Петър Манолов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Петър Манолов
Роден1939 година
Починал7 февруари 2016 година (77 г.)
Професиявъзпитател, журналист, метеоролог на фар, директор на издателство
НационалностFlag of Bulgaria.svg България
ДецаМанол Петров (Моно Петра)

Петър Манолов е български поет, дисидент, член на Съюза на българските писатели. Съосновател е на профсъюз „Подкрепа“, фондация „Болната планета – ВЗОВ“ и „Св. Урбань“.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Петър Манолов е роден през 1939 г. в Садово, Сунгурларско. Продължава образованието си в град Сунгурларе, военно училище в Силистра и завършва Софийския държавен университет.

Работи като възпитател, журналист, метеоролог на фара на н. Емине. През 1968 г. се заселва за постоянно в местността Урбань-Иракли (дн. Пешова колиба) в землището на с. Емона.

В началото на 1989 г. е арестуван като секретар на учреденото на 16 януари 1988 г. Независимо дружество за защита правата на човека в България (НДЗПЧБ) и обявява гладна стачка, отразявана от радио „Свободна Европа“ и други чуждестранни медии[1][2][3].

През февруари 1989 г. ЦК на БКП разпорежда провеждане на открити партийни събрания в цялата страна с обсъждане и заклеймяване на поезията по цитати[4]. Следват арести, назначаване на денонощна охрана, заплахи за малолетния Манол (художника Моно Петра) и защита от международната демократична обшественост – юристи, журналисти, поети и писатели: Курт Вонегът, Норман Мейлър, Айзък Азимов, Алън Гинсбърг, Уилям Стайрън, Рене Таверние, Блага Димитрова и др., а на 20 май 1989 г. е екстрадиран от страната.

В емиграция участва в колоквиумите „Свободата на Духа“ (юни 1989 г., Париж) и „Проблемите на малцинствата“ (март 1990 г., Копенхаген), където (под влияние на есето на Георги Марков „За благодарността“) се ражда идеята за фондация „Болната планета – ВЗОВ“. Сътрудничи на сп. „Континент“, в. „La Pensée Russe“, Радио Франс Ентернасионал и парижкия клон на Амнести Интернешънъл.

Завръща се от Франция и през 1991 г. е избран за главен секретар на Съюза на българските писатели, а фондацията приема да домакинства международна конференция за правата на кюрдите в София (1995) и подсилва гласове против смъртната присъда на йеменски поет, тибетски електротехник, както и международно огласяване (съвместно с физика З. Вардосанидзе) на преследваните 100 грузински учени-демократи, петима от които със смъртни присъди.

Ръководи държавното издателство „Народна култура“ (1997 – 2002), от което е уволнен от правителството на Симеон Сакскобургготски[5].

Умира в Пловдив на 7 февруари 2016 г.[6]

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • „Докато стана пясък“, стихове, ДИ, Варна, 1980
  • „Весене“, стихове, ДИ Варна, 1982
  • „Две поеми“, Кръг 39, София, 1990
  • „Кръгова отбрана“, стихове и поеми, ИК Български писател, София, 1991
  • „Епиметей“, стихове и поеми, ИК „Христо Ботев“, София, 1993
  • „Кобни думи“, избрани терористични стихове за отбрана, Малък Сечко, 2011, второ издание

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. „Le dissident Petar Manolov a récupéré ses archives“, lemonde.fr, 15.02.1989 ((fr))
  2. „L'écrivain Petar Manolov poursuit sa grève de la faim“, lemonde.fr ((fr))
  3. „Pourquoi je suis radical et determine“. – Point de vue; „Demokratie ist nureine Frage der Zeit“. – Suddeutche Zeitung, mai 27/28, 1989
  4. В. „Работническо дело“ от 7 и 11 февруари 1989 г.
  5. Заповед № РД-18-202, 19.04.2002 на Министерството на икономиката
  6. „Отиде си и поетът Петър Манолов“, plovdiv-online.com, 07.02.2016 г.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]