Андрей Сахаров

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Тази статия е за руския физик. За булеварда в София, България вижте Андрей Сахаров (булевард).

Андрей Сахаров
Андрей Дмитриевич Сахаров
руски физик и правозащитник
Роден
Починал
ПогребанРусия

Етносруснаци[1]
Религияатеизъм
Учил въвФизически факултет на Московския университет
Научна дейност
ОбластЯдрена физика
Работил вФизически институт Лебедев (1947 – 1950)
Физически институт Лебедев (1968 – 23 декември 1986)
Физически институт Лебедев (23 декември 1986)
Известен сдейността си като ядрен физик, активист за човешките права, дисидент
Семейство
СъпругаЕлена Бонер (1972 – 1989)

Уебсайтwww.sakharov.space
Андрей Сахаров в Общомедия

Андрей Дмитриевич Сахаров (на руски: Андре́ѝ Дми́триевич Са́харов) е съветски ядрен физик, дисидент и общественик.

Сред създателите на водородната бомба, става известен като защитник на човешките права и гражданските свободи в Съветския съюз.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 21 май 1921 година в Москва, СССР. През 1938 постъпва в Московския държавен университет, но поради евакуацията по време на Втората световна война се дипломира в Ашхабад, днешен Туркменистан. Работи известно време в лаборатория в Уляновск, а през 1945 се завръща в Москва, където през 1947 защитава дисертация във Физическия институт на Академията на науките (ФИАН).

В края на войната Сахаров изследва космическото лъчение, а в средата на 1948 е включен в проекта за създаване на съветска атомна бомба, ръководен от Игор Курчатов. Първото съветско ядрено устройство е изпитано на 29 август 1949. След като се премества в Саров през 1950, той играе важна роля в следващия етап – създаването на водородна бомба. Първото съветско устройство от този вид е изпитано на 12 август 1953. През същата година Сахаров става доктор на физическите науки и академик. През следващите години продължава да работи в Саров, като участва в създаването на първите истински съветски водородни бомби (1955), както и на Цар бомба (1961), най-мощното устройство, взривявано в историята.

Андрей Сахаров предлага идеята за реактор с управляем термоядрен синтез, която и днес е предмет на много изследвания в тази област. Заедно с Игор Там предлага управляемият синтез да се постигне чрез затварянето на силно нагорещена плазма в тороидно магнитно поле. Това довежда до разработването на устройството токамак.

В края на 50-те години на XX век Сахаров проявява загриженост за моралните и политическите последствия от своята работа. Политически активен през 60-те години, той се обявява против разпространението на ядрени оръжия. Настоява за прекратяване на ядрените опити в атмосферата и спомага за подписването през 1963 г. в Москва на Договора за частична забрана на ядрените опити. През 1965 г. се завръща към фундаменталната наука и работи в областта на космологията, като продължава да се противопоставя на политическата дискриминация.

През май 1968 г. публикува есето „Размишления за прогреса, мирното съвместно съществуване и интелектуалната свобода“, където описва антибалистичните отбранителни системи като основна предпоставка за ядрената война. След като се разпространява чрез самиздат, есето е публикувано извън Съветския съюз. След този случай Сахаров е отстранен от изследвания, свързани с отбраната, и се завръща във ФИАН, където се занимава с теоретична физика. През 1970 г. е сред основателите на Московския комитет за правата на човека и попада под засилен натиск от страна на правителството. През 1972 г. се жени за правозащитничката Елена Бонер.

Блокът, в който Сахаров живее в Горки

През 1973 г. Сахаров е номиниран за Нобелова награда за мир, която е връчена на 10 декември 1975 г. на жена му, тъй като на него не му е разрешено да напусне Съветския съюз. Идеите му за обществено развитие поставят правата на човека в основата на всяка политика. В своите работи той заявява, че принципът „каквото не е забранено, е разрешено“ трябва да се разбира буквално, и отрича валидността на всякакви морални или културни норми, които не са вписани в закона. Арестуван е на 22 януари 1980 след протестите му срещу съветското нахлуване в Афганистан през 1979 и е заточен в Горки (сега Нижни Новгород) – затворен град, недостъпен за чуждестранни наблюдатели.

Между 1980 и 1986 г. Сахаров е държан под строго полицейско наблюдение. В мемоарите си споменава, че апартаментът му в Горки периодично е бил обект на претърсвания и обири. Остава изолиран, но не отстъпва от възгледите си. През 1986 му е разрешено да се завърне в Москва, когато Михаил Горбачов започва политика на перестройка и гласност.

Сахаров подпомага създаването на първите независими законни политически организации в страната и става известно име сред зараждащата се съветска политическа опозиция. През 1989 г. е избран в новия парламент и става един от лидерите на демократичната опозиция в него.

На 14 декември 1989 г., малко след 21 ч., Сахаров отива в ателието си да си вземе почивка преди подготовката на важна реч, която трябва да изнесе на следващия ден в Конгреса. Жена му отива да го събуди в 11 ч., както той е пожелал, но намира Сахаров мъртъв. Внезапен инфаркт отнема живота му на 68-годишна възраст.

Отличия и награди[редактиране | редактиране на кода]

Памет[редактиране | редактиране на кода]

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Паметник на А. Д. Сахаров във Вашингтон
  • Меморандум академика А. Сахарова: Текст, отклики, дискуссия. Frankfurt/Main: Посев, 1970, 102 с.
  • О стране и мире. Нью-Йорк, 1976.
  • Тревога и надежда. Москва: Интер-версо, 1990.
  • Воспоминания (1978 – 1989). Нью-Йорк, 1990.
  • Горький, Москва, далее везде, Нью-Йорк, 1990.
    Спомени: Горки, Москва, после навсякъде. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1998.
  • Мир, прогресс, права человека. Ленинград: Советский писатель, 1990.
  • За и против: 1973 год: документы, факты, события. Москва: ПИК, 1991, 303 с. ISBN 5-7358-0003-5
  • Научные труды. Москва: ЦентрКом, 1995, 524 с. ISBN 5-87129-004-3
  • Воспоминания в двух томах. Москва: Права человека, 1996.
  • Воспоминания: в 3 т. Сост. Елена Боннэр. Москва: Время, 2006.
  • Дневники: в 3 т. Москва: Время, 2006.
  • Тревога и надежда: в 2 т. Статьи. Письма. Выступления. Интервью (1958 – 1986) / Сост. Елена Боннэр. Москва: Время, 2006.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. warheroes.ru
  2. Prix mondial // Френски институт. Архивиран от оригинала на 2021-01-17. Посетен на 2022-03-24.
  3. The Nobel Peace Prize 1975 // Нобелов комитет. Посетен на 24 март 2022.
  4. Leo Szilard Lectureship Award // Американско физическо общество. Посетен на 24 март 2022.
  5. The Tomalla prize holders // Награда „Томал“. Архивиран от оригинала на 16 февруари 2020. Посетен на 24 март 2022.
  6. Andrei Sakharov // Институт Франклин. Посетен на 24 март 2022.
  7. Dėl Lietuvos Respublikos ir užsienio valstybių piliečių apdovanojimo Lietuvos valstybės ordinais // Сейм на Литовската република, 8 януари 2003. Посетен на 24 март 2022.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Andrei Sakharov в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​