Февруарска революция (1917)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Февруарска революция.

Руски войници по време на революцията

Февруарската революция от 1917 година е антимонархическа революция в Руската империя, в резултат на която е свалена монархията и е установена република.

Предпоставки[редактиране | редактиране на кода]

Февруарската революция се явява следствие на неуспехите на руското управление в хода на Първата световна война, както и недоволството от начина на управление на цар Николай II (липса на силно водачество). Всички политически партии (без Социалдемократическата, включваща болшевики и меншевики) подкрепят участието в Първата световна война на страната на Великобритания и Франция.

Властта е разклатена от поредица драматични събития и скандали. Най-важното от тях е Кървавата неделя през 1905 г., запомнена с разстрела на демонстранти в Санкт Петербург, и последвалите гонения. Тя е ключово събитие в историята на Русия, станало предпоставка за Революцията от 1905 в страната. Друго събитие е свързано с Григорий Распутин. Той е измежду най-скандалните личности в историята на руската монархия, едновременно боготворен и яростно ненавиждан, убит на 29 декември 1916 г. след заговор, организиран от княз Юсупов. Распутин е загадъчна фигура, живяла в последния етап от царуването на руския цар Николай II. Наричан още „лудият монах“ и странник, някои вярвали, че той е физически и духовен лечител. Оспорва се дали Распутин е помогнал за загубата на доверие в царското управление, оглавявал го до падането на династията на Романови през 1917 г. Грешките на управляващите, съчетани със загубата на доверие към короната и наличието на опозиция, създават благоприятна почва за социален взрив.

Ход на революцията[редактиране | редактиране на кода]

През февруари 1917 г. са налице редица предпоставки за всеобщ бунт. Русия е посред сурова зима, има относителен недостиг на храна и цялостно изтощение от войната, налице е икономическа криза.

Революцията започва в началото на месец февруари с проредица от стачки и демонстрации на петроградски работници. Към средата на февруари вече стачкуват десетки хиляди поради недостига на хляб, повишаването на цените на основните стоки и спекулата. На 18 февруари (стар стил) обявява стачка най-голямата фабрика Путиловският завод. Стачкуващите са уволнявани и някои магазини са затворени, което води до неподчинения и в други фабрики е масови вълнения. В следващите дни стачката се разпространява из целия град и напрежението бързо се покачва. На 23 февруари работници и работнички излизат на политическа демонстрация и скандират: „Хляб“, „Долу войната“ и „Долу самодържавието“. По този повод сблъсъците с полицията, която не може да ги удържи, завършват с много човешки жертви, защото демонстрантите се въоръжават, като плячкосват полицейските щабове. На 25-ти февруари стачката прераства във всеобща. Царят, който е в главното командване на фронта в Могильов, изпраща телеграма със заповед войската да потуши размириците. Войниците отказват да стрелят срещу народа, но офицери и полицаи откриват стрелба и много демонстранти са избити. Гвардейците от Павловския полк, симпатизирайки на работниците, се присъединяват към тях, като им помагат да се въоръжат и дори стрелят по полицията. Царят първоначално отказва да повярва на доклада на председателя на Думата Родзянко, който съобщава в телеграма до царя: „Столицата е в хаос. Управлението е неспособно да реагира. Транспортната инфраструктура е разрушена, запасите от храна и гориво са напълно изчерпани. Има безразборна стрелба по улиците. Спешно трябва да се сформира ново правителство. Не трябва да се отлага, защото последиците ще са фатални“. Царят отказва предложението за сформиране на ново правителство, което да се ползва с повече доверие и Думата е разпусната. На 27 февруари след масово преминаване на войници на страната на стачкуващите са превзети арсеналът и Петропавловската крепост и революцията побеждава. Започват арести на царските министри и създаване на нови органи на властта – съвети на работническите и войнишките депутати. Първият е Петроградският съвет (Петросъвет), оглавен от Изпълнителен комитет с председател Николай Чхеидзе (меншевик) и заместник Александър Керенски (есер). Комитетът поема функцията за опазване на обществения ред и снабдяване на населението с продоволствие. Това е съвсем нова форма на управление, подкрепена от въоръжените народни маси. Първата заповед на Комитета е за демократизиране на армията, за въвеждане на изборност на командирите и за разрешаване на политическата агитация. Петроградският военен гарнизон преминава на подчинение на Петросъвета. Същевременно е сформиран Временен съвет към Думата начело с Родзянко, който да сформира ново правителство[1].

Още на 28 февруари царят решава да се отправи към Петербург, но е спрян по пътя от разбунтували се железничари и отклонен към Псков. Главнокомандващите на армията, под натиска на ситуацията, му предлагат да абдикира от престола и той го прави на 2-ри март (15-ти март по нов стил). Обявява за свой заместник брат си, Михаил Александрович, който обаче отказва и обявява, че ще вземе този пост само при мнозинство в управляващия парламент.

По-късно царят и семейството му са арестувани и след близо година са жестоко убити по времето на „червения терор“, когато управляващите болшевики се стремят да заличат всички следи от руското монархично минало.

Последици[редактиране | редактиране на кода]

Властта се взема от временно правителство, оглавено от княз Георги Лвов, последван от Александър Керенски след безредиците през юли. Временното управление е съюз от либерали и социалисти, който цели да прокара политически реформи, създавайки демократично избираема изпълнителна и законодателна власт. Временното правителство се проваля в продължителния си неуспех да притисне болшевиките. Петербургският съвет и други съветски движения във всички големи градове се противопоставят на министър-председателя Керенски. Той е изправен срещу 2 страшни опонента – гражданите и болшевиките. Неспособността на Временното правителство да излезе от кризата предизвиква „Августовския пуч“ на главнокомандващия армията генерал-майор Лавър Корнилов. Накрая Керенски се оказва безпомощен пред проблемите на Русия. Притиснат е отдясно от аферата Корнилов и отляво от болшевиките, както и от страните от Алианса, които искат Русия да продължи войната срещу Германия. По този начин се стига до Октомврийската революция.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]