Дисидент

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Дисидент е човек, който активно възразява или се противопоставя на общоприетото или налагано мислене, доктрина, политика, институция и власт или конвенционална социална структура особено при диктаторски и тоталитарни режими.

Първоначално терминът е използван за привърженици на неортодоксални вероизповедания. За първи път употребата му е регистрирана през 1766 г., като с него се е правела алюзия за протестантите [1]. Терминът придобива политически смисъл през 1940 г., при възникването на тоталитарни системи като СССР [1].

Днес терминът се използва за най-общо описание на политическите дисиденти, критиците и вътрешните опоненти на тоталитарните режими. Повечето от тях предприемат мерки като ненасилствено несъгласие, но някои от тях също се опитват да съберат подкрепа и да започнат революция за сваляне на съществуващия режим в своята страна. Обикновено те са преследвани от правителството и са подложени на репресии като лишаване от свобода, притискани са икономически и дори убивани.

Адам Михник и Петер Естерхази през 2007 г.

В периода 1944 – 1989 г. думата дисидент в държавите от Източна Европа се отнася предимно за противници на комунистическия режим, които по правило са членове на комунистическите партии в своите страни. Много от дисидентите са били осъждани и са ставали политически затворници.

Юлия Вишневска, Людмила Алексеева, Дина Каминска и Кронид Любарский. Мюнхен, 1978

Известните дисиденти на 20 век са Андрей Сахаров, Александър Солженицин, Андрей Синявски и Андрей Амалрик в Съветския съюз, Лех Валенса и Адам Михник в Полша, Вацлав Хавел в Чехословакия, Нелсън Мандела в Южна Африка, Аун Сан Су Чи в Мианмар.

В началото на 21 век, след разпадането на тоталитарните режими в Източна Европа, названието „дисидент“ е прието да се използва за противниците на тоталитарните режими в страни като Китай и Бирма (Мианмар).

Названието „дисидент“ се използва и по отношение на Едуард Сноудън и Джулиан Асанж. Точно така ги нарича Алексей Пушков, председател на Комисията за международни отношения на руската Държавна дума.[2]

В България[редактиране | редактиране на кода]

За разлика от другите социалистически страни дисидентството в България се изразява като борба за зачитане на етническите и религиозните права и защита на природата[3], като приема организирана форма само една или две години преди действителното рухване на социализма и тоталитарната държава. Дисидентството в България е разпокъсано и без ясна идеологическа основа, за разлика например от Полша или Чехословакия. Според Лаков, има два основни идеологически лагера: Първият е сформиран от хора, свързани с БКП, които са били репресирани по някакъв начин и втори, основан на ясно идеологическо противопоставяне. Представителите на първата група група имат добро положение в обществото, но се противопоставят на управляващите в един или друг момент, защото считат за необходимо да се извършат промени в системата, но не радикални, а поддържат „хуманизация“ на системата по линия на перестройката. Те са основно представители на интелигенцията и сред тях има известни имена като Радой Ралин, Блага Димитрова, Николай Василев. Членовете на втората група дисиденти са бивши политически затворници и хора, жестоко преследвани и потискани от системата, като Петър Манолов, Димитър Амбарев, Илия Минев. Те обаче са сравнително по-малко известни.

Сформираните от дисиденти организации започват дейността си след 1987 г., когато т.нар. Юлска концепция на комунистическата партия дава право на гражданите да създават неформални организации. През януари 1988 г. се създава Независимото дружество за защита правата на човека, оглавено от Илия Минев. Около една година по-късно е сформиран Комитетът за защита на религиозната свобода, свободата на съвестта и духовните ценности, ръководен от Христофор Събев. В началото на 1989 г. Константин Тренчев създава първия независим профсъюз Подкрепа. Комитетът за екологична защита на град Русе, създаден през март 1988 г., и Клубът за подкрепа на гласността и преустройството, основан през ноември 1988 г., са примери за организации на дисиденти от интелигенцията. В края на 1989 г. някои от тези организации стават ядро за обединение на демократичните сили, като учредяват СДС.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б dissident, Online Etymology Dictionary ((en))
  2. „Interfax: Assange, Manning, Snowden are new dissidents – Pushkov“, June 26, 2013. ((en))
  3. Лаков, Красимир. Преходът, който не стана така, както бе замислен. София, ИПИ, 2014. ISBN 978-954-8624-38-1. Посетен на 1.4.2015.

Допълнителна литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Вацлав Хавел, Силата на безсилните. София: Избор, 1994.
  • Георги Марков, Задочни репортажи за България, София, 2005.
  • Евгения Иванова, Българското дисидентство 1988 – 1989. София, 1997.
  • Наталия Христова, Власт и интелигенция. Българският скандал „Солженицин“. 1970 – 1974. София: Аб, 2000.
  • Наталия Христова, Специфика на българското „дисидентство“. Власт и интелигенция 1956 – 1989 г.. Пловдив: Летера, 2005.
  • Наталия Христова, „Западната легитимация на късното българско „дисидентство“. // Историческо бъдеще, София: Клио, 2004, № 1 – 2, с. 116 – 130.
  • Наталия Христова, „Митът за всеобщия конформизъм на българските интелектуалци през втората половина на ХХ век“. // Известия на Българското историческо дружество. Том 40. Институт по история при БАН, 2008, с. 355 – 365.


Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]