Симеон Христов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Симеон Христов
български революционер, общественик и просветен деец
Роден
Починал
1910 г. (57 г.)

Националност Флаг на България България

Симеон Христов Хаджипавлов е български революционер, общественик и просветен деец от поморавския град Пирот.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден през 1853 г. в град Пирот, в семейството на механджията Риста Хаджипавлов. Получава началното си образование в родния си град, след което учи в София и Пловдив.[1] През учебната година 1871/1872 завършва IV гимназиален клас и сам става учител в Пирот – преподава главно математика. За да подобри подготовката си продължава образованието си в реалното училище в Загреб. Без да приключи учението си там, заминава за Прага, където има намерение да следва в Политехниката, но успява да завери само първите два семестъра по химия и прекъсва заради избухналата Сръбско-турска война, в която се включва като доброволец.

Пиротски революционен комитет[редактиране | редактиране на кода]

Тодор Каблешков използва работата си в Източните железници като прикритие, за да обиколи незабелязан редица градове, в които проверява настроенията за революционни действия в контекста на избухналото Херцеговинско-босненско въстание. През август 1875 г. посещава Пирот по време на местен панаир[2]. Там Каблешков се среща с Христов и други представители на пиротската интелигенция. Двамата увековечават случая със снимка при фотографа Иван Карастоянов, който има ателие в Пирот[3] в годините преди Берлинския конгрес. Местни съратници на Каблешков освен учителите са първенците Йосиф Брайков, Алекси Стефанов, Иван Костов, Йосиф Куклин, Миша Стефанов (по-късно пиротски депутат в сръбската Скупщина[4]) и др. Заедно те създават Пиротски революционен комитет за общо въстание и освобождаване на България от турско иго[5]. В смутните месеци около Руско-турската война Христов е натоварен с мисия да представи пълномощно, подписано от пиротчани, пред Великите сили в Сан Стефано[6].

Учебно дело[редактиране | редактиране на кода]

След като Пиротско остава извън българската държава, Христов и мнозина жители на областта основават значителна колония в Цариброд[7] който тогава все ще се намира в България. Пиротските преселници дават силен тласък за общото въздигане на съседното и тогава все още българско градче[8]. Скоро след Берлинския конгрес Христов пристига в Белоградчик, където става директор на местната педагогическа семинария[9]. Тя обаче е закрита от вече постоянно установеното българско управление. Властите отварят наново учебното заведение вече преустроено и преместено в Цариброд по инициатива на заселилите се там пиротчани. Христов се установява в градчето и оглавява местното трикласно училище, където остава четири години. Назначаван е за директор на училища в Силистра, Бургас и София. Издава учебници по обща и отечествена география. Пиротчанинът работи в столичните девически гимназии до смъртта си през 1910 г.

За родния край[редактиране | редактиране на кода]

През 1894 г. Симеон Христов издава своята студия „Пиротският окръг и неговото население“, отпечатана в Сборника за народни умотворения, наука и книжнина[10]. Монографията съдържа лични спомени, етнографски, географски, исторически, статистически сведения за Пирот и народностния характер на неговото население.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Кръстев, Добромир. Предговор - в: Пиротският окръг и неговото население, Издание на Конгреса на Западните български покрайнини, 1993 (фототипно издание на част от студията на С. Христов от 1894 г.).
  2. Елисей Манов, Спомени за покойния Тодор Каблешков, Юбилеен сборник по миналото на Копривщица : (20 април 1876 год. - 20 април 1926 год.) : По случай 50-годишнината от Копривщенското въстание / Предг. Aрхимандрит Евтимий, София 1926, стр. 71
  3. Владимир Русков, „Бяло, зелено, червено... и черно Или кaк бе посърбен гр. Пирот“, в. „Мaкедония“, брой 9, 3 мaрт, София 1999 г.
  4. МИЉАН МАНИЋ, Пиротски времеплов - Хронологиjа, Издавач Историjски архив у Пироту, Пирот 2017, стр. 38
  5. Държавна агенция „Архиви“, Дигитален архив, Алб. 82-5, БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО / ОТ СРЕДАТА НА 18 В. ДО 1878 Г. стр.82
  6. Б.В. Тошев, Българско дружество за химическо образование и история и философия на химията, ЗАБРАВЕНИ БЪЛГАРСКИ УЧИТЕЛИ: СИМЕОН ХРИСТОВ, София 2017, стр. 588
  7. Кратко описание на гр. Цариброд, „Нишава“ , бр. 1, Цариброд 1909, с. 2
  8. Стоян Райчевски, Поредица „Памет“ - „Нишавските българи“, Издателство „Балкани“, София 2004, стр. 203
  9. Б.В. Тошев, Venets: The Belogradchik Journal for Local History, Cultural Heritage and Folk Studies, Volume 8, Number 3, СИМЕОН ХРИСТОВ В БЕЛОГРАДЧИК, София 2017, стр. 353
  10. Симеон Христов, Пиротският окръг и неговото население, Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, книга ХІ, София, 1894.