове на древните българи. С. 2002, с. 265-277.
  3. Танев, Иван, Космологични представи на древните българи съгласно бронзовата розета от Плиска (29. 10. 2007).