Юлий Даниел

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Юлий Даниел
Ю́лий Ма́ркович Даниэ́ль
Юлий Даниел в началото на 60-те години
Юлий Даниел в началото на 60-те години
ПсевдонимНиколай Аржак
Роден15 ноември 1925 г.
Починал30 декември 1988 г. (63 г.)
Москва, СССР
Професияписател, поет, преводач
НационалностFlag of the Soviet Union.svg СССР
Жанрпроза, поезия
НаградиОрден за Отечествената война І степен Медал за храброст Медал „За победа над Германия във Великата отечествена война“
СъпругаЛариса Богораз, Ирина Уварова
ДецаАлександър Даниел

Юлий Маркович Даниел (на руски: Ю́лий Ма́ркович Даниэ́ль) с псевдоним Николай Аржак е съветски прозаик и поет, преводач, дисидент и политически затворник.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранен живот[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 15 ноември 1925 г. в семейството на еврейския писател и драматург Марк Даниел. Майка му е библиотечна служителка. Учи в Москва, а през евакуацията – в Сталинградска област. След завършването на 10-и клас е призован в армията през февруари 1943 г.[1] От есента на 1943 до август 1944 г. е на фронта като телефонист в телефонно-кабелна рота. След тежко раняване е демобилизиран. Получава ордени и медали: „За храброст“, „Отечествена война“ I степен и др. [2][3]

През 1946 г. постъпва във филологическия факултет на Харковския университет, а по-късно се премества в Москва и завършва филологическия факултет на Московския регионален педагогически институт. Работи като учител по руски език и литература в Калужка област и в московско училище до 1955 г. Същевременно превежда на руски поезия на народите на СССР. От 1955 г. е професионален поет-преводач.[3]

От 1958 г. издава романи и разкази в чужбина под псевдонима Николай Аржак.

Арест и затвор[редактиране | редактиране на кода]

През 1965 г. е арестуван заедно с Андрей Синявски (процесът Синявски – Даниел) по обвинение в антисъветска дейност. И двамата не се признават за виновни и защитават правото си на свобода на изразяване – въпреки съзнанието, че ще бъдат вкарани в затвор за дълги години. В последната си дума Даниел казва: „... Вярвам, че всички членове на обществото са отговорни за това, което се случва, всеки поотделно и всички заедно“; схващането му за лична отговорност е в рязък контраст с наложената колективност.[1][4][5] Счита се, че случаят Синявски – Даниел има необратими последици, бележи края на хрушчовското размразяване и от него започва дисидентското движение в Русия.[6][1][7] Започва гласно изразяване на несъгласия с политиката на управляващия елит вместо дотогавашното мълчаливото неучастие, неподдържане на официалната идеологическа доктрина, което дотогава се приемало като норма на благоприличие. В Русия се организират акции в тяхна подкрепа, например на 5 декември 1965 г. е проведен голям митинг в Москва, пишат се писма – знак за ново състояние на обществото, макар и в лицето на малцина. По-късно Даниел споделя, че ако са знаели за този голям резонанс, това би било безценна морална подкрепа за тях.[4]

През февруари 1966 г. са осъдени: Синявски на 7, а Даниел на 5 години.[8][4] Излежава ги изцяло, в затвори и лагери. През 1967 г. Андрей Сахаров се обръща с призив директно към Юрий Андропов, но въпреки отговора, че и Даниел, и Синявски ще бъдат освободени при обща амнистия за 50-годишнината от Октомврийската революция, това не става за политическите затворници.[9] И в затвора Юлий Даниел не съжалява за постъпките си и не се отмята от принципите си. „Предположението, че моите литературни и други възгледи могат да бъдат опровергани по този начин, – казва той – е унизително. Наистина, понякога имам желание сериозно да говоря с някой умен човек, който е на противоположни позиции, само че наистина умен. Трябва да има такива! Но засега не съм ги срещал.[4] В затвора Даниел пише поезия, чете я на своите близки, които три пъти годишно имат право да го посещават: те научават стиховете наизуст и впоследствие ги записват.[1]

След освобождаването му през 1970 г. е въдворен в Калуга (две години), работи в завод като товарач.[4]

Късни години[редактиране | редактиране на кода]

Юлий Даниел трудно успява да се върне в Москва, вече с разклатено здраве; там заживява с втората си жена и доведения син. Все още под наблюдение на службите, той се препитава с преводи под псевдоними: Юрий Петров и др., но отхвърля категорично евентуален живот в чужбина, какъвто избира приятелят му Синявски.[4]

Умира на 30 декември 1988 г. Погребан е на Ваганковското гробище. За погребението му от Франция пристигат Андрей Синявски и съпругата му Мария Розанова, получили специално разрешение.

С постановление на Президиума на Върховния съд на Руската федерация от 1991 г. присъдата над Синявски и Даниел е отменена и производственото дело прекратено поради отсъствие на престъпление в техните действия.[1]

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

През 1950 г. сключва брак с Лариса Богораз, също студентка в Харковския университет, която го завършва и се преместват в Москва. Имат син, Александър Юлиевич Даниел. Лариса Богораз изиграва голяма роля след арестите и процеса срещу Даниел и Синявски за организиране на протести. Тогава започва нейната дейност като защитник на човешките права. През 1968 г. тя организира протест на Червения площад срещу съветското нахлуване в Чехословакия, арестувана е и осъдена на 4 години в Сибир. Когато съпругът ѝ е освободен през 1970 г., тя все още е в Сибир. По-късно те се развеждат.[10]

Втората съпруга на Юлий Даниел е театралният експерт Ирина Уварова.

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

Проза[редактиране | редактиране на кода]

  • „Говори Москва“ (Говорит Москва)[11] е повест антиутопия, издадена през 1962 г. във Вашингтон, под псевдонима Николай Аржак. Разказва за въвеждането в СССР, с Указ на Президиума на Върховния съвет, на Ден на отворените убийства и за реакцията на обществото като цяло и на отделните хора към този чудовищен „празник“. На обвиненията по време на процеса, че с тази ужасна измислица е оклеветил страната, отговаря, че престъпленията по време на култа към личността са много по-страшни от всичко, което той и Синявски са написали. Идеята в повестта е, че убива не властта, а хората се убиват сами един друг, т.е. това е отново идеята за личната отговорност, гражданска, но лична.[5] Според някои това е най-важното за руската проза от средата на XX век произведение на Ю. Даниел и най-характерно за него.[1]
  • „Ръце“ (Руки), разказ, издаден за пръв път в Париж на полски език през 1961 г., а през 1963 г. във Вашингтон на руски език; Николай Аржак.[1]
  • „МИНАП-ския човек“ (Человек из МИНАПа), разказ, издаден през 1963 г. на руски език във Вашингтон; Николай Аржак.[1]
  • „Изкупление“ (Искупление), разказ, 1964 г. на руски език в Ню Йорк; Николай Аржак. В предговора към този разказ и към други негови текстове съветският емигрант в САЩ Б. Филипов го нарича „духовен наследник на идеите на Достоевски“ и „опитен литератор, крупен и разнообразен майстор на разказа“[1]
  • Стихотворения от робството. Амстердам, 1971 г.
  • Говори Москва: Проза, поезия, преводи. Москва, 1991. ISBN 5-239-01121-4
  • „Я всё сбиваюсь на литературу…“ Письма из заключения. Стихи. Състав. А. Ю. Даниел. НИЦП Мемориал. Москва, Изд. Звенья, 2000. ISBN 5-239-01121-4 [12][13]

Преводи[редактиране | редактиране на кода]

Основната част от преводите на Юлий Даниел са на творби на поети от XX век (финландски, латвийски, арменски и др.). На него принадлежат и талантливи преводи на световната поетична класика (Уолтър Скот, Уилям Уърдсуърт, Виктор Юго, Теофил Готие, Бодлер, Аделберт фон Шамисо, Рамон дел Валие-Инклан, Федерико Гарсия Лорка и други), публикувани предимно под псевдонима Ю. Петров. Преводи от Аполинер (Избрани текстове. М, Книга, 1985) поради цензурата от този период, авторът е принуден да подпише с името на Булат Окуджава (по договорка с Окуджава, който по-късно разказва за това). Преводи на стихове от Книгата на песните на Умберто Саба са публикувани под името Д. Самойлов.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д е ж з и Даскалова, Красимира. Андрей Синявски и Юлий Даниел – двама съветски еретици. // Годишник на СУ „Св. Климент Охридски“, Том 7, 2015.
  2. Подвиг народа. Люди и награждения. Даниэль Юлий (Юрий) Маркович. //
  3. а б Красноармеец Даниэль Юлий Маркович 1925 – 1988
  4. а б в г д е Медведева, Галина. «Существованья светлое усилье» (Юлий Даниэль). // Мемуары, архивы, свидетельства.
  5. а б Эйфория накануне Дня открытых убийств. //
  6. Coleman, Fred. The decline and fall of Soviet empire: forty years that shook the world, from Stalin to Yeltsin. St. Martin's Griffin, 1997. p. 95. ISBN 978-0-312-16816-2.
  7. Вайль, П., Ал. Генис. 60-е. Мир советского человека, Москва, 1998, с. 179, 344. (Цитирано у Христова, Наталия. Специфика на българското „дисидентство“, Пловдив, Летера, 2005, с. 46).
  8. Процесс Синявского и Даниэля, или Как начиналась брежневская эпоха
  9. Sakharov, Andrei (1990). Memoirs. London: Hutchinson. pp. 276 – 277. ISBN 978-0091746360.
  10. RadioFreeEurope/RadioLiberty. Russia: Soviet Dissident Larisa Bogoraz Dead At 74. //
  11. «Говорит Москва»
  12. Даниэль, Ю. Стихи. //
  13. Даниэль, Ю. „Я все сбиваюсь на литературу“. //

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]