Чепински летописен запис

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Част 1
Част 2

Потурчването на Чепино или Чепинският летописен запис е летописна записка, написана от поп Методий Драгинов от село Корова през 17в. В нея е описано насилственото потурчване на българското християнско население в Родопите. Събитията за които е приписката са описани като такива и в още два независими един от друг източника - Беловската хроника и Хрониката от Бактун. Текстът на поп Методий е публикуван за първи път от Стефан Захариев, "Географико-историко-статистическо описание на Татарпазарджишката кааза", Виена, 1870 г., стр. 67-78. Приема се, че ръкописът, съставен в края на 17в., е загубен.

Захариев пише в публикацията си: „Преди 34 години старият поп Илия ми даде един на кожа писан Требник, разкъсан до половината, дето се е увардило следното достопаметно забележение … (следва текста на поп Методий Драгинов) … Покойният поп Илия, старец на 96 години когато ми даде този ръкопис, казваше, че неговият дядо, поп Иван, разказвал, че в цепинските черкви се намирали български книги, които тогавашните попове не можели да прочетат, но и тях изгорили помаците заедно с черквите”.

Даденият по-долу текст е от публикацията на проф. Петър Динеков, "Старобългарски страници", стр. 387-388 /той възпроизвежда изданието на Й. Иванов, "Старобългарски разкази", София, 1935 г., стр. 80-91/.

Когато турския амира цар Мехмет, нарукан Ловец, подигна сефер на Мора, та изпрати 105 000 войска по море и 150 000 по сухо, тогис додоха ва Пло/в/дин град 6 паши, та преминаха из Пещера. И Мехамет пашя са много йеничар доде ва Цепина на Костантово и сабра вси попове и кметове, та ги тури на веруги и каза: "Брех хаинлар, вас Али Осман патишя милува, та не давате царйево; само кога трйеба, помагате на нашата воскя. И ние ви милуваме като нашите йеничаре, а вие сти искали да дигате глава на вашя цар".

Тогис бан Велю и протопоп Костантин отговориха: "Честити везиро, нашите момчета доскоро са били са царските войски по Тунос, по Траболус и Мисир. Че що видяхте грозно от нас?" И пашата каза: "Вие лажете. Мене обади карабашот ва Филибе /Плодински митрополит проклет Гаврил/." И тье казаха: "Он нас не заповеда, та че оти му не даваме, та ни клевети." И пашата отговори: "Ели сте и вие кауре, оти да не давате? Ето че сте асии." И повеле на йеничерете да ги изколят сите. Тогис некои Кара имам Хасан оджя умоли пашата да ги прости, ако се потурчат.

И на Гергювден се потурчиха бан Велю, протопоп Константин, поп Гюрге и поп Димитър ва Костантово, и сите кметове и попове от друзите села. И като бьеше много гладия, пашата остави още четири оджи да ни турчат и кои се потурчат, да им дадат жито за яденье. И он отиде прьез Разлога ва Солун. Нашите се турчиха до Богородица /августа/. Кои се не изтурчиха, едни изклаха, друзи бегаха по гората и тям изгореха кащите.

Асан оджя пусна много конье ва градот, та докараха жито от Беглик хан и стовари го ва църквите "Светаа Петка" и "Светии апостол Андрея" ва Костантово, и раздаде на потурчените кащи по две мьери просо. Та че на Петковден доде ферман от царот да се саберат блъгарете, та да станат рая, да дават харач и верим и да ходят на ангария, и само турцето да отиват на воискя. И събраха се бежанците, та сагрядиха кащи ва Камънец и Ракитово. Тогис повечето бежанци от страхот отидоха при Стара рьека, та съгядиха ново селище Батьево. Асан оджя за кашмер натера потурняците, та расипаха сите цръкви от Костьенец до Станимъка, 33 монастире и 218 цръкви.

И така, божию попущению, расипаха се блъгарете ва Цепина. Помени, Господи, грьешнааго и недостойнааго раба твоьего поп Методийе Драгинов от село Корова. Записа се ва лето 1600.

Този документ напълно кореспондира със свидетелството за ислямизираното от османците на местно българско население наричано от турците и "Дьонме" (приели чужда вяра) на великият везир на Османската империя и бивш управител на Дунавския ѝ вилает простиращ се от Тулча до Ниш Мидхат паша (който по произход също е помак) в своята статия „Турция: Минало, настояще, бъдеще“, публикувана във френското списание „Научен преглед за Франция и чужбина“, No 49, 1878 г., с. 1152, сридетелства:

„... Между българите има повече от един милион мохамедани. В това число не влизат нито татарите, нито черкезите. Тези мохамедани не са дошли от Азия, за да се установят в България, както обикновено се мисли. Това са потомци на същите тези българи, преобърнати в Исляма през епохата на завоеванията и следващите години. Това са чеда на същата тази страна, на същата тази раса, и от същото това коляно. А между тях има една част, които не говорят друг език освен български.“

Известният английски журналист Джеймс Баучер, живял в продължение на 32 години в България, като кореспондент на автортентия вестник „Таймс“, срещал се с огромен брой българи мюсюлмани, посещавал многократно Родопите и другите райони в които те живеят, пише в своя статия: „Родопските помаци или по-правилно — българите, приели насила исляма в епохата на завоеванията... са с по-чиста българска кръв, отколкото самите българи.“

Фактът за промяната на религията на големи маси от българското население е неоспорим, за него свидетелстват освен археологическите останки от разрушени църкви и манастири и различни документи, но особено турските регистри. Османистът Михаил Кил въз основа на тези регистри съставя известната таблица за населението на селата от Чепинското корито. [1] Показателно е, че за 17 век, когато се предполага, че е станало масовото потурчване, в турските регистри данни за мюсюлманите не са записвани, но данни само на християнските домакинства, защото те плащат данъци.

Мюсюлманско население в селата от Чепинското корито (мюсюлмани/християни)
Селища 1516 г. 1595 г. 1712 г. 1842 г.
Баня 4 / 50 18 / 88 118 / 4 200 / 0
Дорково 3 / 135 18 / 88 91 / 18 107 / 0
Костандово 1 / 87 49 / 47 190 / 2 210 / 0
Корова 0 / 46 1 / 46 115 / 2 116 / 0
Лъджане 7 / 100 9 / 74 95 / 3 146 / 0
Ракитово 6 / 85 92 / 96 189 / 12 248 / 40
Процент мюсюлмани 4% / 96% 30% / 70% 95% / 5% 96,3% / 3,7%
Селата Баня и Лъджане днес са квартали на Велинград.

Родопската словесна традиция и народни песни също пазят разкази за насилствено потурчване, например разказа за "Помохамеданчването на Давидковци"[2] на Юсеин Ашов публикуван от Васил Дечов в сп. „Родопски напредък” в 1912 г. или известната песен "Фатма турцки не знае" [3], археологическите останки на изгорени и разрушени църкви и манастири също категорично потвърждават станалите насилия.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]