11-та армия (Германия)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
11-та армия
11. Armee
Активна 1915 - ноември 1918
5 октомври 1940 - 21 ноември 1942
26 ноември 194421 април 1945
Държава Flag of the German Empire.svg Германска империя
Flag of German Reich (1935–1945).svg Нацистка Германия
Клон Balkenkreuz.svg Вермахт
Тип Полева армия
Битки/войни Първа световна война

Втора световна война

Командири
Изтъкнати
командири
Аугуст фон Макензен
Макс фон Галвиц
Ерих фон Манщайн

11-та армия (на немски: 11. Armee) участва и в двете Световни войни.

Първа световна война[редактиране | edit source]

Боен път[редактиране | edit source]

Източния фронт[редактиране | edit source]

Щабът на 11-та армия с кайзер Вилхелм.

11-та армия е създадена в началото на 1915 г. За кратко участва в боевете на Западния фронт по време на Битката за Ипр, където удържа участък от фронта срещу съюзническото настъпление. През април започва прехвърлянето на армията на Източния фронт като първите й дивизии пристигат на новото си местоназначение, между австро-унгарските 4-та и 3-та армия, на 21 април, а командването и е поето от генерал-полковник Аугуст фон Макензен[1]. В края на април под подчинение на Макензен е поставена австро-унгарската 4-та армия и от двете армии се създава армейската група носеща името и оглавявана от командира на 11-та армия. През май двете армии осъществяват Горлцикия пробив и нанасят тежко поражение на срещустоящите им руски сили командвани от генерал Радко Димитриев. В следващите седмици германците и австрийците продължават победоносното си настъпление - преминават река Сан, преземат Пшемишъл, а на 22 юни и Лвов, ковто принуждава руснаците да изоставят цяла Галиция. След тези успехи Макензен е повишен в ранг фелдмаршал, а централните сили започват генерално настъпление по целия Източен фронт довело то стратегическото отсъпление на цялата руска армия, опразването и загубването от последната на Полша, Курландия и Литва[2].

Сръбската кампания[редактиране | edit source]

На 6 септември е сключена Плеската конвенция между Германия, Австро-Унгария и България, във връзка с което 11-та армия е разпусната на Източния фронт и формирана отново в южна Унгария през втората половина на същия месец и с различен състав. За нов командир на армията е назначен генерала от артилерията Макс фон Галвиц. Заедно с австро-унгарската 3-та армия и българската 1-ва армия, армията е включена в новата група армии под началството на фелдмаршал Макензен, създадена за да нанесе окончателно поражение на сръбската армия.

На 6 октомври 1915 година започва артилерийската подготовка за настъплението на разположените по северния бряг на Дунав германска 11-армия и съюзна 3-та армия. На следващия ден, благодарение на добрата подготовка реката е премината без особени трудности и на 9 октомври Белград е превзет от германците. По-нататъшното настъпление на армията обаче продължава бавно, като поради лошите пътища и трудностите при строежа на нови мостове за повече от седмица напредъка възлиза на 8 до 15 километра на юг от Дунав. В известна степен това забавяне се дължи и на очакваната намеса в конфликта на българската армия[3]. На 14 октомври България обявява война на Сърбия, което поставя сръбската армия пред трудното положение да води война на няколко фронта и я принуждава да започне планомерно оттегляне към вътрешността на страната. В началото на ноември 11-та германска и съюзената й 1-ва българска армия изцяло овладяват долините на реките Морава и Нишава, като трайно установяват сухопътната връзка между Унгария и България, осъществявайки по този начин главната оперативна цел на армейската група "Макензен" заложена в Плеската конвенция. От този момент германското главно командване започва да изтегля цели корпуси от състава на 11-та армия и да ги праща на север, а на генерал Галвиц е наредено да продължи преследването на сърбите с оставащите му три пехотни дивизии. Това и други обстоятелства позволяват на сръбската армия да избегне обкръжение и да се оттегли към албанското краибрежие, понасяйки много тежки загуби по пътя си.

Солунския фронт[редактиране | edit source]

При приключването на операциите срещу Сърбия и заемането на гръцката граница от българските войски главнокомандващия генерал Никола Жеков нарежда прегрупиране на сили, съгласно което в състава на по това време силно отслабената германска 11-та армия за първи път се включват големи български съединения в лицето на 5-та дунавска дивизия[4]. Тази дивизия, както и допълващите армията германски 4-ти резервен корпус(103-та и 101-ва дивизия) и 210-та сборна пехотна бригада остават на подчинение на групата армии "Макензен". През февруари 1916 година армията се спускат към гръцката граница и започва да сменят до тогава охраняващите я български части в долината на река Вардар и около Дойранското езеро, където се захваща с усилено укрепяване на новите си позиции. Поради непрестанно усилващата се съглашенска активност през април на 11-та армия е подчинена 9-та плевенска дивизия и се създават смесени българо-германски части.

Към средата на август 1916 година 11-та армия се състои от три български(5-та, 9-та и 2-ра) и една германска(101-ва) пехотни дивизии и с бойната си сила от 62 пехотни батальона, 209 картечници 68 батареи и 6,5 ескадрона заема фронт с дължина 42 километра от връх Мала Рупа до Беласица[5]. Начело на тези сили е генерал Арнолд фон Винклер, командвал до тогава 4-ти германски резервен корпус, който заменя още през март отзования на Западния фронт генерал Галвиц[nb 1].

Между 8 и 18 август в участака на армията около град Дойран и Дойранското езеро, поверен на 2-ра Тракийска дивизия, се разиграват сериозни сражения, които дават повод на българския главнокомандващ да нареди настъпление с българските и 1-ва и 2-ра армия на гръцка територия срещу крилата на съглашенските сили. След получаване съгласието и на немското командване се осъществяват двете операции получили наименованията "Леринска(Чеганска)" и "Струмска", по време на които 11-та армия остава на своята отбранителна позиция. Това положение се задържа, дори когато на 29 август щабът на група армии Макензен предава командването на подчинените му две армии на българския главнокомандващ[6]. Поради тази своя пасивност 11-та армията не е в състояние да помогне на затрудненото настъпление на 1-ва армия към Чеган, което позволява на съглашението не само да отблъсне атаките на последната, но и да концентрира почти половината от наличните си сили(102 батальона и 117 батареи от общо 200 батальона и 247 батареи), за да и нанесе контраудар[7].

На 12 септември съглашението започва своята офанзива с мощна атака срещу позиции на 1-ва армия на планината Малка Нидже и на Каймакчалан. Положението на българските сили скоро става тежко и дясното крило на армията е отхвърлено към Лерин. Отговорността за тази несполука се поема от генерал Бояджиев, който е сменен от генерал Гешов. Новият командир на 1-ва армия и пристигналите между 13 и 23 септември подкрепления от 10 батальона, 42 картечници и 22 оръдия успяват да задържат армията временно на укрепената леринска позиция[8]. Пред вид необходимостта и от бързото пристигане на германски подкрепления на 26 септември се извършва размяна на командванията на армиите заемащи дясното крило и центъра на българските сили на Солунския фронт, като по този начин генерал Винклер поема командването на 1-ва армия, която се преименува на 11-та армия[8][9]. Освен това в началото на октомври 11-та и 1-ва армия отново са обединени в армейска група, този път под началството на генерал Ото фон Белов. Въпреки това положението остава тежко и след падането на Каймакчалан е наредено ново отстъпление. В завоя на река Черна и на юг от Битоля се завързват продължителни и ожесточени сражения, които непрестанно поглъщат пристигащите подкрепления. В разгара на борбата, на 17 ноември генерал Винклер нарежда 11-та армия да се оттегли на силните позиции на север от Битоля и да остави града в ръцете на съглашенците. Това предизвиква остра реакция от страна на българския главнокомандващ, който обаче не успява да промени решението. На новите си позиции на север от града армията успява окончателно да спре настъплението и да сложи край на тримесечната съглашенската офанзива, струвала на България между 40 000[10][11] и 53 000[12] убити, ранени и изчезнали.

През пролета на 1917 година 11-та армия е подложена на нова голяма съглашенска офанзива, но в боевете между Охридското и Преспанското езеро, при Битоля и в завоя на река Черна успя решително да отхвърли нападателите[13]. С приключването и на главните операции срещу Румъния от северния фронт започва прехвърлянето на няколко български дивизии, които постепенно влизат в състава на армията. Това обаче се използва от немското комадване за изтеглянето на все повече от германските сили на Македонския фронт. Така от първоначалните 18 немски, 3 турски и 2 австрийски батальона, и 84 батареи през 1918 година на фронта остават само 3 немски батальона с 51 батареи[14]. Въпреки това германците запазват директен контрол върху голяма част от българската армия чрез щабовете на армейската група Шолц(създадена след като генерал Белов е отзован на Западния фронт през април 1917 година) и този на 11-та армия(от юни 1917 г. под началството на генерал Куно фон Щойбен).

Към края на лятото на 1918 година 11-та армия заема един извънредно дълъг фронт от 183 километра разпрострял се от река Шкумба в Албания до връх Мала Рупа. За отбраната му тя разполага с 126 батальона(само 3 немски), 1401 картечници, 484 оръдия и 173 минохвъргачки разделени в 2 корпуса(командвани от немски щабове) обединяващи седем пехотни дивизии[15][16]. Именно срещу лявото крило на армията при Добро Поле е насочен главния удар на започналата на 15 септември 1918 година последна голяма съглашенска офанзива. Частите на 11-та армия заемащи този участък от фронта се оказват твърде малобройни, за да се противопоставят ефективно на превъзхождащия ги в почти всяко отношение противник в резултат на, което се стига до пробива на Солунския фронт и последвалото скоро след това общо отстъпление на 11-та и 1-ва армия. На 29 септември България сключва Солунското примирие, с което излиза от войната и което лишава 11-та армия от почти целия и състав. Мястото на българските дивизии е заето от пристигащите едвам сега на помощ няколко немски дивизии(сред които и силно изтощения от битки на Западния фронт Алпийски корпус), които обаче съвсем не са в състояние да окажат сериозна съпротива на далеч по-многобройния противник. В края на октомври армията е изтласкана дотолкова, че е принудена да се прехвърли на север от Дунав, в Унгария. На 4 ноември обаче Австро-Унгария капитулира и поема задължение да обезоръжи германските войски и ако те не напуснат Унгария до 20 ноември да ги интернира[17]. На 11 ноември войната приключва, а до декември частите на 11-та армия са превозени обратно до Германия като успяват да избегнат интерниране.

Командири[редактиране | edit source]

Втора световна война[редактиране | edit source]

Самоходна мортира стреля към Севастопол.

През 1940 г. в разгара на Втората световна война армията отново е активна за немската инвазия в Съветския съюз.

Като част от група армии „Юг“ тя воюва в Русия по време на Операция Барбароса. През септември 1941 г. Ерих фон Манщайн поема нейното командване. Бившият й командир е бил генерал-полковник Ойген Ритер фон Шоберт, които загинал в самолетна катастрофа, когато самолета му кацнал в руско минно поле.

Преди началото на Операция Барбароса, 11-та армия има следния състав:

    • 7-ми корпус
...
    • 30-ти корпус
...
    • 42-ри корпус
...
    • 54-ти корпус
...
    • Планинско-стрелкови корпус
...

Армията е натоварена с задачата за нахлуването в Крим и в преследването на вражеските сили по фланговата линия на група армии „Юг“, която напредва дълбоко в Русия.

Битка за Севастопол[редактиране | edit source]

Фронтовата линия в Крим през декември 1941 до май 1942 година.

От 1941 г. армията воюва в южна Русия и до средата на лятото на 1942 г. тя обсажда Севастопол. Не участва в Операция Блау, когато група армии „Юг“ атакува дълбоко в южната част на Русия и се отпрявя към Сталинград (който е бил следващата мишена на немците), но въпреки това тя отрязва пътя на руснаците по море и по този начин решава съдбата на останалите руски защитници. След тази операция близо около 100,000 души маршируваха в плен. За постиженията си в Битката при Керч и при щурма на Севастопол Манщайн е бил издигнат в чин генерал-фелдмаршал, а доволният от победата Хитлер, който одобрил Кримския щит отбелязал положените усилия на 11-та армия. След това генерал-фелдмаршала препоръчал армията за един от двата кръстосани протока при Керч и за нападението над Кубан, от което ще и се отдаде възможност да помогне при превземането на Ростов или да се присъедини към резерва на група армии „Юг“. Впоследствие вместо това една част от 11-та армия, заедно с тежката обсада е била прехвърлена към група армии „Север“. По-късно Манщайн е бил изпратен да следи намалението на Лелинград а остатаците от 11-та армия са били разпределени към група армии „Център“ и група армии „Юг“. Главната квартира на армията е била неактивна от 21 ноември 1942 г. и се е използва от новосъздадената група армии „Дон“.

Състав на армията по време на Обсадата на Севастопол[редактиране | edit source]

По време на Битката при Севастопол германската 11-та армия беше съставена от 9 пехотни дивизии (в това число влизат и 2 дивизии изпратени в допълнение към армията по време на битката), два корпуса и също два румънски стрелкови корпуса, плюс различни спомагателни сили включително и 150 танка, както и няколко стотици самолета. Освен тези помощи тя съдържа и една от най-тежките и концентрирани полеви артилерии на Вермахта.

Генерал-фелдмаршал Ерих фон Манщайн.

От октомври 1944 до април 1945 г.[редактиране | edit source]

Командири[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  • Beevor, Antony. Berlin: The Downfall 1945, Penguin Books, 2002, ISBN 0-670-88695-5.
  • Tessin, Georg Verbände und Truppen der deutschen Wehrmacht und Waffen-SS 1939 - 1945, Volume 3, Biblio Verlag, 1974, ISBN 3-7648-0942-6.

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Hermann Cron. Imperial German Army, 1914-18: Organisation, Structure, Orders of Battle, стр. 53 ;Helion & Company Limited, 2007
  2. А. Христов. Европейската война до наместа на България в нея, стр. 56 ;Печатница на военно-издателския фондъ, 1924
  3. Стефан Нойков. Защо не победихме, стр. 54 ;Печатница на Армейския военно-издателския фонд,София 1922
  4. Недев, Никола (1923). Дойранската епопея 1915 - 1918, стр. 34. Печатница на Армейския Военно - Издателски Фонд; София.
  5. П. Дошкинов. Чеганската операция. Книга I, стр. 25 ;Печатница на военно-издателския фонд - София, 1941
  6. М. Андреев. Къмъ Добро-Поле въ 1916 г., стр. 92 ;София, Печатница на Арм. военно-издателски фондъ, 1931
  7. М. Андреев. Къмъ Добро-Поле въ 1916 г., стр. 104 ;София, Печатница на Арм. военно-издателски фондъ, 1931
  8. а б М. Андреев. Къмъ Добро-Поле въ 1916 г., стр. 108 ;София, Печатница на Арм. военно-издателски фондъ, 1931
  9. Стефан Нойков. Защо не победихме, стр. 77 ;Печатница на Армейския военно-издателския фонд,София 1922
  10. Стефан Нойков. Защо не победихме, стр. 78 ;Печатница на Армейския военно-издателския фонд,София 1922
  11. Ал. Ганев. Войните през Третото бъгарско царство, стр. 416 ;София 1925
  12. Spencer Tucker World War I: encyclopedia. M - R, Volume 3, стр. 810 ;ABC-CLIO, 2005
  13. Стефан Нойков. Защо не победихме, стр. 79 ;Печатница на Армейския военно-издателския фонд,София 1922
  14. Стефан Нойков. Защо не победихме, стр. 84 ;Печатница на Армейския военно-издателския фонд,София 1922
  15. Стефан Нойков. Защо не победихме, стр. 145-150 ;Печатница на Армейския военно-издателския фонд,София 1922
  16. Ал. Ганев. Войните през Третото бъгарско царство, стр. 479;София 1925
  17. Алфред Дитрих. Краят на Световната война на Македонския фронт, стр. 166 ; 1928
  • Според други източници генерал Винклер заменя генерал Галвиц като командващ 11-та армия на 10.08.1916 година.