Чепински летописен запис

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Част 1
Част 2

Потурчването на Чепино или Чепинският летописен запис е летописна записка, написана от поп Методий Драгинов от село Корова през 17в. В нея е описано насилственото потурчване на българското християнско население в Родопите. Събитията за които е приписката са описани като такива и в още два независими един от друг източника - Беловската хроника и Хрониката от Бактун. Текстът на поп Методий е публикуван за първи път от Стефан Захариев, "Географико-историко-статистическо описание на Татарпазарджишката кааза", Виена, 1870 г., стр. 67-78. Приема се, че оригиналът на ръкописа, съставен в края на 17в., е загубен. Някои изследователи напълно отричат съществуването на подобен оригинал,както и на неговия автор.

Захариев пише в публикацията си: „Преди 34 години старият поп Илия ми даде един на кожа писан Требник, разкъсан до половината, дето се е увардило следното достопаметно забележение … (следва текста на поп Методий Драгинов) … Покойният поп Илия, старец на 96 години когато ми даде този ръкопис, казваше, че неговият дядо, поп Иван, разказвал, че в цепинските черкви се намирали български книги, които тогавашните попове не можели да прочетат, но и тях изгорили помаците заедно с черквите”.

Историци като проф. Петър Петров, посочват, че хрониката описва действителни събития, отразени в други две хроники от Пазарджишко - "Баткунски летописен разказ" и "Бельовски летописен разказ". Те описват същите събития, както и поп Методий Драгинов, но не са толкова обстойни. Запазени са преписи на беловския разказ и превод от гръцки на баткунския, като оригиналите не са открити. Публикувани са от Христо Кодов в "Опис на славянските ръкописи в библиотеката на Българската академия на науките", София 1969. През 1965 г. проф. Петров посочва, че е възможно трите хроники да се базират на по-стар общ източник. Петър Динеков изследва текста и уверил се в автентичността и значението му включва летописната приписка в програмния си научен труд "Старобългарски страници" на стр. 387-388.

Фактът за промяната на религията на големи маси от българското население в 17 век е спорен. За него не свидетелстват османските регистри. Въз основа на турските данъчни регистри османистът Махиел Кил съставя таблица за населението на селата от Чепинското корито (данните за 1633, 1639, 1641 и 1696 г. са от джизие-регистри, в които са били записвани само християнските домакинства).[1] Махиел Кил стига до извода, че промяната на религията на местото българското население е станала постепенно и най-вероятно е имала социално-икономически подбуди.[2] По негово мнение „това е достатъчно, за да бъде изваден „поп Методий Драгинов“ и неговите разкази на ужасите от кръга на достоверните исторически извори“.[3] Кил призовава българите да демаскират „подобни писания“, както това вече са сторили други европейски народи, прибягвали по-рано до такъв род патриотични фалшификации.[4]

Днес историците не са постигнали единодушие дали летописът на поп Методи и самият свещеник са автентични, или са плод на възрожденска литературна компилация.


Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Кил, М. Разпространение на исляма в българското село през османската епоха (XV-XVIII в.): колонизация и ислямизация. – В: Мюсюлманската култура по българските земи (съст. Градева, Р., Иванова, С.). С., 1998, 68-80, 106-115; Михаил Кил 1998:106, таблица за населението по домакинства на селата от Чепинското корито.
  2. Кил, М. Разпространение на исляма в българското село през османската епоха (XV-XVIII в.): колонизация и ислямизация. – В: Мюсюлманската култура по българските земи. С., 1998, 80-82; Кил, М. Изкуство и общество в България през турския период (прев. Градева, Р.). С., 2002, 4-5.
  3. Кил, М. Разпространение на исляма в българското село през османската епоха (XV-XVIII в.). – В: Мюсюлманската култура по българските земи. С., 1998, 81.
  4. Кил, М. Разпространение на исляма в българското село през османската епоха (XV–XVIII в.). – В: Мюсюлманската култура по българските земи. С., 1998, 81-82.