Антифашизъм
Антифашизмът е убеждение, нагласа или движение за противопоставяне на фашистки или фашизоидни идеологии, групи, организации, управления или индивиди. Свързаният термин антифа, международно „antifa“, произлиза от немското Antifaschismus, някои антифашистки групи съдържат „antifa“ в наименованието си.
Същност
[редактиране | редактиране на кода]Антифашизмът може да бъде както политическо движение, така и лична убеденост. Привържениците на антифашизма изповядват различни идеологии, от крайно леви до умерено десни. Антифашистите по света се делят най-вече на две крила – либерално и войнстващо. Либералното крило се въплъщава предимно от привърженици на парламентарната демокрация и на капитализма, докато войнстващото крило се сътавя от хора, припознаващи за свои леви идеологии като комунизма и анархизма. Либералното крило акцентира на интелектуалното противопоставяне на фашизма, докато войнстващото смята, че е необходима постоянна въоръжена съпротива срещу фашистите.
Антифашизмът до края на Втората световна война
[редактиране | редактиране на кода]Антифашизмът възниква едновременно с популяризирането на фашистката идеология, но получава по-широка популярност едва към началото на Испанската гражданска война през 1936-1939, с назряване на опасността от Втората световна война.
До началото на Втората световна война водеща роля в антифашизма има войнстващото ляво крило. Сред по-важните събития са уличните боеве между Ротфронт и нацистките щурмоваци в Германия, защитната реч на Георги Димитров на Лайпцигския процес, сформирането на интернационални бригади за участие на страната на Републиката в гражданската война в Испания, изграждането на народни фронтове срещу фашизма в много европейски страни след директивата на Коминтерна от 1935.
По време на Втората световна война антифашизмът се въплъщава най-вече от съпротивителните движения срещу политиката на държавите от Оста, развили се в почти цяла Европа и голяма част от Азия. Мнозинството от тях използват метода на въоръжената борба, но има и такива с пацифистки настроения като групата на Бялата роза в Германия. Съпротивата е доминирана от комунистическите партии, но съществуват и съпротивителни движения с либерална насоченост като ЕККА в Гърция.
Антифашизмът след Втората световна война
[редактиране | редактиране на кода]
След Втората световна война за антифашистки се обявяват най-вече леви младежки организации (например американската RASH) и обединения на бивши дейци на Съпротивата (международното обединение FIR). Докато последните са по-скоро със затихващи функции, то от първите продължават активно да действат и да се създават нови.
Антифашизмът в България
[редактиране | редактиране на кода]Българската марксистка историография определя действията на българските леви сили против публичната власт като антифашизъм още по времето на Юнското въстание през 1923 г.[1] Според комунистически източници, Септемврийското въстание през 1923 година се определя от историографията като „...първото в света антифашистко въстание“ [2], т.е. като първата антифашистка проява, независимо че фашистката идеология като политическа доктрина се развива по-късно и става държавна политика първо в Италия.
Съпротивата срещу властта от страна на комунистически и прокомунистически сили до 9 септември 1944 година в редица пропагандни източници се разглежда като антифашистка. През 30-те години на ХХ век БРП изпълнява директивата на Коминтерна и участва в създаването на Народен фронт. През лятото на 1941 година в България е поставено началото на въоръжена съпротива, осъществявана от бойни групи и партизански формирования под ръководството на БРП. През 1943 е създаден Отечествен фронт, а същата година въоръжените отряди са обединени в Народоосвободителна въстаническа армия.
Режимът, ръководен от БКП до 1989 г., приема антифашизма за част от държавната идеология. В духа на комунистическата пропаганда режимът, установен в България до 1944 година, е определян като фашистки. Проповядването на фашизъм и участието във фашистки организации е вписано като престъпление в Наказателния кодекс. Създаден е Съюз на борците против фашизма, в който членуват бивши участници във въоръжената съпротива от периода 1941-1944.
След 1989 година организацията, която най-активно се обявява за антифашистка е Българският антифашистки съюз (така се нарича предишният Съюз на активните борци от началото на 1990 г.). Тя се занимава предимно с отбелязване на юбилейни годишнини от събития от партизанското движение и Втората световна война.
Пропагандно използване на термина
[редактиране | редактиране на кода]В ГДР Берлинската стена, оградила анклава Западен Берлин с цел предотвратяване на бягствата на източногерманци в него, е официално наречена "Антифашистка отбранителна стена".
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Фол, Александър, Васил Гюзелев и др. Кратка история на България, под редакцията на чл.-кор. проф. Илчо Димитров, Издателство „Наука и изкуство“, София, 1981, с. 329, глава Юнско антифашистко въстание. Георги Димитров пише „Ако Комунистическата партия ...се беше съединила със здравите сили в Земеделския съюз и бе се обявила решително против фашистките съзаклятници, фашисткия преврат без всякакво съмнение щеше да бъде смазан“
- ↑ Фол, Александър, Васил Гюзелев и др. Кратка история на България, под редакцията на чл.-кор. проф. Илчо Димитров, Издателство „Наука и изкуство“, София, 1981, с. 339
