Александър Керенски

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Александър Керенски
руски революционер и политик
Александър Керенски 
Роден: 22 април 1881
Симбирск, Руска империя
Починал: 11 юни 1970  (на 89 години)
Ню Йорк, САЩ

Александър Фьодорович Керенски (на руски: Алекса́ндр Фёдорович Ке́ренский; 4 май [22 април] 1881 - 11 юни 1970) е руски политик.

Заема министерски постове в първите 2 правителства на княз Георги Лвов след Февруарската революция (1917) и е председател на Временното правителство на Руската република преди вземането на властта от болшевиките в резултат от Октомврийската революция от 1917 г.

Първи политически стъпки[редактиране | edit source]

Александър Фьодорович Керенски е роден в гр. Симбирск (преименуван на Уляновск през 1924 г.), където 10 г. по-рано е роден Ленин - бъдещият му политически противник1.

Внук на ортодоксален свещеник, Керенски решава да скъса със семейната традиция и влиза в университета в Казан. Това му позволява да стане преподавател, след това – инспектор и накрая – директор в Симбирск на 2 гимназии – девическа и мъжка. От друга страна социалният му възход е благоприятстван от това, че баща му Фьодор (1845 - 1912) успява да се ожени за дъщерята на генерал и племенница на професор по теология в университета в Казан. Бащата на Александър получава ново повишение през 1890 г. Става инспектор в новозавладян от Русия район - Туркестан. Така бъдещият революционер прекарва по-голямата част от младостта си в Ташкент.

През 1899 г. Керенски влиза в известния Санктпетербургски университет, за да изучава класическа философия и история. Вероятно под влиянието на семейните си корени той вижда академична кариера, но особените условия там – нарастващото революционно разпалване на университетите срещу самовластието, създават условия за друго. След няколко перипетии, свързани с политическата му ангажираност и с критиките му срещу заемащите властта2, и преминавайки към правната му история, през 1904 г., Керенски завършва юридическото си образование. Този успех му позволява да се включи в адвокатското съсловие на столицата.

На следващата година политическите събития го поставят на първо място в легалната съпротива срещу имперската власт. Като практикуващ адвокат защитава мнозина бойци, подложени на полицейската репресия – жертвите на „Кървавата неделя“, която ще го спре, а по-късно, през декември 1905 г., и ще го заточи в Ташкент. Освободен през април 1906 г., през последвалите години той все повече и повече поема защитата на политическите затворници, сред които са и бъдещите му противници от болшевишката фракция на социалдемократическата руска партия3. Съдебните му успехи благоприятстват през 1912 г. влизането му в IVтата Държавна дума като депутат. В това време той е също така сред най-видните франко-масонски управляващи в Санкт Петербург.

Брилянтният, според някои, оратор Керенски по-късно се присъединява към Революционната социалистическа партия, преценявайки стратегията си за подкрепа на селските жители, която според него е най-обещаващата за социалната реалност на страната, но в онова време работническото съсловие в Империята все още е в зародиш. Тази малцинствена позиция не възпира Керенски да влага всичките си усилия за радикализиране на Долната палата, подготвяйки се изцяло за бъдещата си революционна роля. Той също така е утвърден боец и верен професионален заговорник, за когото засичането и заобикалянето на шпионажи и овладяването на тайни кореспонденции малко по малко са стават втората му природа.

В началото на Първата световна война, през 1914 г., Керенски не говори много за себе си пред Държавната дума. Като много руски политици той обаче е убеден, че конфликтът ще доведе до разгром на царския режим. Той си създава политически профил, изцяло противопоставящ се на самовластието, напълно отказвайки да приеме думите с марксистка насоченост.

Лидер на Първата революция[редактиране | edit source]

Александър Керенски през 1917 г.

Настъпление към властта (февруари – май)[редактиране | edit source]

Когато през февруари 1917 г. избухва (т. нар. от съветската историография „буржоазна“) революция, Керенски е сред главнокомандващите на опозицията. Този негов статут постепенно ще преодолее политическите ешелони за радикализацията на силите, оспорващи си властта. На 27 февруари, с падането на Николай II, в страната се създава двойна власт: Временният комитет на Държавната дума, съставен от десни и центристи депутати, и Съветът на работническите депутати от Петроград, които по-късно ще се присъединят към делегатите-войници. Настанен в двореца в Торид, Съветът е ръководен от меншевика Тшхейдзе, назначен от Керенски, в качеството на вицепрезидент.

Седмица по-късно Временното правителство настанява Комисията на Държавната дума. В това, ръководено от княз Георгий Лвов правителство, Керенски достига до длъжността на министър на правосъдието предвид познанията му в правото и опита му като юрист. Новата власт провъзгласява цяла серия от реформи, които превръщат Русия в модерна демокрация – освобождаване на политическите затворници, установяване на универсално избирателно право и отмяна на смъртната присъда.

Въпреки че болшевишкото движение нараства със завръщането на изгнаниците (и на първо място Ленин през май), е формирано Второ временно правителство, отново под ръководството на Лвов. Този път Керенски се издига, поемайки отговорността за министерството на войната – длъжност, от която той ще подготви офанзивата Брусилов, проведена в Галиция през юни.

Премиер на Русия (май – септември)[редактиране | edit source]

През юни оставката на по-младите министри предизвиква нова министерска криза4. В същия момент в Петроград манифестациите срещу Временното правителство, поддържани от болшевиките, подтикват изпълнителната власт да потуши размириците. Ленин се скрива във Финландия.

Последвалата оставка на княз Лвов позволява на Керенски да управлява преходния кабинет. В края на юли той сформира ново правителство, със социалистическо мнозинство. За пръв път премиер, Керенски ще остане в управлението на Русия за близо 100 дни. На 35 г. той е на всички фронтове, сцени и подиуми, представяйки премахването на членовете от бившия режим като тяхна защита, тъй като масите застрашават живота им. В този момент популярността на премиера е върховна.

Появява се авторитарната личност генерал Корнилов. Седмица по-късно, под претекст да предотврати евентуално болшевишко въстание, той изпраща войски в столицата, искащи оттеглянето на „неспособните“ министри. След няколко момента на нерешителност Керенски уволнява Корнилов, за да спре напредъка на привържениците му в Петроград. Керенски поема командването на армията.

В края на септември той сформира Трето коалиционно правителство. Основният му проблем си остава войната. Русия е изтощена от 3-годишния конфликт, докато населението се надява на мир. Обратно Керенски и другите отговорни политици се чувстват задължени да зачитат ангажимента си към Съюзниците, тоест да продължат войната, докато постигнат, все по-хипотетична, победа. Те се страхуват най-много, че Германия няма да се съгласи с важните териториални отстъпления в замяна на примирие.

Този отказ от освобождаване от поето задължение и известен брой тактически грешки са причината за падането му. Пропагандата на левите партии, на първо място сред които е болшевишката, обещава на народа „хляб, мир и земи“. Войници от фронта масово напускат, за да се приберат отново в селата си, което довежда до увеличаване на упадъка на армията.

Край на буржоазната власт (септември – октомври)[редактиране | edit source]

В края на октомври Ленин е подтикнат да свали правителството на Керенски, преди то да може да бъде легитимирано от изборите, предвидени от Учредителното събрание.

Държавният преврат на 7 ноември (25 октомври по юлианския календар) постига успех без голямо затруднение. Петроград е в ръцете на създадените от болшевиките съвети. Така „Великата октомврийска социалистическа революция“ ликвидира буржоазната власт за няколко часа. Керенски избягва от противниците си. Укрива се в Псков, откъдето се опитва да събере верни войски, за да опита да завладее отново столицата. Армията му завзема Царско село, но на следващия ден е победена в Пулково.

Прекарва следващите седмици в нелегалност при приятели, преди да има възможността да напусне страната, като заминава през пролетта на 1918 г. за Франция, минавайки през Мурманск, с помощта на британци. Точно преди заминаването си Керенски смята да се върне в Учредителното събрание, убеден, че красноречието му ще обърне общественото мнение. Близките му успяват да го разубедят да извърши такава лудост.

Прекалено дълго изгнание[редактиране | edit source]

От този момент нататък Керенски, който живее в Париж до 1940 г., ще бъде в сърцето на деленията и споровете, разединяващи руските изгнаници в чужбина, тъй като много от тях – монархистите, виждат в него, и то не безпричинно, гробаря на царизма. Като се започне от тук целият му нататъшен живот е дълго оправдание за управлението му във Временното правителство.

Установил се в Париж по време на Гражданска война в Русия и прилагащ принципа на „златната среда“, той не подкрепя никоя от политическите фракции и е противник на болшевишкия режим, както и на бялата гвардия, чиито ръководители по онова време се опитват, с помощта на Съюзниците, да съборят болшевизма и да възстановят монархията. Той пише много за революционния период, публикувайки: „Катастрофата“ (1927), „Руската революция“ (1928), „Разпятието на освободения човек“ (1934).

Когато германците нахлуват във Франция, Керенски отново трябва да бяга и стига до САЩ. По време на германската офанзива срещу Съветския съюз през 1941 г. той предлага опора на Сталин, но тази инициатива така и не получава никакъв отговор. По време на конфликта води предавания, излъчвани по радиото, за поощряване на усилията на войната на Съюзниците. Със завръщането на мира, организира група, наречена „Съюз за освобождението на Русия“, но тя не е с голям успех. Неговите думи са незначителни пред успехите на победния СССР, който разширява влиянието си върху цяла Източна Европа. След кратък престой в Австралия със съпругата си през 1949 г. Керенски се връща в Париж, преди окончателно да замине за САЩ.

Настанявайки се в Ню Йорк, той прекарва по-голямата част от времето си в Хувърския институт, където допринася за оформлението и разпределението на много съдържания на архиви, придобити от този изследователски център. През 1955 г., в търсене на документация за Русия, Керенски се отправя към Станфордския университет, където в продължение на повече от 10 г. преподава. Там той използва различни документи, които превежда, анотира и накрая издава. Някои материали от мемоарите му са публикувани в САЩ в края на 1965 г. в „Русия и повратната точка в историята“, преведено на френски език (1966), под заглавието: „Русия и историята на промяната“5.

Керенски умира в Ню Йорк, през 1970 г., останал сред последните актьори от събитията през 1917 г., имайки до края вярата, че „свободата отново ще се зароди в неговата родина“ и малко след несполучливия, през 1968 г., опит да посети СССР. Руската православна църква в САЩ му отказва християнско погребение, считайки, че е сред главните отговорници за завземането на властта от комунистите. След церемониалното му погребение семейството му организира погребение в Лондон, в гробището в долината Путни.

Личен живот и потомство[редактиране | edit source]

Керенски се е женил 2 пъти. С първата си съпруга Олга Барановска (1886 - 1975), която е дъщеря на генерал и внучка на университетски преподавател по математика в университет в Хелзинки, се развеждат през 1939 г., след повече от 20 г. раздяла. Близо 3 г. след Октомврийската революция Олга много трудно успява да избяга от Русия с 2-та си сина и се укрива във Великобритания. В родословната ѝ линия има много учени и специалисти, което несъмнено обяснява съдбата и на двете ѝ деца, станали известни британски инженери.

Вторият му брак се е от август 1939 г. с Линда Тритон (1899 - 1946) - журналистка с австралийски произход, която среща в Париж, в края на 1930те год. Живеейки във Франция, двойката трябва да избяга от германското настъпление, достигайки испанската граница, за да се качи на британски кораб за Сен-Жан-де-Лю. Пристигайки в САЩ, двойката се настанява в Ню Йорк и след това – в Кънектикът. След като войната свършва, съпругата му желае да се върнат в Австралия и Александър се настанява в Бризбейн, където, малко след настаняването им, тя умира през април 1946 г.

Керенски е бил „първата любов на революцията“, както го нарича Ричард Ейбрахам в произведението си. Именно той предлага на Русия първия ѝ демократичен преход, който е слабо устойчив от към факти, но пък окончателен, що се отнася до оттегляне от самовластието. Неговият прекалено кратък период на управление цели да се изправи срещу отгласа, който е оставил в исторически план. Това без съмнение се дължи на реформите, с които той се захваща, но и на изключителното му дълголетие – близо 60 г. в изгнание, което му е позволило непрестанно да противопоставя кратките си, но според него позитивни, действия на авторитарните ширини на съветския режим.

В личен план историографията често е строга към главата на Временното правителство. Произлязъл от несъществуваща отвъд себе си работническа партия, и твърде склонен да обърка думите (надменен, предвзет, романтичен) с действия, Керенски несъмнено в стратегията си за власт извършва по-скоро прагматични грешки по отношение на болшевиките. И така скорошният край на комунизма несъмнено оправдава кредото, което вдъхновява всичките му писания в продължение почти на 50 г. - това на абсолютното право на Русия да се възползва от демократичен режим по примера на западните държави.

Бележки[редактиране | edit source]

1 Източниците сочат, че директорът Керенски формулира защитна бележка до бъдещия противник на сина му, за да може той, след екзекуцията на брат му, да влезе в университета в Казан. Ленин винаги говори с голямо уважение за Фьодор Керенски

2 Той самият разказва, че е открил силата на ораторските си качества, докато през 1902 г. говорил пред събрание от студенти. Това откритие е определено от политическата му съдба. Всъщност той притежава посредствени ораторски качества.

3 И така той е адвокат на Преображенски, който отказва да приеме съвета му, тъй като е прекалено модерен за неговия вкус.

4 През юни присъства на Руския конгрес на Съветите за обединение на силите. От всички 822 делегати социалистите революционери са 285, меншевиките - 248, болшевиките - 105.

5 Той участва в радиоемисия, показвайки, че не е забравил много доброто си владеене на френски език.

Източници[редактиране | edit source]

  • Abraham Richard, Alexandre Kerensky, the first love of the Révolution, Columbia University Press, New York, 1987.

Връзки[редактиране | edit source]

Предшестван от Глава на Временното правителство на Русия Последван от
Георгий Лвов (21 юли 1917 г. - 8 ноември 1917 г.) Владимир Илич Ленин
Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Alexandre Kerensky“ в Уикипедия на френски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.