Ислямизиране на Родопите

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето

Ислямизирането на Родопите е част от процеса на ислямизация в българските земи.

Десетилетия наред в българската наука господства възгледът, че през 1600, 1620, 1662, 1666 или 1670 г. османските власти насила са заставили родопското християнско население да приеме исляма. Този възглед се основава на три исторически разказа – Хрониката на поп Методи Драгинов, Хрониката от село Голямо Белово и Хрониката от село Баткун, – съдържанието на които предполага, че са съставени непосредствено след описваните в тях жестокости. Насилствено ислямизиране на Родопите е засвидетелствано и в диктувания от Рада Казалийска (1821-1907) на сина ѝ Христо Поппанталеев „Исторически бележник“ (за мъченическата смърт на епископ Висарион Смоленски), в местни предания за помохамеданчването на селата Богутево (записано през 1886 г.)[1] и Давидково (записано през 1912 г.)[2] и в народни песни.[3] Всички тези източници са близки по съдържание и вероятно почиват на обща основа.

Беловската хроника е запазена в оригинален ръкопис. Анализът на неговите хартия, почерк и език показва, че тя е писана през XIX век,[4] т.е. авторът всъщност не е бил пряк свидетел на описваните събития. Хрониката на Методий Драгинов и тази от село Баткун са известни засега единствено по печатни издания от 1870 и 1893 г. Това е причина ред учени да се съмняват в тяхната достоверност.[5]

Сведения за насилия от страна на османската централна власт отсъстват у турския пътешественик Евлия Челеби, който през 1670 г. пресича Западните Родопи и описва Неврокоп, Смолян, Доспат и Асеновград. Неговият пътепис не споменава за помохамеданчване на тамошното население.[6]

През втората половина на XVII в. много западноевропейци прекосяват Османската империя. Някои описват видяното, добавяйки понякога и сведения от втора ръка. Маршрутът на редица такива пътешественици минава през Родопите. Нито един от тях – Давид Рожнай (1665), Джовани Бенали (1682-1683), Джон Барбъри (1664-1666), Джон Ковъл (1675-1676), Едуард Браун (1669), Йохан фон Киндсперг (1672-1674), Конрад Хилтебранд (1657-1658), Луиджи Марсили (1680), Пал Шандор (1687), Паул Тафернер (1665-1666), Ханс Хьонце (1673-1674), Християн фон Валедорф (1660-1663) – не споменава там да е влизала предвождана от Мехмед паша редовна войска, за каквато разказват домашните извори. Записките им не дават и преки известия за насилие, палежи или кланета в областта.[7]

Въз основа на турските данъчни регистри османистът Махиел Кил съставя следната таблица за населението на селата от Чепинското корито (данните за 1633, 1639, 1641 и 1696 г. са от джизие-регистри, в които са били записвани само християнските домакинства):[8]

Ислямизация на района на Чепино през вековете (в домакинства)
Баня Дорково Каменица Костандово Корова Лъджене Ракитово общо процент мюсюлмани
1516 г. мюс. / хр. 4 / 50 3 / 135 0 / 100 1 / 87 0 / 46 7 / 100 6 / 85 21 / 603 4 %
1528 г. мюс. / хр. 4 / 63 4 / 122 0 / 88 0 / 46 0 / 70 (8 / 90) 12 / 90 28 / 569 5 %
1570 г. мюс. / хр. 31 / 96 17 / 112 5 / 127 49 / 64 3 / 55 10 / 61 78 / 126 193 / 641 26 %
1595 г. мюс. / хр. 42 / 69 18 / 88 5 / 53 49 / 47 1 / 45 9 / 74 92 / 96 216 / 472 31 %
1633 г. хр. 93 130 120 50 70 91 45 599
1639 г. хр. 85 126 120 53 70 94 45 593
1641 г. хр. 75 90 90 (40) 70 74 40 479
1696 г. хр. 15 63 62 (10) 31 (15) 11 207
1712 г. мюс. / хр. 118 / 4 91 / 18 0 / 55 190 / 2 115 / 2 95 / 3 189 / 12 798 / 96 89 %
1842 г. мюс. / хр. 200 / 0 107 / 0 (0 / 130) 210 / 0 116 / 0 146 / 0 248 / (40) 1027 / 170 86 %
1865 г. мюс. / хр. 350 / 0 40 / 0 0 / 140 80 / 0 40 / 0 60 / 0 80 / 40 650 / 180 78 %
Източник: Кил, М. Разпространение на исляма в българското село през османската епоха (XV-XVIII в.): колонизация и ислямизация. – В: Мюсюлманската култура по българските земи (съст. Градева, Р., Иванова, С.). С., 1998, 106.

Според Стоянка Кендерова тези демографски данни сами по себе си не опровергават сведенията за насилствено помюсюлманчване на Чепино и околността му.[9] Кил, от друга страна, стига до извода, че промяната на религията на местото българското население е станала постепенно и най-вероятно е имала социално-икономически подбуди (мюсюлманите в Османската империя се ползвали с редица привилегии пред християните).[10] По негово мнение „това е достатъчно, за да бъде изваден „поп Методи Драгинов“ и неговия разказ на ужасите от кръга на достоверните исторически извори“.[11] Кил призовава българите да демаскират „подобни писания“, както това вече са сторили други европейски народи, прибягвали по-рано до такъв род патриотични фалшификации.[12]

Опонентите на Кил заявяват, че той чука на отворени врати, защото в българската историография още от 70-те години на миналия век има изградено критично отношение към най-разпространените предубеждения относно ислямизацията.[13] Повечето днешни български изследователи, базирайки се на руски, османски и европейски извори, вече приемат, че ислямизирането на Родопите е било продължителен и предимно доброволен процес, движен главно от социално-икономически и религиозно-политически фактори.[14][15] Изключение правят момчетата, събирани чрез т. нар. кръвен данък, и някои форми на индивидуална насилствена ислямизация. Чуждестранни учени също смятат, че на Балканите под османска власт обръщането в исляма е ставало най-често без открита, насилствена принуда.[16]

След отварянето на османските архиви за български изследователи през 1990-те години оригиналните документи хвърлят нова светлина върху процеса на ислямизация в Западните Родопи и долината на река Места. Д-р Евгений Радушев изследва обстойно периода от 15-18 век в своята книга „Помаците“, където публикува голям брой османски подробни и съкратени регистри на населението. Той стига до извода, че ислямът си пробива път в региона вследствие на редица причини и характеризира конверсията основно като подтикната от социалния фактор. Д-р Радушев също така разглежда сведенията и твърденията за насилствено разпространение на исляма и заключва, че те не отговарят на документалната изворова база.[17]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Добруски, В. Няколко сведения за изтурчването на родописките българи. – Периодическо списание на Българското книжовно дружество в Средец, 21-22, 1887, 336.
  2. Хайтов, Н., Динев, С. Миналото на Яврово, Девин, Манастир. Пловдив, 1985, 332-334.
  3. Напр.: Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, 2, 1890, отд. 3, 123-124.
  4. Кодов, Х. Опис на славянските ръкописи в библиотеката на Българската академия на науките. С., 1969, 256-258.
  5. Тодоров, И. Летописният разказ на поп Методи Драгинов. – Старобългарска литература, 16, 1984, 56-79; Желязкова, А. Проблемът за достоверността на някои домашни извори, трайно залегнали в българската историография. – Социологически преглед, 1990, бр. 3, 63–72; Кил, М. Изкуство и общество в България през турския период (прев. Градева, Р.). С., 2002, 4-5.
  6. Евлия Челеби. Пътепис (прев. Димитров, С.). С., 1972.
  7. Карахасан-Чънар, И. Митът за ислямизацията и проблема за достоверността на българските исторически извори. – Либерален преглед, август 2012.
  8. Кил, М. Разпространение на исляма в българското село през османската епоха (XV-XVIII в.): колонизация и ислямизация. – В: Мюсюлманската култура по българските земи (съст. Градева, Р., Иванова, С.). С., 1998, 68-80, 106-115; Михаил Кил 1998:106, таблица за населението по домакинства на селата от Чепинското корито.
  9. Извори за миналото на Чепинско (съст. и ред. С. Кендерова). Пазарджик, 2006.
  10. Кил, М. Разпространение на исляма в българското село през османската епоха (XV-XVIII в.): колонизация и ислямизация. – В: Мюсюлманската култура по българските земи. С., 1998, 80-82; Кил, М. Изкуство и общество в България през турския период (прев. Градева, Р.). С., 2002, 4-5.
  11. Кил, М. Разпространение на исляма в българското село през османската епоха (XV-XVIII в.). – В: Мюсюлманската култура по българските земи. С., 1998, 81.
  12. Кил, М. Разпространение на исляма в българското село през османската епоха (XV–XVIII в.). – В: Мюсюлманската култура по българските земи. С., 1998, 81-82.
  13. Димитров, Стр. Ще имаме ли научни позиции по проблемите на ислямизацията и съдбините на българите мохамедани? – Rhodopica, 2, 1999, кн. 1, 142.
  14. Muslim lives in Eastern Europe: gender, ethnicity, and the transformation of Islam in postsocialist Bulgaria, Автор Kristen Ghodsee, Издател Princeton University Press, 2009, ISBN 0691139555, стр. 39-40.
  15. Conversion to Islam in the Balkans: Kisve Bahası - Petitions and Ottoman Social Life, 1670-1730, Том 30 от Ottoman Empire and its heritage, Автор Anton Minkov, Издател BRILL, 2004, ISBN 9004135766, стр. 193.
  16. Vuchinich, W. Some Aspects of the Ottoman Legacy. – In: The Balkans in Transition (eds. Charles Jelavich and Barbara Jelavich). Berkeley: University of California, Center for Slavic and East European Studies, 1963, 97; Krstić, T. Conversion. – In: Encyclopedia of the Ottoman Empire (eds. G. Ágoston and B. Masters). New York, 2009, ISBN 1438110251, 146.
  17. Радушев, Е. Смисълът на историографските митове за ислямизацията. – Либерален преглед, 12.09.2012 г.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Литература[редактиране | редактиране на кода]